Кралят на Златната планина

Един търговец имал две невръстни дечица – още не проходили момченце и момиченце. По същото време човекът вложил цялото си състояние в няколко богато натоварени кораба и ги пратил по море. Тъкмо мислел, че ще се замогне, когато пристигнала вест, че корабите са потънали. Вместо да забогатее, така обеднял, че не му останало нищо освен парче земя край града. За да се разсее от застигналата го беда, търговецът излязъл да нагледа последния си имот и както обикалял, изневиделица зад него се изправил дребен черен човечец, който го попитал защо е оклюмал и какво му тежи на сърцето.
– Ако можеше да ми помогнеш – отвърнал търговецът, – щях всичко да ти разкажа.
– Кой знае! – засмял се непознатият. – Ти ми кажи, пък може да ти помогна.
И от дума на дума търговецът разказал как цялото му състояние потънало в морето и сега нямал нищо освен това парче земя.
– Не се тревожи – успокоило го черното човече. – Може да имаш толкова пари, колкото поискаш, стига да ми обещаеш, че точно след дванайсет години тук на тази нива ще ми доведеш първото, което днес ти се отрие о крака, щом се върнеш у дома.
Търговецът си рекъл: „Не иска много. Какво да се отрие в крака ми освен кучето?“ Хич не помислил за невръстния си син и приел. Подписал договор с черния странник и се върнал у дома.

Щом прекрачил прага, малкото момченце така му се зарадвало, че се изправило на една пейка, изщапуркало и се хванало за крака на баща си. Горкият човек изтръпнал от ужас, защото се сетил за договора, който тъкмо подписал. Все пак си казал, че щом не е заварил в дома си никакви пари, всичко е било на шега.

Но месец по-късно, когато се качил на тавана да извади няколко калаени съдове за продан, на пода съзрял грамадна купчина пари. Бедността най-сетне свършила – щял да купи каквато стока поиска и да стане още по-добър търговец от преди, пък дай Боже – и по-добър човек.

През това време синът му растял умен и разумен. Наближил дванайсетият рожден ден на момчето. Търговецът така се изплашил, че страхът направо се изписан на лицето му. Един ден детето го попитало какво го тревожи, но бащата замълчал. Все пак синът толкова настоявал, че накрая бащата признал как, без да помисли, го обещал на черния човек в замяна на купища пари, но според подписания договор скоро трябвало да изплати дълга си.
– О, татко – успокоил го синът, – не губи надежда. Всичко ще се нареди. Черният човек няма сила над мене.
Момчето поискало благословия от свещеника и в уречения ден тръгнало с баща си към нивата. Там начертало кръг и двамата с баща му прекрачили вътре. Черният човек се появил изневиделица и се обърнал към търговеца:
– Донесе ли обещаното?

Човекът и дума не отронил, но момчето попитало:
– Какво искаш?
– Дошъл съм да говоря по работа с баща ти, не с теб.
– Ти измами баща ми – отвърнало момчето. – Трябва да ни върнеш договора.
– Не – заявило черното джудже. – Не се отказвам от правата си.
Спорили дълго. Накрая приели, че щом синът вече не е ни на бащата, ни на сатаната, трябва да седне в една лодчица и да се спусне по реката. Трябвало бащата да отблъсне лодката от брега, а реката сама щяла да реши съдбата на момчето. То се сбогувало с баща си и седнало в лодката. Отблъснал я търговецът с крак и не щеш ли – лодката се преобърнала с дъното нагоре. Горкият човек решил, че синът му се е удавил и покрусен се прибрал у дома.

Но лодката не потънала, а спокойно продължила по течението с момчето – живо и здраво под нея. Накрая спряла в непознати брегове. Момчето слязло, видяло в далечината чудно хубав замък и тръгнало към него. Щом прекрачило прага, разбрало, че замъкът е омагьосан. Прекосило всички стаи – празни до една освен последната, в която заварило една змия, която била омагьосана принцеса. Щом го видяла, тя много се зарадвала и възкликнала:
– Спасителю мой, ти най-сетне пристигна! Чакам те вече дванайсет години. Това кралство е омагьосано и ти трябва да го освободиш от заклинанието. Нощес ще дойдат дванайсет черни човеци във вериги и ще те попитат какво дириш тука. Трябва да мълчиш и да не им отговаряш. Нека правят с теб каквото поискат – ще те измъчват, ще те бият и мушкат. Остави ги и недей да говориш. В полунощ те ще изчезнат. На следната нощ ще дойдат други дванайсет човека, а на третата ще са двайсет и четирима, които ще ти отрежат главата. Но в полунощ силата им ще изчезне и ако дотогава не пророниш и дума, аз ще бъда спасена и ще ти донеса жива вода. Щом те напръскам, ти ще се съживиш, толкова силен и здрав, колкото сега.
– С радост ще те спася от прокобата – заявил младежът.

Всичко се случило точно както омагьосаната принцеса му казала: черните човеци не успели да го накарат и дума да каже. На третата нощ змията се превърнала в прекрасна принцеса, която донесла жива вода и го съживила.

После го прегърнала и целунала, а всички в замъка се радвали и ликували. Скоро двамата се венчали и младежът станал крал на Златната планина.
Заживели радостно и честито, а кралицата родила красиво момченце. Минали осем години и кралят се замислил за баща си. Сърцето му копнеело да го види отново, но кралицата не искала да се разделят и казала:
– Сигурна съм, че това ще ни докара нещастие.

