Приказка за Бялата Котка

Имало едно време един крал с трима сина. Всички били тъй умни и храбри, че скоро владетелят се уплашил да не би още приживе принцовете да му отнемат короната. Макар и на възраст, кралят не желаел да слиза от трона, докато можел да управлява добре и решил, че най-умният начин да намери покой, е като залиса синовете си с обещания, от които може лесно да се отметне, когато дойде време да се изпълняват.

Затова наредил да ги повикат, поговорил малко с тях и накрая казал:
– Скъпи деца, вярвам, ще се съгласите с онова, което имам да ви кажа. Натрупаха ми се годините и вече нямам достатъчно сили да се грижа за държавата тъй добре, както преди. Започнах да се притеснявам за добруването на поданиците и реших, че е време един от вас да получи короната. Но за ценен дар като този е редно да получа отплата. Мисля да се оттегля в провинцията и едно хубаво, вярно и жизнерадостно кученце ще ми бъде добра компания. Обещавам, че онзи, който ми донесе най-хубавото кученце, ще ме наследи веднага.

Принцовете твърде се учудили на внезапното си бащино желание за кученце, но понеже двамата по-млади получавали шанс да спечелят короната, пък и най-големият бил твърде учтив да възразява, младежите с радост приели предложението. Сбогували се с краля, който им дал сребро и скъпоценности за из път и определил да се срещнат в същия час точно след една година.

Принцовете, заедно с всички свои близки приятели, отишли в един замък близо до града и там вдигнали разкошно прощално пиршество. Тримата братя си обещали завинаги да останат приятели, да споделят благата, когато ги спохождат и да не се делят от завист и ревност. Тримата поели в три различни посоки, като си обещали да се срещнат в същия замък в точно определен час след една година, за да се представят заедно пред краля.

Двамата по-големи братя преживели множество приключения, но вие ще научите какво се случило с най-малкия, чиято смелост сякаш нямала граници.

Не минавал и ден, без той да купи няколко кучета – дребни и едри, ловни хрътки, мастифи, шпаньоли и кученца от малки породи. Видел ли някое хубаво, си казвал, че скоро ще види още по-хубаво. И така ставало. Но първо трябвало да се отърве от предишните, защото било направо невъзможно да пътува с двайсет-трийсет хиляди кучета.

Ден след ден момъкът пътувал без посока и ето, че една вечер замръкнал в огромна мрачна гора. Не знаел накъде да върви и за да станат нещата още по-трудни, загърмяло и завалял дъжд. Момъкът хванал първата пътека, която успял да намери и след дълго лутане в далечината проблеснала светлинка. Зарадван, поел към нея, като се надявал, че върви към някоя къщурка, където ще получи подслон през нощта. Воден от светлината, той се озовал пред най-прекрасния замък, който можете да си представите. Портата била обкована със златни пирони и ярката червена светлина, която струяла от тях, го водела през гората. Стените били от фин порцелан в най-нежни тонове и принцът разбрал, че всички истории, които е чел някога, са изрисувани по тях. Но бил толкова подгизнал, пък и дъждът не спирал да плющи, че не можел дълго да обикаля и разглежда и се върнал при златната порта. Мандалото имало форма на копито от елен, окачено на диамантена верижка и принцът се зачудил кой ли живее в този омаен палат.
„Изглежда мислят, че е невъзможно да ги ограбят разбойници – рекъл си. – Какво пречи на някой да отреже веригата или да извади тези пирони и цял живот да бъде богат?“

Момъкът дръпнал еленовото копито и в миг сребърен звънец зазвънял, вратата се отворила, но принцът не видял друго освен стотици ръце във въздуха, всяка с фенер. Толкова се смаял, че дълго не помръднал и накрая усетил как ръцете го побутват. Макар и неохотно не можел да не продължи напред. С ръка на своя меч, за да бъде подготвен за онова, което го очаква, той пристъпил във входната зала, застлана с лапис лазули, и два прекрасни гласа запели:

