Имало едно време един крал, толкова могъщ, обичан от народа и уважаван от своите съседи и съюзници, че може с лекота да кажем – бил най-щастливият владетел на света. Сполуката му даже се уголемила, защото се оженил за една принцеса колкото красива, толкова и надарена и двамата съпрузи заживели в мир и съгласие щастливо. От този чист съюз им се родила дъщеря, тъй очарователна и талантлива, че двамата за миг не съжалили, че нямали повече деца.
Великолепие, изискан вкус и изобилие царели в техния палат. Министрите им били мъдри и разумни, царедворците – предани и добродетелни, а слугите – верни и прилежни. Конюшните в двореца били пълни с най-хубавите на света жребци, но за гостите, пристигнали да се порадват на богатите конюшни, от всичко най-удивително било да зърнат едно почитаемо магаре с огромни и дълги уши, настанено на най-видно място.
Трябва да ви кажа, че не случайно кралят отредил най-хубавото и достойно място на магарето. Удивителният дар на невероятното животно заслужавал всяка почит, защото природата го била създала толкова необичайно, че всяка сутрин, вместо тор, от него се изсипвали купчини жълтици, които се събирали всеки ден.
Ала превратностите на живота не пропускат ни кралете, ни народа, а и понеже доброто винаги е смесено със зло, се случило така, че кралицата внезапно заболяла от смъртоносна болест. Въпреки познанията и вещината си, докторите не открили лек за нея. Царството потънало в покруса – кралят и всички в страната я оплаквали.
Макар да казва мъдростта, че бракът се превръща в гроб за любовта, кралят бил така привързан към своята съпруга, че изпаднал в дълбоко отчаяние. Положил прочувствени обети във всички храмове на кралството и предложил собствения си живот, за да спаси любимата си, но уви! Напразно призовавал и богове и феи.
Кралицата, като усетила че наближава сетния ѝ час, рекла на съпруга си:
– Дойде часът и преди да умра, трябва нещо важно да Ви кажа – когато дойде ден и Вие отново решите да се ожените… – при тези думи кралят жално се разплакал, взел ръцете на съпругата си и я уверил, че е безполезно да му говори за друга сватба.
– Не, мила ми съпруго – рекъл накрая, – по-добре е да говорим как да ви последвам.
– Държавата – не спирала кралицата с решителност, която още повече разпалвала мъката на краля, – държавата има нужда от наследник, и понеже Ви дарих едно единствено момиче, се налага да се сдобиете със синове, които да ви наследят. Но аз настоятелно Ви моля, да не се поддавате на убежденията на народа, докато не срещнете по-красива и изискана от мен принцеса. Моля да ми се закълнете, и ще си ида в мир.
Вероятно кралицата, на която не липсвало самочувствие, настояла за тази клетва, защото непоколебимо мислела, че няма друга като нея и вярвала, че кралят няма повече да се ожени. Но може и да е било, защото след като умряла, никой не бил виждал друг съпруг да тъжи толкова. Ден и нощ кралят ридаел и така усърдно спазвал всички вдовишки ритуали, дори най-дребничките, че по цял ден само с това се занимавал.
Но и най-великата тъга не трае вечно. След известно време силните в държавата свикали съвет и настояли кралят да си вземе друга жена. Отначало кралят заявил, че това е невъзможно – не успял да се въздържи и отново избухнал в сълзи. Той държал да спази обета, който положил пред съпругата си и накарал съветниците да му намерят принцеса по-красива и изискана от първата кралица, като мислел, че това е невъзможно.
Но съветниците му отхвърлили обета като нещо незначително и рекли, че хубостта не е от съществено значение, стига новата кралица да е достойна и плодовита. В името на мира и благоденствието, държавата спешно се нуждаела от принц. Вярно, неговата дъщеря принцесата, притежавала всички качества, за да стане изключителна кралица, но се налагало тя да избере чужд крал за съпруг и да замине с него. От друга страна, ако бъдещият ѝ съпруг приемел да остане в нейната страна и сподели с нея трона, техните деца няма да са с чисто родство, затова, с който и принц да се сродят, съседните народи ще им обявят война и кралството ще потъне в разруха.
