Вълшебни приказки

Животворният замък

Препоръчва се за възраст над 17 год.
37мин
чете се за

I

Някога, много отдавна, в Салерно живяла една бедна старица, която се прехранвала с риболов. Едничката ѝ радост и утеха в тежкия живот бил дванайсетгодишният ѝ внук. Баща му, който също бил рибар, загинал при една свирепа морска буря, а после майка му починала от мъка. Грациано, така се казвало момчето, от всичко на света най-много обичал баба си. Рано всяка сутрин я изпращал до брега и жадувал по-скоро да порасне, за да може сам да излезе в морето и да победи вълните, погълнали толкова скъпи хора от рода му.

Морски бряг около Неапол (1837) Théodore Gudin (Франция, 1802-1880)

Той бил красив, тъй снажен и грациозен, че щом влезел в града с кошница риба на главата, хората се втурвали към него и момчето продавало целия улов още преди да стигне пазара.

За беда баба му била много стара. Имала един единствен преден зъб, от многото години главата ѝ се тресяла, а очите ѝ били съвсем помътнели.

Клетата жена усещала, че часовете ѝ са преброени и всяка вечер, преди Грациано да си легне, му давала добри съвети как да оцелее, когато остане съвсем сам. Учела го как и от какво се пазят рибарите, съветвала го да бъде работлив и добър, благоразумен и решителен, за да си прокара път в живота, та да спечели своя собствена лодка и рибарска мрежа.

Ала хлапакът не обръщал внимание на тези поучения. Щом баба му започнела да се стяга за гроба, той я прегръщал и се разплаквал:
– Бабо, бабо, не ме оставяй! Аз имам сръчни ръце, силен съм и скоро сам ще работя за двама ни. Но ако ти не си тук всяка вечер, какво ще стане с мене?
– Детето ми – рекла един ден баба му, – аз няма да те оставя съвсем сам. Когато си ида, ще имаш две могъщи покровителки, за които и принцовете ще ти завидят. Преди много години помогнах на две велики дами, които няма да те изоставят, щом ги извикаш.
– Кои са тези дами? – попитал Грациано, който не бил виждал в тяхната колиба други жени, освен рибарски съпруги.
– Те са феи – отвърнала бабата, – две могъщи феи – Феята на Горите и Феята на Водите. Чуй, детето ми, ще ти поверя една тайна, която трябва като мен ревниво да пазиш, защото ще ти дари богатство и щастие.

Преди десет години, в годината, когато загина баща ти, а майка ти ни остави, една сутрин, преди зазоряване, отидох на морския бряг. Исках да изненадам раците, докато още спят в пясъка. Тъкмо минавах зад скалите, когато забелязах една синя рибарка бавно да плува към брега. Тези кралски птици са свещени и трябва много да се пазят. Та понеже знам това, я изчаках да излезе на брега и замрях да не би да я изплаша. В този миг една чудно хубава зелена змия изпълзя от скалите към птичката. Без да се плашат, двете се приближиха и змията се нави около птичката, сякаш нежно я прегръщаше. Останаха така няколко мига, после внезапно се разделиха и змията се върна към скалите, а рибарката се хвърли във вълните, които я отнесоха надалече.

На следващата сутрин се върнах по същото време. Кралската рибарка кацна отново на пясъка, а змията изпълзя от скривалището. Нямах никакво съмнение, че това са феи, на които можех да услужа. Но какво да направя!? Ако се покажех, можех да ги стресна и да си навлека беда. Реших, че е по-добре да изчакам сгоден случай. Цял месец лежах зад храсталака и всяка сутрин виждах една и съща гледка. Но ето че веднъж пристигна една огромна черна котка. Скри се зад скалата под мен, на една ръка разстояние. Според онова, което от дете знаех, със сигурност този хищник беше магьосник и аз започнат внимателно да го наблюдавам.

Тъкмо птицата и змията се прегърнаха и Виж ти! Котката се надигна и се метна към невинните душици. Дойде моят ред. Сграбчих я здраво, макар че се бореше зверски и надра ръцете ми като парцали. Но аз добре знаех с кого си имам работа. Без капка жал измъкнах ножа си за стриди и отрязах главата, ноктите и опашката на чудовището. После зачаках награда за предаността ми.

Не чаках дълго. Щом метнах мъртвото тяло в морето, видях две красиви дами пред себе си – едната с корона от бели пера, а другата – заметнала шал със змийски шарки на раменете си. Както вече ти казах, това бяха Феята на Горите и Феята на Водите. Един зъл демон успял да научи техните тайни и ги превърнал в синя рибарка и змия. Аз ги освободих от магията и двете сега ми бяха длъжници.
– Пожелай каквото и да е – рекоха те – и ние ще го изпълним веднага.