След това посрещане принцът не можел да си представи, че нещо го заплашва, затова, воден от тайнствените ръце, пристъпил към една врата от корал и тя сама се отворила. Озовал се в още по-обширна зала от седеф с множество открехнати врати. Блестели хиляди светлини и имало толкова прекрасни картини и ценности, че принцът направо се замаял. Прекосил шейсет стаи и най-сетне ръцете, които го направлявали, го спрели. Принцът видял възможно най-удобното кресло, разположено до камината. В този миг пламъците лумнали от само себе си. Красиви, нежни и сръчни ръце свалили от принца мокрите одежди и му подали нови – целите избродирани със злато и изумруди. Той не спирал да се възхищава на всичко наоколо и на мълчаливия начин, по който ръцете го чакали, но понякога се появявали тъй неочаквано, че го карали да подскача.

Уверявам ви, сега изглеждал съвсем различно от мокрия, изморен принц, който стоял отвън на дъжда. Когато бил готов, ръцете го завели в разкошна стая, на която по стените били изрисувани сцени от Котарака в чизми и портрети на още много именити котки. Трапезата била сложена за вечеря с чинии за двама. Лъжиците и вилиците били от злато, а помощната маса била отрупана със съдини и кристални чаши, инкрустирани със скъпоценни камъни. Принцът се зачудил за кого ли е второто място, когато внезапно вътре влезли дузина котки с китари и латерни, застанали в единия край на трапезарията и под диригентството на една котка, която отмервала такта с руло хартия, замяукали във всевъзможни тоналности, като дърпали с нокти струните на китарите – звучала възможно най-странната музика, която някога се е чувала. Принцът бързо запушил уши, но гледката на комичните музиканти го накарала да избухне в смях.
– Какво ли ще е следващото забавно нещо, което предстои да видя? – зачудил се той.
В този миг вратата се отворила и вътре влязла слаба фигура, покрита с дълъг черен воал. Придружавали я две котки, които носели черни мантии и мечове. Последвала дълга редица котки, които носели клетки, пълни с плъхове и мишки.

Смаял се принцът и решил, че сънува, ала дребната фигурка приближила, отметнала своя воал и той видял най-прекрасната беличка котка, която можете да си представите. Изглеждала тъй млада, тъй тъжна и с тъй тих сладък глас, че сърцето му се разтуптяло, когато тя казала:
– Добре дошъл, кралски сине. Кралицата на котките се радва да Ви посрещне.
– Мадам – отвърнал прицът, – от сърце Ви благодаря за любезния прием, но дълбоко вярвам, че не сте обикновена котка? Всъщност начинът, по който говорите и разкошът на Вашия замък ясно доказват това.

– Кралски сине – отвърнала Бялата Котка, – моля да ми спестите тези комплименти, защото не съм привикнала към тях. А сега – добавила тя, – нека се сервира вечерята, а музикантите да замлъкнат, защото принцът не разбира думите на песента.

Тайнствените ръце започнали да сервират вечерята. Първите блюда били задушени гълъби и фрикасе от тлъсти мишки. Второто накарало принцът да си помисли, че вечерята няма да му хареса, но Бялата Котка забелязала това и го уверила, че неговите гозби са други и трябва да е абсолютно сигурен, че в тях няма плъхове и мишки. Принцът бил сигурен, че тя не го мами и не се помайвал повече с храната.

Скоро забелязал, че на малката си лапичка Бялата Котка носи гривна с портрет и той помолил да му позволи да я разгледа отблизо. За своя огромна изненада видял, че портретът е на невероятно хубав момък, който толкова приличал на него, че сякаш бил самият той! Бялата Котка въздъхнала и се натъжила още повече. Принцът не посмял да пита повече от страх, че ще я огорчи. Затова заговорил за друго и открил, че тя се интересува от същите неща като него и е добре запозната с това, което става по света.