Кралят, впечатлен от тези сериозни доводи, обещал да размисли. Всички принцеси на възраст за женене били проучени, за да изберат най-подходящата. Всеки ден на монарха поднасяли очарователни портрети, но никоя не можела да се мери по красота с предишната кралица, и вместо да вземе някакво решение, кралят потъвал все по-дълбоко в свойте тъжни мисли, докато накрая разумът му го напуснал съвсем. В своите объркани видения се взел отново за младеж и решил, че принцесата, неговата дъщеря, в своята младост и красота, е неговата кралица, както си я спомнял от времето, когато я ухажвал, и понеже живеел вече в миналото си, настоял нещастната девойка в най-скоро време да му стане жена.
Младата принцеса, която била достойна и благочестива, се хвърлила в краката на краля, нейния баща, и го призовала с цялото си красноречие, да не я въвлича в това неестествено желание.
Кралят, обзет от лудостта си, не осъзнавал причината за отчаянието и неохотата ѝ, а поканил един стар свещеник друид да изповяда и вразуми принцесата. Идва ред да кажа, че този друид, не толкова религиозен, колкото амбициозен, жертвал добродетелите на благочестието, за да угоди на великия владетел. Вместо да обуздае краля и да му възвърне здравия разум, той го подкрепил в илюзиите му.
Младата принцеса не била на себе си от сполетяната беда, но най-накрая се сетила за своята кръстница Люляковата Фея и решила да иде при нея за съвет. Същата нощ тя се качила в красива мъничка каляска, теглена от голяма овца, която знаела всички пътища. Феята, която много обичала принцесата, я посрещнала и казала, че знае защо е дошла. Успокоила девойката, че не трябва да се плаши, защото нищо лошо няма да се случи, ако послуша следния съвет:
– Знай детето ми, ужасяващ грях е да се отдадеш на желанията на баща си, но има начин да избегнеш бедствието, без да го огорчиш. Кажи му, че за да задоволиш свой каприз, желаеш дреха с цвета на времето. Въпреки цялата си мощ и любов, той няма да успее да ти даде това.
Принцесата благодарила от все сърце и на следващата утрин казала на краля това, което феята я посъветвала. Обявила, че никой няма да получи ръката ѝ ако не ѝ поднесе дреха с цвета на времето. Кралят, преизпълнен с радост и надежда, призовал най-сръчните тъкачи и шивачи и им поръчал тази рокля, като ги заплашил, че провалят ли се, ще ги обеси. Но бил спасен от нуждата да изпълни тези крайни мерки, защото на втория ден те му донесли желаната дреха. Небесата, осеяни със златни облаци, никога не са били тъй сини и прекрасни, както дрехата, която разгърнали пред него. Принцесата много се разтревожила и не знаела какво да прави.
Върнала се пак при своята фея-кръстница, която била удивена, че хитрият ѝ план се провалил, но посъветвала девойката да поиска друга рокля с цвета на луната.
Кралят отново събрал най-умелите майстори и заповядал да направят дреха с цвета на луната, като ги заплашил с ужасно наказание, ако не направят роклята до двадесет и четири часа.
Принцесата, макар и да харесала лунната дреха, изразила страха си пред придворните дами и своята бавачка. Люляковата фея, която знаела всичко, побързала да я успокои:
– Дано не съм изпаднала в ужасно заблуждение, но съм убедена, че ако пожелаеш рокля с цвета на слънцето, ще осуетим най-сетне твоя баща краля, защото няма как да успее да направи такава рокля. Но така или иначе, ние трябва да спечелим време.
И така, принцесата пожелала тази нова рокля по съвета на феята. Безумно влюбеният крал не можел нищо да откаже на дъщеря си и без капка жал извадил всички диаманти и рубини от короната си, за да се използват в изключителната работа. Нищо не било пожалено, за да стане дрехата прекрасна като слънцето. И наистина, когато роклята била завършена, всеки щом я зърнел, закривал очи, заслепен от блясъка. И сега е време да ви кажа истината – тъмните очила и опушени стъкла датират оттогава.
Какво можела да стори принцесата!? Никой не бил виждал по-изкусна и хубава рокля! Поразена, тя се престорила, че блясъкът наранява очите ѝ и се затворила в своята стая. Там феята я очаквала.
Щом видяла роклята като слънце, Люляковата фея почервеняла от яд. Тя рекла на принцесата:
– Ох, детето ми! Дойде време да подложим краля на ужасно изпитание. Въпреки лудостта му, мисля че вече ще се стресне от желанието, която ще те посъветвам да поискаш. Поискай да ти подари кожата на онова магаре, което толкова обича и което му осигурява изобилно всички средства да си плаща сметките. Върви и без колебание кажи, че желаеш неговата кожа.
