Муджина

Муджина е вид язовец. Според японския фолклор някои от тези животни могат да се преобразяват и да причиняват злини на хората. Те погаждат номера на всеки, но особено се забавляват да измъчват слабите хора и да ги правят на глупаци.

По пътя за Акасака в Токио има един склон, наречен Кии-но-куни-зака, което означава Склона на провинция Кии. Не знам защо го наричат така. От едната страна на пътя се вижда древен ров, дълбок и много широк, с високи зелени брегове. А от другата страна се простира дългата висока стена на императорския палат. Преди времето на уличното осветление и рикшите, с настъпването на нощта кварталът опустявал, а окъснелите пътници удължавали с километри своя път, за да не замръкнат в Кии-но-куни-зака.

Причината за всичко това бил Муджина, който тогава обикалял наоколо.

Последният човек, който е видял Муджина, бил един търговец от квартал Киобаши, починал преди тридесет години. Ето историята, така, както той я разказвал.

Една вечер, в късните часове, той забързано изкачвал Кии-но-куни-зак, когато забелязал една жена, надвесена над рова. Била съвсем сама и плачела горчиво. Уплашен, че се кани да се удави, той спрял да ѝ предложи помощ или да я утеши с каквото може. Тя изглеждала слаба и грациозна, красиво облечена, а косата ѝ била подредена като на младо момиче от добро семейство.
– О-джочу – възкликнал той и я приближил. – О-джочу, недей така да плачеш!… Кажи каква беда те сполетя и как да ти помогна. С голяма радост бих помогнал, – търговецът наистина мислел това, което изрекъл, защото бил много добър човек.

Но тя продължила да плаче, като криела лицето си зад дългия ръкав на дрехата си.
– О-джочу – започнал той отново, колкото могъл по-нежно, – чуй ме, моля те!… Това не е място за млада госпожица нощем! Не плачи, умолявам те! Кажи ми само как да ти помогна!

Тя бавно се изправила, но била с гръб към него и продължила да плаче и стене зад своя ръкав. Той леко положил ръка върху нейното рамо и пак я замолил:
– О-джочу! О-джочу! О-джочу!… Послушай ме, само за миг!… О-джочу! О-джочу!…
Тогава младата госпожица се обърнала, свалила ръкава и плеснала лицето си с ръка… И човекът видял, че тя няма ни нос, ни очи, ни уста. Той изкрещял и побягнал напред.

Той бягал и бягал по склона, а пред него всичко било пусто и тъмно. Клетникът бягал все по-нагоре и не смеел да погледне назад. Най-сетне забелязал фенер, тъй делеч, все едно е светулка, и той хукнал натам. Оказало се, че това бил фенера на пътуващ продавач на соба, който седял до сергията си край пътя. Всяка светлинка и всеки срещнат били добре дошли след ужасяващата случка. Търговецът се хвърлил в краката на човека с плач:
– Ах! А-ах! А-ах!…
– Спри! Спри! – възкликнал грубо продавачът. – Спри, какво ти става? Някой да не би да те е наранил?
– Не, никой не ме е наранил – с мъка отговорил човека, – само… Ах! А-ах!
– Само те уплаши ли? – попитал продавачът бездушно. – Крадци?
– Не крадци, не крадци – задъхано отвърнал ужасеният човек… – Аз видях… Аз видях една жена, до склона. Тя ми показа… Ах! Не мога да ти кажа какво ми показа!…
– Ха! Дали не ти показа нещо подобно на това? – извикал продавачът, плeснал своето лице и то заприличало на яйце…

В същия миг светлината угаснала.