Отвърнах, че съм много стара и достатъчно съм се намъчила, за да искам още нещо от живота. Но ще дойде ден за теб, детето ми, когато ни едно от твоите желания няма да е твърде голямо. Пожелай богатство или слава, пожелай да бъдеш пълководец, царедворец, дори принц! Когато дойде този ден, си рекох аз, ще мога всичко да ти дам и този миг неповторимо щастие ще е моята отплата за осемдесет години мъки и неволи.

Затова благодарих на феите и поисках да запазят добрата си воля, докато ги помоля за помощ. Тогава Феята на Водите извади малко перце от короната си, а Феята на Горите – една люспа от шала си.
– Добра жено – рекоха те, – щом ти потрябваме, сложи това перце и тази люспа в съд с чиста вода, призови ни и изречи желанието си. Ако ще да сме накрай света, в миг ще се явим пред теб да изплатим дълга си.
В знак на благодарност аз склоних глава, а когато вдигнах очи, вече ги нямаше. Дори раните и кръвта по ръцете ми бяха изчезнали. Щях да помисля, че съм сънувала, ако люспата и перцето не бяха в ръцете ми.

– Бабо, къде са тези съкровища? – попитал Грациано.
– Скрих ги грижливо, детето ми – отвърнала старицата. – Не исках да ти ги давам, докато не пораснеш. Ала смъртта се кани да ни раздели и настана време да ти поверя ценните талисмани. Зад шкафа ще намериш дървено ковчеже. В него има картонена кутийка, завързана с кълчища. Вътре са перцето и люспата, увити в памучно парцалче. Гледай да не ги повредиш, извади ги внимателно и после ще ти кажа какво да направиш.

Грациано донесъл кутийката на болната жена, която вече нямала сили да става от постелята. Тя самата извадила двете съкровища.
– Сега – рекла тя, като ги подала на внука си – сложи една купа с вода в средата на стаята, пусни люспата и перцето във водата и си пожелай нещо – пожелай богатство, титла, сила, ум – каквото щеш. Само те моля, детето ми, преди да изречеш думите, които ще ни разделят завинаги – понеже усещам, че вече умирам, целуни ме за последно и приеми моята благословия. Това ще е още един талисман, който ще ти донесе щастие.

Ала за изненада на старата жена, Грациано не отишъл при нея да я целуне, ни да получи благословията. Сложил купата вода на земята, хвърлил вътре перцето и люспата и извикал със силен глас:
– Появи се Фейо на Водата! Искам баба вечно да живее. Появи се Фейо на Горите! Искам баба вечно да живее!

И чудо! – водата, закъкрила, забълбукала, завряла! Купата се превърнала в огромно корито, което едва се побрало в стаята и Грациано видял как от дъното се надигат две прекрасни дами. По вълшебните им пръчици той веднага разбрал, че са феи.

Едната имала корона от свещени листа, примесени с червени боровинки и диамантени обеци с форма на жълъди. Роклята ѝ била маслено зелена, а на дясното си рамо носела пъстър шал. Това била Феята на Горите.

Феята на Водите носела венец от тръстики на главата, бяла рокля, поръбена с пера от водни птици и син шал, който от време на време се надигал над главата ѝ и шумолял като корабно платно. Прекрасните дами се усмихнали на Грациано, който бил избягал в прегръдките на баба си и цял треперел от страх и възхищение.

– Ето ни и нас, детето ни – рекла Феята на Водите, която като по-възрастна заговорила първа. – Чухме твоите думи и това желание ти прави чест. Макар че можем да ти помогнем, това което си намислил, трябва да изпълниш сам. Ние можем да удължим живота на баба ти, но за да живее вечно, трябва да идеш в Животворния Замък. Той се намира на четири дълги дни път от тука, на брега на Сицилия. Там блика Извора на Безсмъртието. Ако извървиш целия път, без да се отбиваш встрани и там пред замъка отговориш на трите въпроса, които ще ти зададе невидим глас, ще изпълниш своето желание. Но, мило дете, помисли внимателно, преди да се захванеш с това дело, защото не една и две опасности ще срещнеш по пътя. И ако дори един единствен път не извървиш дневния си път, не само че няма да изпълниш желанието си, но и никога няма да напуснеш страната, от която никой не се връща.
– Аз ще тръгна, сеньорина – отвърнал Грациано.
– Но ти си много млад, детето ми – казала Феята на Горите, – и дори не знаеш пътя.
– Все едно – отвърнал Грациано. – Прекрасни дами, аз съм сигурен, че няма да ме изоставите, а за баба бих отишъл и накрай света.
– Почакай – рекла Феята на Горите и хванала в шепа оловната дръжка на счупеното прозорче.