Принцесата се преизпълнила с радост от този нов начин да се измъкне, защото мислела, че баща ѝ никога не би пожертвал магарето. Отишла при него и казала новото си желание.
Макар, че кралят останал удивен от странната приумица, не се поколебал и я изпълнил. Бедното магаре било пожертвано и кожата била поднесена на дъщеря му с подобаваща тържественост. Принцесата не виждала повече начин да се спаси от злата си съдба и потънала в отчаяние.
В този миг пристигнала нейната кръстница:
– Какво правиш, детето ми? – попитала, щом видяла принцесата от мъка да скубе косите си, а красивите ѝ бузи били облети в сълзи. – Това е най-щастливият момент в живота ти. Увий се в тази кожа, напусни палата и върви тъй дълго, че да стъпиш на здрава почва, която да те удържи. Когато някой жертва всичко в името на целомъдрието, боговете знаят как да го възнаградят. Тръгвай, а аз ще се погрижа всичко, което притежаваш да върви след теб. Където и да спреш да си починеш, сандъкът с твоите дрехи и украшения ще следва твоите стъпки. Ето, вземи моята вълшебна пръчица – чукнеш ли с нея по земята, сандъкът ще се появи пред очите ти. Но не се бави – тръгвай без колебание.
Принцесата прегърнала хиляда пъти своята кръстница и помолила да не я изоставя. После се намазала с пепел от огнището, увила се в грозната магарешка кожа и напуснала прекрасния палат без някой да я познае.
Изчезването на принцесата предизвикало огромно сътресение. Кралят, който вече подготвял разкошния сватбен пир, бил неутешим. Изпратил повече от сто войника и хиляда мускетари да я намерят, но Люляковата фея направила девойката невидима дори за най-умелите преследвачи. И така, принцесата се изплъзнала, въпреки тяхната бдителност.
През това време клетата девойка вървяла. Отивала все по-далеч, по-далеч и още по-далеч. След време потърсила някъде да се установи, но макар че хората ѝ давали храна от съжаление, тя била тъй чорлава и мръсна, че никой не желаел да я приюти.
Накрая пристигнала в един прекрасен град. Точно до градските врати имало мъничко стопанство. Жената на стопанина се нуждаела от момиче да мие чиниите, да се грижи за гъските и свинете и като я видяла тъй мръсна и бездомна, ѝ предложила да я наеме. Принцесата вече била ужасно уморена и с радост приела. Настанили я в малка ниша на кухнята, и веднага се превърнала в обект на груби подигравки на мъжете слуги, толкова неприятна и мръсна изглеждала в магарешката кожа. Най-сетне те се уморили от собствените си закачки, а пък и тя била така отдадена на работата си, че стопанката я взела под своя закрила. Девойката се грижела за овцете – прибирала ги, когато е необходимо, извеждала гъските и ги хранела така умело, сякаш цял живот само това била правела. Всичко, с което се захванели хубавите ѝ ръце, се свършвало добре.
Един ден тя седяла до чешмата, където ходела често да оплаква своята клета съдба. Случайно решила да се огледа във водата и ужасната магарешка кожа, която я покривала от глава до пети направо я отвратила. Засрамена от себе си, тя измила лицето и ръцете си и те станали по-бели от слонова кост, а хубавата ѝ кожа отново възвърнала своята свежест. Радостта да се види толкова хубава я изпълнила с желание да се изкъпе цялата – така и направила. Но преди да се върне в стопанството, трябвало отново да надене отвратителната магарешка кожа.
Следващият ден се случил празник и тя имала свободно време. Тупнала с пръчицата на вълшебницата, извадила от сандъка тоалет, напудрила хубавата си коса и облякла чудната си рокля с цвят на времето. Стаичката ѝ била тъй тясна, че шлейфът не можал да се опъне както трябва. Прекрасната принцеса се огледала доволно и имало защо! Тъй много се харесала, че решила да облича по ред прекрасните си дрехи на празниците и в неделя за свое удоволствие. Започнала редовно да го прави. Заплитала цветя и диаманти в прекрасната си коса с удивително умение и често въздишала, защото нямало кой друг да види тази красота, освен овцете и гъските. Но те я обичали също толкова много и в ужасната магарешка кожа, заради която хората в стопанството ѝ измислили прякор.
