Дървената купа

Изтощен от тежкия живот, бащата се разболял и починал. Майката и дъщерята трябвало да работят повече от всякога. Скоро и майката усетила, че силите ѝ свършват. Безмерна била тъгата ѝ, че ще остави детето си съвсем само на този свят.

Красотата на девойката била така омайна, че станала причина за най-тягостните майчини мисли и терзания. Болната жена съзнавала, че за клетото дете, оставащо без никаква приятелска подкрепа, тази благословия може да се превърне в проклятие.

Щом усетила, че краят наближава, майката извикала девойката до своята постеля и с топли думи, изпълнени с любов, настойчиво помолила момичето да продължи да води честен и почтен живот. Казала, че омайната ѝ красота е опасен дар, който може да я погуби и накрая повелила на момичето да крие хубостта си, колкото може повече от хорските очи.

За да я предпази възможно най-добре, майката захлупила главата на дъщеря си с лакирана купа от дърво и я предупредила да не я сваля в никакъв случай. Купата засенчила лицето на девойката така, че било невъзможно да се разбере каква красота се крие под нея.

След смъртта на майката, бедното дете се озовало в окаяно положение, но то носело храбро сърце и за да се прехранва, незабавно се заловило с тежка работа на полето.

Никой не бил виждал девойката без дървената купа на главата, която изглеждала наистина смешно, и скоро всички започнали да я одумват. Прочула се навред като Девойката с Купа на Главата.

Злите безочливи хора се присмивали над бедното момиче, а младите безделници от селото я подигравали. Понякога се опитвали да надникнат под купата и дори да я свалят. Но тя стояла здраво закрепена и никой не успял да зърне красивото лице под нея.

Осиротялата девойка понасяла грубостите търпеливо, работела винаги прилежно, а когато вечерта се спуснела, с морна крачка се връщала в пустия си дом.

Веднъж, докато жънела нивата на един богат стопанин, който притежавал почти цялата земя наоколо, самият собственик минал наблизо. Човекът останал поразен от благородното и скромно поведение на младото момиче и от нейната сръчна и прилежна работа.

Наблюдавал я цял ден и така я харесал, че я задържал на работа до края на земеделския сезон. Когато зимата настъпила, той я взел в дома си, за да помага на съпругата му, която дълго боледувала и рядко напускала леглото.

Бедното сираче най-сетне отново намерило уютен дом. Стопанинът и съпругата му били извънредно мили. Те нямали дъщеря и скоро девойката се почувствала по-скоро тяхно дете, отколкото наета слугиня. И имало защо – родна дъщеря не би могла да бъде по-внимателна и мила болногледачка от малката девойка.

Минало известно време и най-големият син на господарите пристигнал на посещение при своите родители. Той живеел в Киото, богатият и весел град на Микадо, където учел и напредвал много в учението. Отегчен от пирове и забавления, той се радвал за кратко да остане в спокойния тих дом на своето детство. Но седмиците се нижели една след друга и за изненада на приятелите му, той не показвал никакво желание да се върне към оживения градски живот.

Причината била, че щом видял Девойката с Купа на Главата, бил обзет от любопитство да научи повече за нея. Разпитал коя е, откъде е и защо винаги носи странната украса на главата си.

Тъжната история на девойката го развълнувала дълбоко, но не успял да се въздържи и при вида на старомодната купа на главата ѝ, избухнал я смях. Ала ден след ден той я срещал и така се впечатлил от добротата и благородните ѝ маниери, че смехът му скоро секнал. Веднъж с хитрост успял да надзърне и под купата видял достатъчно от красота на момичето, за да се влюби силно. В следващия миг момъкът положил клетва, че никоя друга, освен Девойката с Купата, няма да вземе за жена.