Ах! Оловото се разтопило и завряло в ръката ѝ, без да я изгори! После феята го метала в огнището и то се охладило там в странна фигурка.
– На какво ти прилича това? – попитала феята Грациано.
– Сеньорита, това ми прилича – отвърнало момчето, като внимателно се вгледало – на шпаньол с дълга опашка и големи уши.
– Извикай го – рекла феята.

В миг се разнесъл кучешки лай и от втвърдения метал изскочил рижавочерен шпаньол, който весело заподскачал около момчето.
– Ето го Фиделио, твоят верен другар – рекла феята. – Той ще ти покаже пътя, но те предупреждавам – трябва ти да го ръководиш, а не той теб. Ако го принудиш да те слуша, ще ти служи вярно, но започнеш ли да му се подчиняваш, той ще те съсипе.
– Ами аз, момчето ми – обадила се Феята на Водите, – какво да ти дам?
Огледала се наоколо – видяла къс хартия на земята и с малкото си краче я подритнала към огъня.

Хартията бързо изгоряла, а когато пламъкът започнал да гасне, се пръснала в стотици искри, които сякаш се гонели една друга. Феята ги гледала с любопитство и тъкмо преди да загасне последната, тя духнала към огнището. Оооо! Разнесло се птиче чуруликане и се появила малка лястовичка, която запърхала уплашена в стаята и накрая кацнала на рамото на Грациано.
– Тя ще бъде твоя спътница – казала Феята на Водите. – Казва се Пенсероса и ще ти показва пътя, но помни, че трябва ти да я ръководиш, а не тя теб. Ако я накараш да те слуша, вярно ще ти служи. Но започнеш ли да ѝ се подчиняваш, тя ще те съсипе.
– Рабъркай тази черна пепел – добавила добрата Фея на Водите, – може нещо да намериш там.

Грациано я послушал. В пепелта напипал мускалче от планински кристал, което проблясвало като брилянт. Феята поръчала в него да налее живата вода, която би счупила всеки съсъд, направен от човешка ръка. До мускалчето Грациано намерил кама с триъгълно острие, много по-различна от ножа на баща му, който му било забранено да докосва. С това вълшебно оръжие той можел да победи най-страшния враг.
– Сестро, не бива да си по-щедра от мен – възкликнала другата фея.

После взела точилката на бабата и леко я духнала. Виж ти! – в миг се превърнала в красив мускет, инкрустиран със седеф. После взела панера с брашно и го превърнала в патрондаш, който Грациано препасал през рамо. Изглеждал толкова хубав, че всеки би го помислил за принц, тръгнал на лов. При тази гледка, баба му се разплакала от радост и вълнение.

Двете феи изчезнали. Грациано целунал добрата стара жена, от все сърце я помолил да го чака и коленичил пред нея за благословия. Тя настойчиво му заръчала да е търпелив, справедлив и преди всичко, да не излиза от правия път.
– Не заради мен – добавила старицата, – защото с радост бих срещнала смъртта и съжалявам за желанието, което си избра, но заради теб, детето ми, за да се върнеш и да не умра сама, без да си до мен да затвориш очите ми.

Било късно. Грациано легнал в постелята си твърде развълнуван, за да заспи. Ала сънят скоро го оборил и спал непробудно чак до зори. А под мъждукащия светилник клетата баба цяла нощ не отместила очи от своето скъпо дете. Не се уморила да му се възхищава, да ридае и да го оплаква.

II

Рано на другия ден, когато едва зарозовяло, лястовичката зачуруликала, а Фиделио задърпал постелите.
– Да тръгваме, господарю – подканили го двамата на своя език, който в дар от феите Грациано вече разбирал. – Приливът се надига, птиците пеят, мушиците бръмкат, а цветята отварят чашки под слънцето. Да тръгваме, вече е време!
Грациано целунал баба си за последно и поел по пътя за град Пестум. Пенсероса ту пърхала над него, ту преследвала мушички, Фиделио подскачал около младия си господар или тичал пред него.

Не успели да изминат и миля, когато Грациано забелязал Фиделио да приказва с някакви мравки, които марширували в стройни колони като войска, нарамили всичките си провизии.
– Къде отивате – попитал той.
– Към Животворния Замък – отвърнали мравките.

Малко по-нататък Пенсероса срещнала един щурец, който пътувал заедно с множество пчели и пеперуди. Всички отивали към Животворния Замък да пият от Извора на Безсмъртието. Пенсероса представила на Грациано една млада пеперуда, която го заговорила мило. Приятелството бързо разцъфтява между младите – само след час двамата били неразделни.