След вечеря двамата отишли в друга стая, уредена като театрална зала, където други котки играли и танцували за тяхна забава. Накрая Бялата Котка му пожелала лека нощ и ръцете го отвели в една стая, която виждал за пръв път. Била украсена с гоблени, изработени от крилца на пеперуди във всевъзможни цветове. По стените висели огледала, високи от тавана до пода и имало красиво бяло легло със завеси от тюл, поръбени с панделки. Принцът си легнал мълчаливо, защото нямал представа как да изкаже благодарност на ръцете, които му помагали.

На сутринта се събудил от шум и глъч пред прозореца. Скоро ръцете се появили и го облекли в ловен костюм. Когато погледнал отвън, всички котки били в двора, някои водели хрътки, други надували ловни рогове, защото Бялата Котка тръгвала на лов. Ръцете докарали пред принца един дървен кон и май очаквали той да се метне отгоре му, с което той не бил съгласен. Оказало се, че е безсмислено да възразява, защото скоро се озовал на гърба му и конят весело да затропал с крака.

Бялата Котка яздела една маймуна, която можела да се изкачи и до орловите гнезда, стига да поискала млади орлета. Принцът не бил ходил на лов с по-приятна ловна дружина. Когато се завърнали в замъка, той и Бялата котка похапнали заедно. Щом приключили, тя му предложила кристален бокал, в който пивото явно било вълшебно, защото в мига, в който той го изпил, забравил всичко, даже кученцето, което търсел за краля. Мислел единствено колко е щастлив с Бялата котка!

Дните се нижели в разнообразни забавления и годината почти се източила. Принцът съвсем забравил за срещата с братята си, дори не помнел кое е родното му кралство, ала Бялата Котка знаела кога трябва да се върне и един ден му казала:
– Знаеш ли, че имаш едва три дни да намериш кученце за баща си, а твоите братя вече успяха да открият прекрасни животни?
Принцът внезапно възвърнал паметта си и извикал:
– Как можах да забравя нещо тъй важно? Цялото ми бъдеще зависи от това! И как за това кратко време ще намеря достатъчно красиво куче, та да ми спечели кралство? Откъде да взема кон, който да ме отведе за три дни чак дотам? – и ужасно се наскърбил.
Но Бялата Котка го утешила:
– Кралски сине, не се бой. Аз съм твой приятел и ще ти помогна. Може да останеш тук още един ден, защото дървеният кон ще те отведе там за дванайсет часа.
– Благодаря, прекрасна Котке – отвърнал принцът, – но каква полза има да се връщам без куче за баща ми?
– Виж това – отвърнала Бялата Котка, като вдигнала един жълъд от земята, – то е по-красиво и от Сириус – кучешката звезда!
– О! Скъпа Бяла Котке – отвърнал принцът, – колко нелюбезно е да ми се присмиваш точно сега!
– Само чуй – отвърнала тя – и доближила жълъда до ушите му.
И отвътре в далечината той ясно дочул слабичък глас „Бау-бау!

Принцът останал очарован, защото кученце, което се побира в жълъд определено е съвсем мъничко. Пожелал да го извади и да го види, но Бялата Котка настояла, че е по-добре да не отваря жълъда, докато не се изправи пред краля, защото кученцето можело да се простуди при пътуването. Той ѝ благодарил и когато дошло времето, с мъка се сбогувал с нея,.
– С теб дните минаха тъй бързо! – възкликнал той. – Единственото ми желание е да те взема с мен.
Но Бялата Котка поклатила глава и дълбоко въздъхнала в отговор.