В един празничен ден, когато Магарешка-кожа облякла роклята си с цвят на слънце, синът на краля, който притежавал това стопанство, минал оттам на връщане от лов и спрял да си почине. Принцът бил млад, красив и възхитителен във всяко отношение, предано обичан от краля и кралицата и обожаван от народа. След като похапнал от селската закуска, която му предложили, той решил да проучи всички кътчета на своето стопанство. Докато обикалял от едно място на друго, той навлязъл в сенчеста алея и в дъното видял затворена врата. От любопитство надникнал през ключалката. Но какво се случило с него, щом видял прекрасната принцеса разкошно пременена, която изглеждала толкова благородна и достойна, че я взел за божество! Само миг и под силата на своите чувства щял да насили вратата, ако не бил възпрян от уважението, с което го изпълнила прекрасната персона.
С голяма неохота се отдръпнал от мрачната алея, но бил решен, че трябва да узнае коя е обитателката на мъничката стая. Казали му, че там живее мърлява слугиня на име Магарешка-кожа, заради кожата, която винаги носела. Добавили също, че била тъй неприятна и гадна, че никой не ѝ обръщал внимание, не говорели с нея и единствено по милост била прибрана да се грижи за гъските.
Принцът не останал доволен от наученото, но видял, че простичките хора не знаят повече и няма защо да ги разпитва още. И така, той се върнал в двореца при краля, своя баща, невъобразимо влюбен. Пред очите му непрестанно стоял ликът на богинята, която видял през ключалката. Бил изпълнен със съжаление, че не почукал на вратата и си обещал, че следващия път ще го направи. Но жаравата на любовта му тъй силно разгоряла, че през нощта го обхванала ужасна треска, та скоро вече чукал на вратата на смъртта. Кралицата, която нямала друго дете, изпаднала в отчаяние, защото всички лекове се оказали безполезни. Напусто покрусената майка обещавала огромни награди на докторите – макар да се напъвали със всички сили, нищо не помагало на принца. Накрая те решили, че някаква огромна мъка е причината за тази треска и казали това на кралицата.
Тя, преизпълнена с нежност, отишла при сина си и го помолила да сподели своята мъка. Обещала, че ако желае, кралят с радост ще му отстъпи короната, или ако иска някоя принцеса, дори да се налага да обявят война на нейното кралство, ще го направят, защото всичко могат да пожертват, за да има той каквото иска. Умолявала го със сълзи на очи да не умира, защото техният живот зависи от него. Кралицата дори не успяла да завърши своята прочувствена реч, която развълнувала принца до сълзи.
– Мадам – промълвил той с много немощен глас, – аз не съм тъй низък и долен, че да желая короната на баща си! Дано Небесата му дарят живот много години, а аз завинаги ще остана негов най-предан и уважаващ го поданик! Колкото до принцесата, за която говорите, все още не съм мислил за женитба, и това Вие добре знаете. Аз съм покорен на Вашите желания, и винаги ще Ви се подчинявам, дори да е болезнено за мен.
– Ах, сине мой – отвърнала кралицата, – няма да пожалим нищо, за да спасим живота ти. Но мое скъпо дете, спаси моя живот и този на краля, твоя баща! Кажи ми твоето желание и знай, че ще го изпълним.
– Добре, Мадам – рекъл той, – след като ми заповядвате да споделя мислите си, ще се подчиня. Би било същински грях да поставям в опасност два живота, толкова ценни за мен. Майко моя, желая Магарешка-кожа да ми направи сладкиш и да ми се донесе, когато е готов.
Кралицата, удивена от странното име, попитала коя е Магарешка-кожа.
– Мадам – отвърнал един офицер, който случайно бил виждал момичето, – тя е най-грозното същество след вълка, което може да си представите – слугиня, която живее във Вашето стопанство и се грижи за гъските.
– Това няма значение – рекла кралицата. – На връщане от лов синът ми случайно опитал от нейните сладкиши. Това е една от онези прищевки, които болните понякога имат. Накратко, искам Магарешка-кожа, щом това е Магарешка-кожа, да му направи веднага сладкиш.
Вестоносецът хукнал към стопанството и казал на Магарешка-кожа, че трябва да приготви за принца сладкиш толкова добре, колкото може.