Прекият път не е по вкуса на пеперудите и новата приятелка на момчето все се губела между тревите. Грациано, който за пръв път вкусвал свободата, а и за пръв път виждал толкова цветя и слънце, следвал кривулиците на нежната си спътница, без да мисли за деня, сякаш щял да трае вечно. След пет мили пеперудката се изморила.
– Спри се – рекла тя на Грациано, – виж колко е красиво тука, колко ароматни са цветята и колко са дъхави тези поля. Да останем тук, това е животът.
– Да вървим, господарю – подканил го Фиделио, – денят напредва, а ние сме едва в началото.
– Да вървим, господарю – подканила го Пенсероса, – небето е ясно, а хоризонтът е чист. Да вървим.

„Пролетен ден“ Fritz Müller-Landeck (Германия, 1865-1942)

Грациано се опомнил и опитал да вразуми своята приятелка, но тя хвъркала неуморно насам-натам. Уви – усилията му останали напразни.
– Какво ме е грижа? – отвърнала тя. – Вчера бях гъсеница, довечера – нищо. Ще се наслаждавам до насита на деня – и кацнала на един храст, отрупан с разцъфнали рози. Но ароматът им бил толкова силен, че пеперудата се задушила. Напразно Грациано се опитвал да я съживи. Накрая оплакал тъжната ѝ съдба и с една карфичка я закачил на шапката си за украса.

По обяд щурците спрели на свой ред.
– Нека си починем – предложили те, – ако продължим под палещото слънце, горещината ще ни изтощи. Колко е приятно да прекараш живота си в сладостна нега! Грациано, ела да си починем и заедно да попеем.
– Послушай ги! – възкликнала Пенсероса, – музиката им е тъй сладка!
Ала Фиделио не искал да спира, кръвта му сякаш кипяла и тъй яростно се разлаял, че Грациано забравил щурците и последвал спътника си.

Привечер Грациано срещнал една пчеличка, натоварена с цветен прашец.
– Къде отиваш? – попитал я той.
– Връщам се у дома – отвърнала тя. – Няма да напусна моя кошер.
– Какво!? – възкликнал Грациано. – Та ти си толкова работлива! И ти ли като щурците се отказваш от вечния живот?
– Този замък е твърде далече – отвърнала пчелата. – Аз нямам твоите стремежи. Стига ми всеки ден да се трудя. Друго вече не ме интересува. За мен работата е животът.

Грациано се понатъжил, че още първия ден загубил толкова много спътници, но като се сетил с каква лекота извървял пътя, сърцето му се изпълнило с радост. Гушнал Фиделио, нежно приласкал Пенсероса и заспал, изпълнен с надежда. Сънувал двете феи и баба си.

III

На другия ден, по зазоряване, Пенсероса събудила своя млад приятел.
– Да тръгваме – зачуруликала тя, – приливът се надига, птичките пеят, пчелиците бръмкат, а цветята отварят чашки под слънцето, да тръгваме, вече е време.
– Почакай – казал Фиделио, – Пътят днес хич не е дълъг. Преди да стане обяд, ще пристигнем до храма в Пестум, където ще пренощуваме.
– Мравките вече поеха на път – отвърнала Пенсероса, – пътят е по-тежък от вчерашния, а времето не е постоянно. Да вървим.

В съня си Грациано бил видял как баба му се усмихва и закрачил още по-усърдно от предния ден. Утрото било великолепно, вдясно сините вълни се разбивали с нежно мърморене в брега, вляво планините розовеели в далечината, равнината била покрита с висока трева, изпъстрена с цветя. Пътят бил обточен с алое, хинап и акантус, а пред тях се простирал безоблачният хоризонт.

Грациано, обзет от радост и надежда, вече си представял края на пътуването. Фиделио кръстосвал полето и тичал след боязливите яребици. Пенсероса се реела във висините и се надбягвала със светлината.

„Светлина в гората“, Albert Bierstadt (САЩ, 1830-1902)

Внезапно всред шавара Грациано забелязал една красива кошута, вперила в него своите омайни очи. Май че го викала. Той тръгнал към нея, а тя пристъпила малко напред. Три пъти сърната повторила това, сякаш да го примами.
– Да я последваме – подвикнал Фиделио. – Аз ще ѝ отрежа пътя и скоро ще я хванем.
– Къде е Пенсероса? – попитал Грациано.
– Какво значение има? – отвърнало кучето. – Повярвай, ще свършим за минута – аз съм роден за ловец. Сърната е наша!