Принцът пръв пристигнал в извънградския замък и зачакал. Когато братята му дошли, заварили в двора дървеният кон да подскача, сякаш е ловджийски и направо се смаяли. Принцът радостно ги посрещнал и двамата един през друг заразказвали приключенията си. Най-малкият брат премълчал как е живял и дори ги оставил да мислят, че едно дребно късокрако пале, което тичало край него, е кучето, което носи за краля. Макар и силно привързани един към друг, по-големите братя доволни си казали, че техните кучета имат по-добри шансове. На следващата сутрин тримата се качили в една карета и поели към кралския дворец. По-големите братя носели в кошници две тъй малки, крехки кученца, че едва смеели да ги докоснат. Колкото до палето, то тичало подир каретата и така се изкаляло, че едва личало какво е.

Когато пристигнали в палата, придворните радостно се стълпили да ги посрещнат и всички заедно се отправили към краля. В тронната зала по-големите принцове представили своите кученца и никой не успял да каже кое е по-красиво. Те вече се спогаждали как да си поделят кралството, когато най-малкият брат пристъпил напред и извадил жълъда от Бялата Котка. Бързо го отворил и там, върху бяла възглавничка, стояло едно кученце, тъй мъничко, че лесно можело да се сложи на пръстен. Принцът го положил на земята, а то се надигнало на задните си крачета и затанцувало. Кралят направо онемял, защото било невъзможно да има по-красиво от това малко създание. Ала нали не бързал да се разделя с короната, обявил, че синовете му тъй успешно са се справили, та ги моли да потърсят по земя и море парче муселин тъй фино изтъкан, че платът да се провира през ухо на игла. Братята не горели от желание пак да заминат, но по-големите приели, защото получавали нов шанс да грабнат короната. Тримата се приготвили за път.

Най-малкият брат възседнал дървения кон и бързо препуснал към любимата си Бяла Котка. Вратите на замъка били широко отворени, прозорците светели и всичко изглеждало по-прекрасно от преди. Ръцете побързали да го посрещнат и отвели дървения кон в конюшнята, а той се втурнал да търси Бялата Котка.

Заварил я да спи в една кошница на възглавничка от бял сатен, но щом чула принца, скочила веднага и била много радостна, че го вижда отново.
– Кралски сине, как можех да се надявам, че ще се върнеш отново? – възкликнала тя.
Той я приласкал, погалил я нежно и започнал да разказва за успешното си пътуване и че се е върнал с нова молба за помощ, защото смятал, че е невъзможно да се изпълни желанието на краля. Бялата Котка го погледнала сериозно и отвърнала, че трябва да помисли какво може да направи, но за късмет в замъка имало няколко котки, които предат отлично и ако изобщо това е възможно, тя ще им постави тази задача.

После се появили ръцете, понесли факли и повели принца и Бялата Котка по дългата галерия, която гледала към реката. От прозорците те наблюдавали чудна заря с какви ли не фойерверки. После им поднесли вечеря, която принцът харесал още повече, защото било много късно и бил огладнял от дългото яздене.

Дните потекли бързо както преди – било невъзможно да скучаеш с Бялата Котка, защото тя притежавала невероятен талант да измисля забавления – всъщност била много по-умна, отколкото е позволено да бъде една котка. Но когато принцът я попитал как е възможно да е толкова умна, тя отвърнала:
– Кралски сине, не ме питай – мисли каквото ти е приятно.

Принцът бил толкова щастлив, че не усетил как изминало времето. Сторило му се съвсем скоро, когато Бялата Котка обявила, че годината е изтекла и не бива да се тревожи за парчето муселин, защото са го изтъкали много добре.
– Този път – добавила тя, – ще ти дам подобаващ ескорт.
Принцът погледала към двора и видял прекрасна позлатена карета в огнени цветове. Теглели я дванайсет снежнобели коня, впрегнати в четири реда. Сбруите им били от алено кадифе, бродирано с диаманти. Следвали я сто карети – всяка с впряг от осем коня, в които седели офицери в разкошни униформи, а хиляда гвардейци съпровождали процесията.
– Тръгвай! – казала Бялата Котка. – Когато се изправиш тъй достойно пред краля, със сигурност няма да ти откаже короната, която заслужаваш. Вземи този орех, но не го отваряй, докато не застанеш пред баща си – вътре ще намериш онова, за което ме помоли.
– Прекрасна Бланшет – рекъл принцът, – как да се отблагодаря за цялата ти добрина към мен? Само ми кажи какво искаш и аз завинаги ще се откажа от всяка мисъл да стана крал. Готов съм да остана с теб завинаги.
– Кралски сине – отвърнала тя, – това говори колко е добо сърцето ти, щом си се загрижил толкова за едно бяло котенце, която не става за друго, освен да хваща мишки, но ти не трябва да оставаш.