Някои автори твърдят, че Магарешка-кожа със сърцето си усетила принца в мига, в който я видял през ключалката, после погледнала през своето малко прозорче и като видяла колко бил млад, строен и красив, така се впечатлила, че често мисълта за него я карала да изпуска нежни въздишки. Но независимо дали тогава го видяла или само била чувала за него похвали, Магарешка-кожа била преизпълнена с радост, че може би той я познава. Заключила се в малката си стая, захвърлила грозната кожа, измила лицето и ръцете си, оправила косите си, облякла си хубав корсаж от блестящо сребро и също толкова хубава фуста и започнала да приготвя така желания сладкиш. Тя взела най-фино брашно, най-пресни яйца и най-свежо масло и докато бъркала, по случайност или не, пръстенът, който носела, паднал в тестото и се омесил вътре. Щом сладкишът се изпекъл, тя навлякла ужасната си кожа и го предала на вестоносеца, като го попитала за новини от принца. Но човекът нямал намерение да си приказва с нея и без дума да обели, хукнал бързо към двореца.
Принцът алчно грабнал сладкиша от ръцете на мъжа и започнал да яде така лакомо, че докторът, който го наблюдавал, не пропуснал да каже, че това не било добър знак. И наистина! За малко принцът да се задави с пръстена и едвам не го глътнал с парче сладкиш. Сръчно успял да го извадил от устата си и желанието му за сладкиша изчезнало. Докато разглеждал прекрасния смарагд, вграден в малкия златен пръстен, той вече знаел, че ще е по мярка единствено на най-красивото мъничко пръстче на света.
Принцът целунал пръстена хиляда пъти, а после го скрил под възглавницата и го вадел го всеки път, когато не го наблюдавали. Той не посмял да разкаже какво видял през ключалката, за да не му се присмеят и да рекат, че посред бял ден е сънувал. Докато обмислял как да се срещне с Магарешка-кожа, защото не вярвал, че и да поиска, ще му я доведат, той самият така се измъчил, че треската накрая пак го повалила, но с още по-голяма сила. Докторите вече не знаели какво да правят и обявили, че болестта на принца е любов.
Неутешимите крал и кралицата хукнали при своя син.
– Сине мой, мой скъпи сине – извикал разстроеният монарх, – кажи ни името на онази, която желаеш! Кълнем се, че ще я доведем, ако ще да е най-долната робиня.
Кралицата нежно го прегърнала и се съгласила с всичко, което кралят бил казал. Принцът, разтърсен от техните сълзи, отвърнал:
– Татко мой и майко моя, аз не искам да вдигам сватба, която да ви притеснява.
После извадил изпод възглавницата пръстена и добавил:
– За да докажа истината, искам да се оженя за онази, на която е този пръстен. Не е възможно жената, която притежава тъй изящен пръстен, да е проста селянка.
Кралят и кралицата взели пръстена, разгледали го с огромно любопитство и се съгласили с принца, че може единствено да принадлежи на дъщеря от голяма и богата къща. Тогава кралят прегърнал своя син и настойчиво го помолил скоро да се оправя. Наредил с барабани, флейти и тромпети глашатаите да разгласят навред, че онази, на която стане определен пръстен ще се ожени за наследника на трона.
Първо пристигнали принцесите, после дукесите, маркизите и баронесите, но въпреки че сторили всичко възможно, за да им станат пръстите по-тънки, не могли – пръстенът не бил по мярка на никоя. Тогава дошъл ред да го пробват селските девойки, но колкото и хубавички да били всички, пръстите им били въздебели. Накрая дошъл ред на камериерките, но и те не успели. Всички девойки били доведени в палата, но грубите им червени и къси пръстчета едва влизали до нокътя в пръстена.
– Не сте водили Магарешка-кожа, която ми направи сладкиша – рекъл принца.
Всички се разсмели и отвърнали:
– Не, не! – толкова мръсна и неприятна била тя.
– Нека някой я извика да дойде – наредил кралят. – Не желая да се приказва, че пренебрегвам най-низшите.
Слугите хукнали със смях и подигравки да намерят пастирката на гъските.