Грациано не чакал втора покана. Докато Фиделио заобикалял сърната, той хукнал към нея. Тя спряла сред дърветата, сякаш не се страхувала да я хванат, после, щом ръката на преследвача я докоснала, се втурнала напред…
– Смелост, господарю! – викал Фиделио, като се хвърлил върху нея. Ала сърната го метнала сръчно във въздуха и избягала по-бърза от вихър.
Грациано се втурнал след нея. Фиделио, с пламнали очи и раззината уста се разлаял, сякаш бил полудял.

Пресичали ровове и плетове, не спирали пред нищо. Изморената сърна започнала да изостава. Грациано удвоил усилия и тъкмо протягал ръка да я хване, когато земята поддала под него и той паднал ведно с безразсъдния си приятел в дълбока яма, покрита с листа. Още не се били съвзели от падането, когато сърната доближила ръба и извикала:
– Изиграни сте! Аз съм съпруга на Вълчия крал, който ще дойде да излапа и двама ви.
След тези думи тя изчезнала.
– Уви, господарю! – въздъхнал тежко Фиделио. – Права бе феята, когато ти каза да не ме слушаш. Постъпих глупаво и те погубих.
– Каквото и да стане – отвърнал Грациано, – ще се защитаваме.
При тези думи свалил мускета, заредил го и зачакал Вълчия крал.

След малко Грациано се поуспокоил и започнал да разглежда внимателно ямата. Твърде дълбока била, за да излезе. Тук щял да дочака смъртта. Фиделио прочел погледа на приятеля си.
– Господарю – рекъл той, – ако с всички сили ме метнеш нагоре, сигурно ще успея да изляза. Тогава може да ти помогна.

Грациано не хранел големи надежди. Три пъти хвърлял Фиделио и три пъти клетото куче падало долу. Ала накрая, на четвъртия път, то захапало някакви корени, сръчно си помогнало с лапи и излязло от гроба. После изтикало в ямата един огромен клон, който бил наблизо.
– Господарю – извикал Фиделио, – забий този клон в пръстта и си направи стълба. Бързо! Бързо! – добавил – чувам воя на Вълчия крал.

Грациано бил сръчен и ловък. Гневът удвоил силите му и след миг се изкачил горе. Застанал зад едно дърво и решително зачакал врага.

Внезапно се разнесъл страховит вой и едро животно с бивни като глиган се втурнало към него с изумителен скок. Грациано се прицелил и стрелял. Куршумът улучил целта и звярът се строполил с рев, но в миг пак се изправил и скочил напред.
– Зареди пак мускета! Стреляй! – извикал Фиделио, като безстрашно се хвърлил към чудовището и забил зъби в гърлото му.

Вълкът само разтърсил глава и метнал кучето настрана. За малко щял да го глътне, но Фиделио ловко отскочил и успял да се измъкне, като оставил зад себе си част от едното си ухо.

Дошъл ред на Грациано. Той смело пристъпил напред и стрелял втори път. Вълкът се строполил, но със сетни сили отново се надигнал и се нахвърлил към стрелеца, който паднал под него. Грациано бил сигурен, че е загубен, но без да губи кураж, призовал двете феи на помощ, сграбчил камата и я забил право в сърцето на звяра, който тъкмо щял да го погълне. Най-сетне Вълчия крал отпуснал лапи и издъхнал.

Грациано, целият покрит с кръв и пяна, се изправил и седнал разтреперан на едно паднало дърво. Измъченият Фиделио се промъкнал до краката му, без да смее да се погали, защото усещал колко огромна е вината му.
– Господарю – рекъл той, – какво ще стане с нас? Нощта наближава, а ние сме толкова далече от Пестум!
– Трябва да вървим – отвърнал Грациано и се надигнал, но бил тъй отмалял! Пареща жажда го изгаряла, тресяло го и всичко се въртяло пред очите му. Сетил се за баба си и се разплакал. Как се разкайвал, че тъй лесно забравил своето обещание и сам се осъдил да загине в страната, от която няма завръщане. И всичко заради омайните очи на някаква кошута! Колко тъжно завършвал денят, който тъй възторжено започнал!

Скоро се разнесъл зловещ вой. Това бил братът на Вълчия Крал, който пристигал на помощ. Грациано прегърнал Фиделио, единствения си приятел и от сърце му простил цялото неблагоразумие, заради което и двамата щели да платят с живота си. После заредил мускета, помолил се на добрите феи, оставил баба си на техните грижи и се приготвил да умре.
– Грациано! Грациано! Къде си? – разнесло се глухо чуруликане и Пенсероса кацнала на рамото на своя господар.
– Имай кураж! – рекла тя, – вълците са още далече. Наблизо има извор, където ще се напиеш и ще измиеш кървящите си рани. Аз открих тайна пътечка, която ще ни отведе до Пестум.