И така, принцът целунал малката ѝ лапичка и тръгнал. Пътували толкова бързо, че пристигнали два пъти по-бързо, отколкото с дървения кон. Но принцът бил така окъснял, че нямало за кога да се отбива в крайградския замък. Братята му помислили, че няма да дойде и останали много доволни. Сигурни в успеха си, те гордо представили на краля своите парчета муселин. И наистина платната били много фини и можели да се проврат през ухото на голяма губерка. Но кралят, който искал да създава единствено трудности, изпратил да донесат една игла, която специално се пазела измежду кралските скъпоценности с толкова малко ухо, че било невъзможно платовете да преминат през него.

Принцовете много се ядосали и тъкмо се канели да протестират, че това е измама, когато тръбите внезапно засвирили и влязъл най-малкият принц. Кралят и братята му останали смаяни от това невиждано великолепие. Момъкът ги поздравил и извадил ореха от джоба си. Отворил го и очаквал вътре да намери парче муселин, но там имало лешник. Счупил го и вътре лежала черешова костилка. Всички започнали да се подсмиват, защото как е възможни да се побере цяло парче муселин в нещо толкова дребно?

Принцът счупил черешовата костилка и всички избухнали в смях, защото вътре имало само една ядка. Той я отворил и намерил пшенично зрънце, а в него – зрънце просо. Сега и той самият взел да се чуди и тихичко промърморил: „Бланшет, Бланшет, за смях ли ще ме направиш?“

В миг усетил как котешки нокът здраво го одрал по ръката. Решил да приеме това за окуражаване, отвоирил зрънцето просо и от там издърпал парче муселин дълго четиристотин лакти, изтъкано в най-прекрасни мотиви и цветове. А когато донесли иглата, платът се промушил шест пъти през ухото ѝ с лекота! Кралят пребледнял, другите принцове мълчаливо и тъжно стояли, защото не можело да се отрече, че това е най-чудното парче муселин на света.

Скоро кралят се окопитил и се обърнал към синовете си с думите:
– Няма по-голяма утеха за мен от готовността, с която изпълявате моите желания. Идете още веднъж и който в края на годината доведе най-прекрасната принцеса, ще се ожени за нея и без повече бавене, ще получи короната, защото със сигурност моят наследник трябва да бъде женен.

Принцът си помислил, че вече втори път печели състезанието, но пък бил твърде възпитан да спори, затова се върнал с разкошната си карета и своя ескорт при Бялата Котка още по-бързо от преди.

Този път тя го очаквала. Пътят към палата бил послан с цветя, а отстрани горели хиляда клади с ароматни съчки и парфюмирали въздуха. Тя седяла в галерията, откъдето можела да види пристигането му.
– Е, кралски сине – посрещнала го тя, – ето те тук още веднъж без короната.
– Мадам – отвърнал той, – благодаря за щедростта Ви. Аз и двата пъти спечелих, но баща ми толкова не желае да се разделя с короната, че няма да ми е приятно да я приема.
– Няма значение – отвърнала тя, – достатъчно добре е просто да опиташ да я заслужиш. Тъй като сега трябва да заведеш със себе си прекрасна принцеса, аз ще потърся за теб някоя. През това време нека се забавляваме. Днес ще има турнир между котките и речните плъхове.

