Япония

Изразът добива популярност през 1800 година благодарение на учени, които поставят основите на фолклорните изследвания в Япония. Целта им е да се определи същината на националната култура и в този смисъл Япония не се различава от много други европейски държави, силно повлияни от работата на Якоб и Вилхелм Грим.

Японски приказки

Народните приказки в Япония често целят да обяснят значението и смисъла на различни неща – например географски имена, местни традиции, различни природни катаклизми или аномалии. Чудесен пример за тези истории е Алчният рибар.

Тази обяснителност в народните приказки е особено характерна за най-ранните записи на японските митове за сътворението.

Митове и легенди

Преди появата на писменост в Япония, важните политически и свещени истории се съхраняват от „катарибе“, които извършвали ритуални възпоменания и разказвали за отминали събития. С развитието на писмеността техните устни разкази се записват в две книги – Коджики и Нихоншоки.

Макар че между двете книги има разлики, и двете се стремят към една и съща цел – да удостоверят божествения произход на японските острови, народ и държава.

Богинята на слънцето Аматерасу е главно божество и прародител на народа Ямато, докато най-малкият ѝ брат Сусаноо се счита за прародител на народа Изумо – друг основен етнос. Ето защо тези митични разкази за конфликтите между боговете могат да бъдат разглеждани и като разкази за твърде земните политически битки за надмощие между Ямато и Изумо. Прекрасни примери са Змеят с осем глави, Заекът от Инаба, Принц Огнен-Блясък и принц Чезнещ-Огън и Миша сватба.

Освен тези две книги, съществува и трета, която дава географски сведения за всеки от трите главните центъра на новата държава Ямато.

Пояснителни приказки

Много от старинните приказки следват принципите на будистките традиции. Будизмът прониква в Япония в средата на VI-ти век от Корейския полуостров, но дълго остава предимно дворцова религия – чак до ранните години на X век, когато ограниченията към свещениците намаляват.

Когато най-сетне получават възможност свободно да пътуват из страната, те се изправят пред неочаквана трудност – как да обяснят абстрактни религиозни идеи, като карма и прераждане разбираемо на обикновените хора. Един от най-успешните начини се оказва използването на местни народни приказки. Монасите започват да включват в тях най-различни свръхестествени събития от гледна точка на будистката доктрина. Така те преобразяват старинните истории в нравоучителни приказки, за да са интересни и достъпни за обикновените хора.

Запазени са многобройни колекции от тези пояснителни или церемониални приказки, наречени „сетцуа“, датирани от IX до XVI век. Много от тях са силно будистки по характер, но това не винаги е правило. Най-завладяващата от тези колекции е Конджаку Моногатари. Тя е съставена от тридесет и един тома като следва пътя на будизма от Индия, Китай и Корея и завършва с двадесет и един тома японски приказки. Колекцията представя множество герои от всички слоеве на обществото и всякакви вълшебни същества, животни и дори растения.

Типични теми в приказките са прераждания на Буда, пътешествия до ада, срещи с животни, предрешени като хора, сънища, подсказващи следващи прераждания, смели спасения от демони, крадци и разбойници. Макар че сюжетите не са особено детайлни, тези приказки често включват кратка морална поука. Ето няколко такива приказки – Демонът паяк, Ръката на Они, Чудният чайник или Шипейтаро.

Приказки с илюстрации

Освен религиозните приказки, в Япония между XII и XVIII век се налага и традиция за приказки със светски характер. Около 400 такива илюстрирани истории, наречени отогизоши, са запазени до днес.

Подобно на пояснителните, тези приказки разказват хумористични истории и анекдоти. Много от тях по-късно добиват огромна популярност чрез детските книжки с картинки, а най-ранните от тези творби са записани около 1300 – 1400 година и често са придружени с илюстрации.

Характерни за епохата са разнообразни улични представления. Често приказките се разказват от пътуващи разказвачи-изпълнители, които държат публиката в напрежение и в точно избрани моменти показват поредица красиво изрисувани панели с илюстрации.

Сюжетите на тези приказки са значително по-богати. Вместо да внушават някакви поуки, те са преди всичко хумористични, понякога дори неприлични и твърде цинични. Типични са приказките Таро Мързеливаца и Вълшебният водопад. Други се занимават със социалното издигане и неочакваните обрати на съдбата – мотив емблематичен за повечето произведения на изкуството през онзи период.

Народно творчество и национално осъзнаване

Към края на XVI век се появява философска школа, която цели да възроди най-древните японски традиции и форми на японския език – „погребани под китайското влияние“. Първите последователи на тези идеи се обръщат към най-ранната поетична антология на Япония, съхранила в себе си 350-годишна устна традиция Ман йоши, но по-късно те се фокусират върху народните приказки.

Уеда Акинари създава сборника „Приказки на лунна светлина и дъжд“ през 1768 година, който включва китайски и японски приказки за свръхестественото, и бързо печели публично признание за своя труд.

През периода 1885 – 1922 излиза колекцията на издателя Такеджиро Хасегава „Японски вълшебни приказки“. Всяка от 28-те книги е богато илюстрирана в най-добрите традиции на укийо-е – японска многоцветна гравюра. Тази антология за пръв път представя японски приказки и предания на английски и френски език, а по-късно книгите се превеждат и на немски, испански, португалски, холандски и руски език.

Няколко от последните тома представят приказки на Лефкадио Хърн – друг ключов автор, вероятно най-известен с приказките си кайдан – страшни случки и истории, населени с духове, свръхестествени сили и чудеса. Неговите приказки „Момчето, което рисувало котки“, „Демонът паяк“ и „Старата жена, която загубила своята кнедла“ са едни от последните томове на колекцията.

Янагита Кунио е безспорно най-значимата личност по отношение на изследване, събиране и разпространение на японските приказки през съвременната епоха. Той е отдаден на идеята да опази японската култура от модернизация и глобализация. През 1910 година публикува сборника „Тоно Моногатари“ с приказки, събрани по време на неговите пътешествия из Япония. Историите разказват за божества, духове и други свръхестествени същества, обитаващи планини, извори и гори. Ученият е основател и на първото академично дружество за изучаване и каталогизиране на японския фолклор.