Треперещи от страх и надежда, Грациано и Фиделио се дотътрили до потока. Пооправили се и поели по тайната пътека, посъживени от нежното чуруликане на Пенсероса. Слънцето залязло и те крачили няколко часа в здрача. Когато луната изгряла, вече били в безопасност.

Трябвало още дълго да вървят по трудния опасен път, а в тях нямало дори искрица от техния сутрешен плам. Прекосявали тресавища, прескачали ровове, провирали се през шубраци, които изподрали лицето и ръцете на Грациано, но при мисълта, че все още може да поправи грешката и да спаси баба си, му олеквало на сърцето и с всяка крачка силата му се възвръщала и се изпълвал с надежда. Най-сетне, след хиляди препятствия, те пристигнали в Пестум точно когато звездите отбелязали полунощ.

Грациано се хвърлил на плочите пред храма на Нептун, от все сърце благодарил на Пенсероса и заспал с Фиделио, сгушен в краката му, ранен, кървящ и потънал в мълчание.

IV

Сънят не бил дълъг. Грациано се събудил преди зазоряване. Докато слизал по стъпалата на храма, видял, че мравките са издигнали мравуняк и внасят вътре зрънца от новата реколта. Всички се движели, влизали и излизали, приказвали, издавали и получавали заповеди. Едни влачели сламчици, други клечици, трети мъкнели мъртви оси, а останалите подреждали храната. Готвели се за зимата.

Древногръцки храм в Агридженто (1778), Abraham-Louis-Rodolphe Ducros (Швейцария, 1748–1810)

– Какво правите!? – възкликнал Грациано. – Отказахте ли се от Животворния Замък? Отказахте ли се от безсмъртието?
– Достатъчно работихме – отвърнала една от работничките, – дойде време за жътва. Пътят е дълъг и пълен с опасности, а ние сме богати. Нека глупците разчитат на утрешния ден, мъдрите се осланят на днешния ден. Ако си натрупал богатства, най-умно е да му се радваш.

Фиделио си помислил, че мравката е права, но не смеел вече да раздава съвети и само поклатил глава. Пенсероса, напротив, отбелязала, че мравката е себична и ако смисълът на живота е едното забавление, то излиза, че пеперудката е по-умна от нея. И лястовичката, по-лекокрила от всякога, се извисила в синевата да показва пътя.

Грациано крачел в мълчание. Макар че още жалел за сърната, бил засрамен от вчерашното безразсъдство и решил, че този ден нищо няма да го отклони от пътя. С раздрано ухо, Фиделио подскачал след своя господар и изглеждал не по-малко умислен. По обяд се огледали за някое сенчесто място за кратко да отдъхнат.

„Италиански пейзаж с пинии“ (1807) Hendrik Voogd (Нидерландия, 1768-1839)

Слънцето вече не печало жарко като вчерашния ден. Изглежда пейзажът и сезонът се сменили заедно. Пътят се виел през прясно окосени ливади и отрупани с грозде красиви лозя. Бил обрамчен със смокинови дървета, натежали от плодове, в които бръмчели хиляди мушици. Златни облаци се носели на хоризонта, въздухът бил мек и нежен и всичко наоколо навявало покой.

В най-красивата ливада до един поток, който пръскал свежестта си надалече, Грациано забелязал стадо биволи да преживят под сенките на ясени и чинари. Те мързеливо лежали на земята, наобиколили един огромен бивол, който изглежда бил техния водач или крал. Грациано приближил и те го посрещнали учтиво.

Кимнали му да поседне и му посочили гостоприемно огромни купи, пълни с мляко и сирене. Малкият пътешественик се възхитил на спокойствието и величието на тези миролюбиви и силни животни, подобни на римски сенатори, насядали в магистратските си столове. Златните пръстени, които носели на носовете си, подсилвали още повече това впечатление. Грациано се почувствал по-спокоен и сънлив от вчерашния ден и напряко себе си помислил колко е приятно да се живее в това спокойствие и изобилие. Ако щастието изобщо съществува, със сигурност то трябвало да бъде там.

И Фиделио мислел като господаря си. Нали затова птиците отиват на юг. Полето било изпълнено с уморени пъдпъдъци, които възвръщали силите си, преди да прелетят морето. Само да благоволял, Фиделио щял да има дивеч в изобилие, достойно за принц. Но заситен от храната, той се изпънал в краката на Грациано и дълбоко заспал.