Въпреки това той не я оставил на мира – накрая кралицата отстъпила и го пуснала. На сбогуване му дала един вълшебен пръстен и казала:
– Вземи този пръстен и го сложи на ръката си. Само за миг с него ще идеш, където поискаш. Но трябва да ми обещаеш, че никога няма да използваш вълшебната му сила, за да ме докараш в дома на баща ти.
Той обещал, надянал пръстена и пожелал да се върне в града, където бил дома на баща му. В миг се озовал край родния си град. Щом стигнал до градската порта, пазачите не му дали да влезе, защото бил облечен в странни и много богати дрехи. Кралят изкачил хълма, където овчарите пасели стадата си и сменил дрехите си с техните. Облякъл старо овчарско палто и преминал през градската порта. Щом влязъл в бащиния дом, казал кой е, но баща му не повярвал. Потвърдил, че някога наистина имал син, но той отдавна бил мъртъв. Въпреки това, бащата предложил на странника да похапне, защото видял, че е беден, изпаднал в нужда овчар.
– Аз наистина съм твой син – казал овчарят на своите родители. – Не си ли спомняте някакъв рожден белег по мене?
– Да – отвърнала майката, – синът ни имаше белег като малинка под дясната ръка.
Тогава той съблякъл ризата си и когато видели малиновия белег, повярвали, че пред тях е техният син. Той разказал, че сега е крал на Златната планина, че съпругата му е принцеса и имат хубав син на седем години.
– Това вече не може да е истина – заявил баща му. – Що за крал ще се мотае с овчарски дрехи?
В миг синът се ядосал и без да помисли за своето обещание, завъртял вълшебния пръстен и пожелал синът и жена му да дойдат – в миг те застанали до него. Кралицата се разплакала, упрекнала своя съпруг, че е престъпил дадената дума и ще им докара нещастие. Но сега тя била там и нищо не можело да се направи. Ужким щяла да приеме станалото, но в ума ѝ се зародил зъл план.

Съпругът ѝ я извел на полето край града, за да ѝ покаже мястото, където малката лодка се появила на речния бряг. После казал:
– Много съм уморен. Моля те, седни до мен да подремна в скута ти.
Кралят отпуснал глава на коленете ѝ, а тя го попощила и той потънал в дълбок сън. Тогава тя измъкнала вълшебния пръстен от ръката му, изтеглила крака си изпод него и останала само пантофката ѝ. Прегърнала детето и пожелала да се върнат в своето кралство.

Когато се събудил, бил съвсем сам. Съпругата и сина му ги нямало, както и пръстенът. Само пантофката на кралицата показвала, че е била там. „Не мога да се върна у дома при родителите си – помислил си той, – ще ме вземат за магьосник. Най-добре да си стягам багажа и да се връщам в своето кралство.“

Метнал се на коня си и потеглил на път. Препускал, препускал, стигнал една планина, където трима великани се карали как да поделят бащиното си наследство. Щом видели конника, те го извикали и му казали, че понеже хората са по-умни, да подели помежду им трите вълшебни предмета, оставени от баща им – меч, посичащ всички без онзи, който го носи, стига да извика „Посечи всички, без мен!“, наметало, с което ставаш невидим и чифт бързоходни ботуши, които завчас те отвеждат там, където пожелаеш.

Кралят поискал да изпробва тези вещи, за да се убеди, че наистина са вълшебни. Подали му наметалото и щом го наметнал, пожелал да се превърне в муха. Речено-сторено.
– Бива си го наметалото – възхитил се той. – Дайте ми сега меча.
– Не – отвърнали те, – няма да го дадем. Ако кажеш „Посечи всички без мен!“, ще си загубим главите.
След кратка препирня все пак те отстъпили при условие, че ще го пробва на някое дърво. Така и станало – мечът излязъл добър. Поискал кралят и ботушите, но великаните отказали с думите:
– Не, няма да ги дадем. Ако ги обуеш и поискаш да идеш навръх планината, ще останем тук долу без нищо.
– Не – възкликнал той възмутено, – никога не бих постъпил така!
Дали му те и ботушите. Но щом получил и трите вълшебни предмета, единственото, за което можел да мисли, били сина и съпругата му. „Ех, да бях навръх Златната планина – рекъл си той.” и в миг се озовал там, а великаните останали с празни ръце – така поделили бащиното си наследство.

Кралят тръгнал към замъка и когато наближил, дочул весели викове и игриви звуци на флейти и цигулки. От хората научил, че съпругата му ще се жени за друг и ядосано си помислил: „Грешницата ме измами и изостави, докато спя”.

Облякъл наметалото и влязъл невидим в замъка. В тържествената зала трапезата била отрупана с отбрани гозби. Гостите похапвали и пийвали, смеели се и се шегували. В средата на масата принцесата седяла на кралския престол, пременена с чудни дрехи и корона на главата. Той застанал зад нея, без някой да го види. Сипали в чинията ѝ къс месо – той грабнал парчето и го излапал. Сипали ѝ вино, той грабнал чашата и я изпил. Сипвали ѝ, сипвали ѝ, но за нея не оставало нищо, защото чиниите и чашите изчезвали в миг. Смаяна и засрамена, тя скочила от масата и избягала разплакана в покоите си, а той хукнал след нея.
– Дали не ме завладя дяволът – заплакала тя.
Тогава той я плеснал през лицето и извикал:
– Пристигна твоят спасител! Сега си ми подвластна, невернице! Заслужавам ли да се отнасяш така с мен?
След тези думи, той смъкнал вълшебното наметало, влязъл в празничната зала и извикал:
– Край на сватбения пир, истинският крал се върна!
Но кралете, принцовете и придворните взели да му се подиграват. Той сърдито им викнал:
– Ще се махнете ли, или не?
Те се хвърлили към него да го заловят, но той измъкнал вълшебния меч и извикал:
– Посечи всички без мен!

Всички глави се изтърколили в краката му, останал единственият господар и отново станал кралят на Златната планина.