Родителите му обаче дори не искали да чуят за такъв съюз.
– Няма съмнение, по своему момичето е изключително достойно, но в крайна сметка е слугиня и не подхожда за най-големия ни син – възразили те. – Ние вечно ѝ повтаряхме, че криенето на лицето рано или късно ще нанесе вреда. Сега думите ни се оказват истина и освен това, защо неспирно настоява да носи това глупаво нещо на главата си? Без съмнение, за да си извоюва репутация на красавица, каквато най-вероятно не е. Всъщност сме съвсем сигурни, че изглежда съвсем обикновено.

Особено лошо се държали с клетото сираче двете стари бавачки на младия човек. Те не пропускали възможност да повтарят тежките и неприятни думи, изречени от стопаните.

Господарката, която доскоро била така добра, се обърнала срещу девойката. Тя останала без никакви приятели, освен господаря на дома, който всъщност бил готов да я приеме за снаха, но не посмял да каже това. Ала младият човек твърдо отстоявал своето решение. Колкото до историите, което бавачките приказвали за нея, той им дал да разберат, че на злонамерените им измислици не хваща никаква вяра.

Накрая родителите осъзнали, че синът им държи на своето решение, а съпротивата им го прави още по-настоятелен и отстъпили, макар и неохотно.

И ето, че изникнала нова трудност там, където никой не очаквал. Малката Девойка с Купа на Главата объркала плановете на всички. Тя благодарила за предложението, но твърдо отказала да се омъжи за сина на господаря и никакви настоявания не можели да променят нейното решение.

Засегнати и възмутени от неочаквания отговор, те негодували, че сирачето ги направило на глупаци и това било непоносимо. Какво очаквала онази неблагодарница, сякаш синът на господаря не е достатъчно добър за нея?

Колко малко те познавали нейното честно и предано сърце. Тя много ги обичала, но не желаела да става причина за несъгласия и спорове в дома, приютил я в бедността. Девойката виждала ледените погледи на господарката и добре разбирала значението им. Вместо да внася смут и беди, тя решила веднага да напусне дома, при това завинаги. Момичето не казало нищо на никого и скрило своите горчиви сълзи.

Същата нощ тя безутешно плакала, докато заспи. Тогава в съня ѝ се явила мъртвата ѝ майка и казала, че без колебание трябва да послуша желанието на своето сърце и молбите на нейния възлюбен. Девойката се събудила, преизпълнена с радост, и когато младият човек отново я помолил, от душа и сърце му отвърнала „да“.

– Нали ти казахме – рекли майката и двете бавачки, но младият човек бил толкова щастлив, че не им обърнал никакво внимание.
Щом сватбеният ден бил определен, започнали големи приготовления за тържеството. Все още се дочували неприятни намеци за „просякинята девойка с дървената купа“, но младият човек не обръщал никакво внимание и се радвал на щастието и късмета си.

Най-сетне настъпил сватбения ден. Гостите пристигнали за церемонията и изглеждало, че е дошло времето да се свали дървената купа от главата на булката. Тя опитала, но смаяна разбрала, че е закрепена здраво, и въпреки усилията си, не успяла дори да я помръдне. Някои роднини се спуснали да ѝ помогнат, но предизвикали единствено стенания и викове от болка на момичето.

Младоженецът утешил девойката и настоял да продължат церемонията без повече да се бавят.

Ето че настанало време да се поднесат чашите със саке на младоженците. За да станат двамата съпрузи, трябва по традиция да пият заедно „три пъти по три“. Булката едва поднесла устни към чашата, когато с трясък дървената купа сама се разтрошила и хиляди парчета се пръснали по пода.

А след тях се посипал дъжд от скъпоценни камъни – перли, диаманти, рубини и елмази, които се криели отдолу, заедно с изобилие от злато и сребро, което станало зестра на булката.

Ах, колко изумени останали сватбарите – не от скъпоценните богатства, а от невижданата красота на булката, разбулена за пръв път пред очите на съпруга и останалия свят.

Не е имало друга по-весела сватба с тъй горд и щастлив младоженец и с по-прекрасна булка.