И тази година се изтърколила даже по-приятно от предните две. Понякога принцът не можел да се въздържи и питал Бялата Котка как така тя може да говори.
– Сигурно си фея – казвал той. – Или някой те е омагьосал и те е превърнал в котка?
Но тя му отвръщала с нищо незначещи думи.

Дните бързо минават, когато някой е много щастлив. На принца и през ум не минавало, че наближава края на годината. Една вечер Бялата Котка му казала, че ако утре иска да заведе в дома си прекрасна принцеса, трябва да направи каквото му каже.
– Вземи този меч – рекла му тя – и ми отсечи главата.
– Аз! – изстенал принцът. – Аз да ти отсека главата! Бланшет, скъпа, как може аз да сторя това?
– Настоявам да направиш каквото ти казвам, кралски сине – отвърнала тя.
Очите на принца се налели със сълзи и я замолил да поиска всичко, но не и това – да поиска каквото доказателство за неговата преданост пожелае, но да му спести мъката да убие своята скъпа Бланшет.

Ала думите му не променили нейната решителност. Накрая той изтеглил меча и отчаян с разтреперана ръка отсякъл малката бяла глава.

Ах, представете си неговото удивление и радост, когато в миг пред него се изправила чудна принцеса. Докато стоял пред нея, онемял от изумление, вратата се отворила и напети рицари и дами влезли вътре. Всеки носел наметка от котешка кожа! Преливащи от радост, те се втурнали към принцесата, целували ѝ ръка и един след друг поднесли почитания, че отново е възвърнала човешкия си вид. Тя приела грациозно поздравленията, но след няколко минути ги помолила да я оставят насаме с принца, на когото казала:

– Принце, виждаш сам – беше прав, че не съм обикновена котка. Баща ми беше крал на шест кралства. Кралицата, моята майка, която той предано обичаше, беше страстна пътешественичка и изследователка. Когато съм била едва на шест седмици, тя получила разрешение да посети една планина, за която знаела множество чудни приказки. Повела със себе си многобройна свита. Пътят минавал край един стар замък, в който живеели феи. Никой никога не бил влизал вътре, но се знаело, че там има удивителни неща. Майка ми си спомнила, че в градината феите отглеждат плод, който никъде другаде не може да се види и вкуси. Пожелала да го опита и тръгнала към градината. Приближила златната врата, по която проблясвали скъпоценни камъни и наредила на слугите да почукат, но колкото и шум да вдигали, всичко било напразно. Сякаш обитателите на замъка били заспали или мъртви. Колкото по-трудно ставало кралицата да получи плода, толкова повече го желаела. Наредила да донесат стълба, за да прескочи оградата на градината, но макар че не изглеждала висока, а стълбите били достатъчно наставени, се оказало невъзможно да се стигне върха.

Кралицата се отчаяла, но понеже скоро щяло да се стъмни, наредила да вдигнат лагер и да пренощуват там. Отишла да си легне – усещала се много болна и разочарована. Посред нощ внезапно се събудила. За своя изненада видяла една дребна грозна жена да седи отстрани на леглото, която заговорила:
– Държа да Ви кажа, че считаме Нейно Величество за досадна със своята настоятелност да вкуси нашия плод. Но за да Ви спестим по-нататъшни разочарования, сестрите ми и аз решихме да Ви дадем колкото можете да отнесете при едно условие – да отгледаме като своя Вашата дъщеря.
– Ах! Мила моя Мадам – проплакала кралицата, – няма ли нещо друго, което бихте желали в замяна на плода? С радост ще ви отстъпя моето кралство.
– Не – отвърнала възрастната дама, – не искаме друго, освен Вашата дъщеря. Тя ще бъде толкова щастлива, колкото е дълъг деня и ще ѝ дадем всичко, което има смисъл да се притежава във вълшебния свят, но Вие няма да можете да я виждате, докато не се омъжи.
– Това е много тежко условие – проплакала кралицата, – но аз съм съгласна, защото със сигурност ще умра, ако не опитам плода. Излиза, че каквото и да стане, ще загубя дъщеря си.

