Благодарността на жерава

Много, много отдавна, някъде в далечните земи, живял един момък. Ненадейно, докато работел на полето, красив бял жерав се спуснал към земята и тежко паднал на краката си.

Момъкът видял, че от крилото му стърчи стрела. Домъчняло му за птицата, извадил стрелата и внимателно почистил раната. Благодарение на неговите грижи, скоро жеравът започнал отново да лети. Младежът го изпратил с думите:
– Бъди внимателен и се пази!
Жеравът направил три кръга над главата му, извикал сякаш да благодари и отлетял нанякъде.

Привечер момъкът си тръгнал към дома. Пристигнал и учуден забелязал, че до портата го чака чудно хубава жена, която не бил виждал досега.
– Добре дошъл. Аз съм твоята съпруга – рекла му жената.
Смаян, младият човек отвърнал:
– Аз съм много беден и не бих могъл да те издържам.
Жената кимнала към мъничък вързоп и отговорила:
– Не се плаши, тук имам достатъчно ориз – и при тези думи се заловила да готви вечерята.

Младият човек бил озадачен, но двамата заживели заедно щастливо. А торбата с ориз, като по чудо, колкото и да взимали, оставала пълна догоре.

Един ден съпругата помолила мъжа си да ѝ направи стая, в която да тъче. Щом стаята била готова, тя казала:
– Трябва да ми обещаеш, че няма да надничаш вътре – и след тези думи се затворила в стаята.

Нейният съпруг я чакал търпеливо да излезе. Най-сетне, след няколко дни, шумът от стана замлъкнал и съпругата, много отслабнала, излязла като носела в ръце най-прекрасната рокля, която някога бил виждал.
– Отнеси тази дреха на пазара. За нея ще получиш висока цена – рекла съпругата.

На следващия ден младият съпруг отишъл в града и както тя му казала, продал роклята за много пари. Зарадван, той се върнал вкъщи.

Съпругата отново влязла в стаята и продължила да тъче. Любопитството напирало в младежа, защото не разбирал:
„Как може да се изтъче толкова прекрасна дреха без нишка и кросно?“

Ала скоро не можал да устои. Горял от любопитство да научи тайната на своята съпруга и надникнал в стаята.
За огромно негово разочарование, съпругата я нямало. Вместо нея, един жерав седял зад стана и тъчал, като скубел собствените си пера и ги използвал вместо нишки.

Щом птицата забелязала младия човек, му казала с човешки глас:
– Оставям ти тази дреха за спомен от мен.

После жеравът литнал към небето и изчезнал завинаги.