Принцесата, когато чула барабаните и виковете на глашатаите, разбрала, че причината за тази суматоха е пръстенът. Тя била влюбена в принца и понеже истинската любов е плаха и славолюбива, живеела в неспирен страх, че ще намерят някоя друга госпожица, която има също толкова малки пръстчета като нея. Огромна била радостта ѝ, когато вестоносецът почукал на вратата ѝ. Понеже знаела, че търсят притежателката на нейния пръстен, някакъв импулс я накарал да си оправи косата с особена грижа и да облече своя сребърен корсаж и полата с волани и сребърна дантела, покрита със смарагди. Щом почукали на вратата, тя наметнала магарешката кожа, за да скрие своята премяна и отворила вратата. Пратениците с присмех ѝ рекли, че кралят я вика да се жени за сина му. После със звън на камбани и смях те я повели към принца, който, удивен от вида на момичето, не можел да повярва, че тя е онази, която видял толкова величествена и прекрасна. С тъжен и объркан глас той рекъл:
– Ти ли си онази, която живее в дъното на тъмната алея в третия двор на стопанството?
– Да, Ваше Височество – отвърнала тя.
– Покажи ми ръката си – рекъл принцът разтреперан и въздъхнал тежко.
Представете си само изненадата на всички! Кралят и кралицата, шамбеланът и царедворците до един онемели, когато изпод черната мръсна кожа се показала малка деликатна ръчичка и пръстенът без труд се плъзнал на най-красивият мъничък пръст на света, После, с леко движение, принцесата свлякла кожата от раменете си. Била така пленителна, че принцът, както бил още съвсем слаб, паднал на колене и с ръце я придърпал толкова близко, че тя поруменяла. Но това едва било забелязано, защото кралят и кралицата станали и я прегърнали сърдечно и я попитали ще се ожени ли за техния син. Принцесата, притеснена от всички тези грижи и от любовта на младия принц, тъкмо се канела да им благодари, когато таванът над тях се отворил и Люлякова фея се спуснала с колесница, направена от клони и цветя от люляк и с невероятно очарование разказала историята на принцесата.
Кралят и кралицата, били много радостни да научат, че Магарешка-кожа била велика принцеса и удвоили своите грижи, а принцът станал още по-чувствителен към нейните достойнства. Любовта му се разраствала, докато феята разказвала нейната история. Нетърпението му да се оженят било толкова голямо, че едва отпуснал необходимото време да се подготви богата сватба, както се полага.
Кралят и кралицата се посветили на своята снаха и я обгърнали с обич. Принцесата обявила, че не може да се ожени за принца без съгласието на своя баща краля, затова изпратили първо на него покана, без да му кажат името на булката. Люляковата фея, която била начело на всички приготовления, препоръчала да се направи така, за да се избегне бедата.
Запристигали кралете от всички страни наоколо, някои в открити каляски, други в прекрасни карети, а онези които идвали най-отдалече, яздели слонове, тигри и орли. Но най-славен бил от всички бащата на принцесата. Той бил възвърнал своя разсъдък и се оженил за една красива кралица, която била вдовица, но нямали деца. Принцесата се втурнала към него, той я разпознал и я прегърнал с огромна нежност преди тя да успее да падне пред него на колене. Кралят и кралицата представили на великия крал своя син и щастието на всички било пълно.
Сватбата отпразнували с цялата възможна тържественост, но младата двойка едва обръщала внимание на церемонията – толкова погълнати били един от друг.
Въпреки протестите на достойния принц, баща му пожелал той да получи и короната в своя сватбен ден, целунал му почтително ръка и го възкачил на трона.
Тържествата на тази знатна сватба продължили три месеца, но любовта на двамата съпрузи щяла да продължи дори до днес, стига да бяха живели толкова дълго.
Поука
Стига да дадеш на някоя жена
разкошни дрехи – скоро всяка
до една, ще си представи,
че е най-прекрасна на света!
Трудно може да се хване вяра
на тази заплетена история,
но докато има деца и жени,
ще я разказват от мрак до зори.
КРЕДИТ: Donkey-skin, The fairy tales of Charles Perrault, London 1922, Източник: Peau d’Ane – Contes en vers, Charles Perrault (Шарл Перо) 1695, ПРЕВОД: от английски език Лорета Петкова – ©prikazki.eu 2021, ИЛЮСТРАЦИИ: Contes de Perrault, Paris 1930, Bibliothèque nationale de France; КОРИЦА: Peau d’âne conte de Charles Perrault, 1890