След тези думи възрастната дама я пуснала в замъка и макар да било полунощ, кралицата виждала съвсем ясно, че там било много по-красиво, отколкото се говорело, „в което лесно ще повярвате, принце – добавила Бялата Котка, – когато ви кажа, че това се случило в замъка, в който се намираме.“
– Сама ли ще откъснете плода, кралице – попитала възрастната дама, – или да го повикам да дойде сам при вас?
– Позволете ми да видя как ще пристигне, щом го повикате – помолила кралицата, – това ще бъде такава новост.
Възрастната фея свирнала два пъти и после извикала:
– Кайсии, праскови, нектарини, череши, сливи, круши, пъпеши, грозде, ябълки, портокали, лимони, касис, ягоди, малини, елате при нас!
В миг плодовете се дотъркаляли един върху друг и въпреки това не били нито прашни, нито наранени. Кралицата решила, че са толкова вкусни, колкото си представяла. И сега можеш да видиш как растат тези плодове на вълшебните дървета отвън в градината.

Възрастната фея дала на кралицата златни кошници, в които да отнесе плодовете. Нужни били четиристотин мулета за целия товар. После напомнила на кралицата за тяхното споразумение и я върнала в лагера.

Майка ми поела към своето кралство, но не минало много време и започнала да съжалява за споразумението. Когато кралят излязъл да я посрещне, тя изглеждала много тъжна и той разбрал, че има нещо лошо и попитал какво се е случил.

В началото кралицата се уплашила да каже, но когато влезли в палата, пет ужасяващи джуджета вече чакали да ме отнесат при феите и тя се принудила да разкаже за обещанието си. Кралят ужасно се ядосал и заповядал да я затворят в една висока кула, заедно с мен и верни пазачи, а малките джуджета изгонил от кралството. Тогава феите изпратили огромен дракон, който поглъщал всичко живо, а дъхът му изгорил ниви, поля и гори, докато летял над страната.

Накрая, след напразни опити да се отърве от чудовището, кралят разбрал, че за да спаси своите поданици, трябва да изпълни обещанието. Този път дванайсетте феи пристигнали лично да ме отнесат в перлена карета, теглена от морски кончета. Следвал ги драконът, който водели след тях на диамантена верига. Сложили люлката ми между възрастните феи. Каретата се издигнала като вихър и полетяла надалеч чак до една кула, която била издигната специално за мен. Там израснах, заобиколена от невиждан разкош. Научих всичко, което една принцеса трябва да знае, но нямах никаква компания освен един папагал и малко кученце, които можеха да говорят. Всеки ден една възрастните фея ме посещаваше, възседнала онзи дракон.

Един ден, докато седях на моя прозорец, видях прекрасен млад принц, който беше излязъл на лов във гората, сред която се издигаше моя затвор. Той стоеше долу и ме наблюдаваше. Когато забеляза, че и аз го гледам, ме поздрави много почтително. Можеш да си представиш колко очарована бях, че имам нова компания. Въпреки височината на моя прозорец, ние говорихме, докато падна нощта, после принцът неохотно ми пожела лека нощ. След този ден той идваше многократно и накрая му обещах да се оженя за него. Но как щях да избягам от кулата? Феите ми носеха лен, за моите ръкоделия и аз изпредох усърдно достатъчно въже за стълба, която стигаше до основите на кулата. Уви! Тъкмо принцът ми помагаше да сляза, когато долетя най-грозната и зла фея. Преди да успее да се защити, драконът погълна моя клет любим. Феите се ядосаха, че съм провалила техните планове да ме омъжат за краля на джуджетата. Аз решително отказвах и те ме превърнаха в бяла котка. Когато ме доведоха тук, заварих всички дами и господа от кралския двор на баща ми да ме чакат, застигнати от същата магия, а хората с по-низш ранг бяха станали невидими, освен ръцете им.