Когато биволите спрели да преживят, Грациано, който досега не смеел да ги притеснява, заговорил техния водач, който се оказал умен и с богат житейски опит.
– Ти ли си господарят на тази богата земя? – попитало момчето.
– Не – отвърнал старият бивол, – всички ние принадлежим на Фея Квакодина, кралицата на Пурпурната Кула, най-богатата от всички феи.
– Тя какво ви кара да правите? – попитал Грациано.
– Нищо, освен да носим тези златни пръстени на носовете си и да даваме мляко – отвърнал биволът. – Понякога ѝ даваме едно от децата си, за да нахрани своите гости. В замяна се радваме на изобилие и живеем в пълна безопасност. Не завиждаме на никой, защото няма по-щастливи от нас на земята.
– Чувал ли си за Животворния Замък и Извора на Безсмъртието? – попитал Грациано, който, без да знае защо, се изчервил при този въпрос.
– Някои от прадедите ни разказват тези измислици – отвърнал биволът. – Но ние сме по-мъдри от бащите си и добре знаем, че няма по-голямо щастие от това да дъвчеш и спиш.

„Замъкът Лихтенщайн “ M. Lechner (Австрия, 20th Century)

Грациано с мъка се надигнал да продължи пътя и попитал какви са онези четвъртити кули, дето червенеят в далечината.
– Това са Пурпурните Кули – отвърнал биволът. – Те преграждат пътя и за да продължиш, трябва да преминеш през замъка на Фея Квакодина. Ще видиш феята, млади ми приятелю, и тя ще ти предложи гостоприемство и богатства. Чуй съвета ми и постъпи като всички преди теб. Те приеха покровителството на господарката и осъзнаха, че добре са постъпили, като замениха мечтите си за охолен живот.
– И какво стана с тях? – попитал Грациано.
– Превърнаха се в биволи като нас – отвърнало животното и понеже още не било завършило своя следобеден сън, затворило очи и заспало.

Грациано станал и събудил Фиделио, който недоволно се надигнал. После повикал Пенсероса. Тя не отговорила, защото си приказвала с един паяк, разпънал огромните си мрежи в клоните на ясена. Паяжината проблясвала на слънцето, препълнена с мушици.
– Защо ще пътуваш толкова далече? – говорел паякът на лястовичката. – Какъв е смисъла да сменяш сезони и да се осланяш на милостта на морето, времето и господаря си? Виж мен – не завися от никой, имам всичко и сам съм си господар. Радвам се на своя дар и талант, светът сам идва при мене и нищо не смущава моето спокойствието, което дължа само на себе си.

Грациано три пъти повикал Пенсероса, без тя да го чуе – толкова възхитена била от своя нов приятел. Час по час някоя замаяна мушица попадала в неговите мрежи, а той като любезен домакин, предлагал плячката на смаяната птичка. Но ето че внезапно лъхнал бриз и дебелият паяк увиснал на крайната нишка от паяжината на единия си крак. Една гарга го видяла и го отнесла.

V

Тримата пътешественици се стегнали за път и в тишина продължили към замъка на Квакодина. Грациано бил посрещнат много официално от две красиви сиви хрътки с морави наметала, а на вратовете им висели огърлици с искрящи рубини. Тримата пресекли многобройни зали, препълнени с картини, статуи, злато и ковчежета, преливащи от пари и скъпоценности. Накрая се озовали в овален храм – приемната зала на Квакодина. Стените били облицовани с лапис лазули. Таванът бил покрит с небесно син емайл и се крепял на дванайсет колони от масивно злато с капители, украсени с листа на акантус, изработени от бял емайл, поръбен със злато.

Огромна жаба, едра като заек, седяла на кадифено кресло. Това била феята на двореца. Очарователната Квакодина носела драпирана мантия, обсипана с искрящи пайети. На главата си имала диадема с рубини, а отблясъците им просветвали по дебелите ѝ бузи, изпъстрени на жълти и зелени петна.