След като ме омагьосаха, феите ми разказаха моята история, защото дотогава вярвах, че съм тяхно дете и ме предупредиха, че единственият начин да възвърна човешкия си вид, е да спечеля любовта на принц, който досущ прилича на моя нещастен любим.
– И ти я спечели, моя скъпа принцесо – прекъснал я принцът.
– Наистина, ти толкова приличаш на него – подхванала отново принцесата – по глас, по външност и всичко останало. Ако истински ме обичаш, всички мои беди ще приключат.
– И моите също – провикнал се принцът, като се хвърлил в краката ѝ, – ако обещаеш да се омъжиш за мен.
– Аз те обичам повече от всичко на света – отвърнала тя, – но вече е време да се връщаме при баща ти и да разберем какво мисли той за това.

Принцът ѝ подал ръка и я извел. Качили се заедно в една карета, която била дори по-разкошна и от предишната, както и цялата им свита. Дори конските подкови били от рубини с диамантени пирони и мисля, че такова нещо за пръв път се виждало.

Принцесата била колкото умна и мила, толкова хубава. Можете да си представите колко приятно било пътуването за принца – каквото и да кажела принцесата, на него му се струвало очарователно.

Когато наближили крайградския замък, където братята щели да се срещнат, принцесата се качила в един паланкин, който четирима гвардейци понесли. Паланкинът бил от планински кристал със копринени завеси, които тя спуснала, за да не я виждат.

Принцът видял своите братя да излизат на терасата, всеки с прекрасна принцеса до себе си. Те дошли да го посрещнат и го попитали дали си е намерил жена. Той отвърнал, че е намерил нещо още по-рядко – малко бяло котенце! При тези думи всички избухнали в смях и го попитали не се ли страхува, че мишките в палата ще го изядат. После всички заедно се отправили към града.

Всеки принц със своята принцеса пътувал в прекрасна карета, конете били украсени с позлатени кичури пера. След тях се движел най-малкият принц и накрая кристалният паланкин, към който всички гледали с възхищение и любопитство. Когато придворните видели, че принцовете пристигат, забързали да кажат на краля.
– Красиви ли са дамите? – попитал разтревожен кралят.
И когато му отговорили, че никой не бил виждал по-прекрасни принцеси, той ужасно се ядосал.

Въпреки това, кралят ги посрещнал любезно, но решил, че е невъзможно да избере коя принцеса е по-красива от двете. Тогава се обърнал към най-малкия си син и попитал:
– Ти сам ли дойде?
– Ваше Величество – отвърнал принцът, – ще види в този кристален паланкин едно малко бяло котенце, което има толкова нежни лапички и мяука толкова красиво, че съм убеден – ще бъдете очарован.

Кралят се усмихнал и пристъпил да отдръпне завесите, но с едно докосване на принцесата, кристалът се разбил на хиляди парчета и ето – тя застанала пред него с цялата си красота. Златната ѝ коса се стелела по раменете ѝ, овенчана с корона от цветя, а меко падащата ѝ рокля била от най-чистото бяло на света. Тя поздравила грациозно краля и от всички страни заахкали от възхищение.
– Сеньор – казала тя, – Не съм дошла да Ви отнема трона, който заемате тъй достойно. Аз самата притежавам шест кралства, позволете да Ви поднеса едно от тях и по едно на всеки от вашите синове. Не моля за нищо, освен за Вашето приятелство и Вашето позволение да се омъжа за най-малкия Ви син. За нас ще останат три кралства.

Кралят и всичките му придворни не можели да скрият радостта и смайването си. Сватбите на трите принца отпразнували едновременно. Тържествата продължили няколко месеца и после всеки крал и кралица заминали за своите кралства и живели честито до края на дните си.