Щом видяла Грациано, тя протегнала към него покритите си с пръстени хлъзгави ръце, които горкото момче трябвало от уважение да докосне с устни, докато се покланя.
– Приятелю – рекла му феята със сипкав глас, който напразно опитвала да смекчи, – отдавна те очаквах и ти обещавам да съм не по-малко щедра от сестрите си. Досега видя съвсем малко от моите богатства. Този палат с всички картини, статуи и ковчежета, пълни със злато, тези обширни владения и безбройните ми стада, ако пожелаеш, може всичко да е твое. Единствено от теб зависи да станеш най-богатият и щастлив човек на света.
– Какво трябва да направя? – попитал силно развълнуван Грациано.
– Кажи-речи нищо – отвърнала феята. – Само да ме накълцаш на дребно и да ме изядеш. Не е много неприятно – допълнила Квакодина, като се взряла в Грациано със своите по-червени от всякога очи.
– А може ли поне да те подправя? – попитал Грациано, който не можел да откъсне изпълнените си със завист очи от прекрасните градини на феята.
– Не, трябва да ме изядеш без никакви подправки. Но хайде, разходи се из палата, докосни всички богатства и помни, че дадеш ли ми това доказателство, всичко ще бъде твое.
– Господарю – въздъхнал Фиделио в смирена молба, – имай малко кураж и я изяж! Толкова ни е добре тук!
Пенсероса нищо не казала, но мълчанието ѝ красноречиво показвало, че е напълно съгласна. Колкото до Грациано, който помнел биволите и златните им пръстени, не вярвал на феята.

Квакодина усетила това:
– Мой скъпи Грациано, не мисли, че се каня да те излъжа – казала тя. – Предлагам всичко, което притежавам, в замяна на малка услуга, която ще възнаградя подобаващо. Щом направиш каквото ти предлагам, ще се превърна в млада девойка, прекрасна като Венера, единствено ръцете и краката ми ще останат както досега жабешки, което не е кой знае какво, щом си богат. Десет принца, двайсет маркиза и трийсет графа вече поискаха да се оженя за тях, както изглеждам сега. Когато се превърна в жена, ще избера теб за съпруг и заедно ще се радваме на несметното богатство. Не се черви заради бедността си, ти притежаваш богатство, което съперничи на моето – мускалчето, което сестра ми ти даде.
И след тези думи тя протегнала слабите си хлъзгави пръсти да сграбчи талисмана.
– Никога! – извикал Грациано, като рязко отскочил назад. – Никога! Не желая нито лек живот, ни богатства. Искам да напусна този палат и да ида в Животворния Замък!
– Никога няма да успееш! – ядно извикала феята.

Замъкът в миг се стопил. Грациано се видял заобиколен от огнени пламъци и невидим часовник започнал да бие полунощ. При първия удар той скочил, при втория удар безстрашно се хвърлил с главата напред в пламъците. Да загине за свидната си баба му се струвал единственият начин да покаже своята любов и разкаяние.

VI

За изумление на Грациано, пламъците се отдръпнали, без да го докоснат и в миг се озовал в нова страна с верните си спътници до себе си. Това не било вече Италия, а Русия – самият край на света.

„Северен пейзаж“ (1825) Caspar David Friedrich (Германия, 1774-1840)

Тримата бродели из заснежени планини. Наоколо имало само огромни дървета, покрити със скреж. От клоните капела вода. От влагата и процеждащата се навред мъгла той измръзнал до кости. Влажната пръст потъвала под неговите стъпки и за капак на цялото нещастие, трябвало да слезе в пропаст, на дъното на която бучала река. Грациано извадил камата и отрязал един клон да му служи за опора. Фиделио, с опашка между краката, подлайвал слабо, а Пенсероса, с разрошена и заскрежена перушина, стояла вкопчена за рамото на своя господар. Клетото птиче било едва живо, но окуражавало своя господар и не се оплаквало от нищо.

Най-сетне, след безкрайни мъки, те пристигнали долу. Пред Грациано течала пълноводна река, пълна с огромни ледени блокове, които бясно се блъскали и се въртели по течението. Трябвало да пресекат реката без мост, без лодка и без помощ.
– Господарю – промълвил Фиделио, – аз не мога повече. Проклета да е феята, която ме измъкна от небитието и ме накара да ти служа – и след тези думи неподвижно се отпуснал на земята. Напразно Грациано се опитвал да му вдъхне кураж, напразно го наричал свой спътник и скъп приятел. Единственото, което горкото куче успяло да направи, било да отвърне на тези ласки за последно. Помахало с опашка, после крайниците му се вдървили и то издъхнало.

Грациано метнал Фиделио на гръб и смело скочил на един от ледените блокове, все още с Пенсероса на рамо. С помощта на своята тояга той избутал ледения сал в средата на течението и то ги повлякло с шеметна скорост.
– Господарю – прошепнала Пенсероса, – чуваш ли рева на водите? Плаваме към водовъртеж, който ще ни глътне! Дай ми последна целувка за сбогом!
– Не! – отвърбал Грациано. – Защо феите да ни лъжат? Може замъкът да е близо, може слънцето да свети зад облаците. Лети, лети, моя скъпа Пенсероса. Може да откриеш светлина над мъглите! Може да зърнеш над облаците Животворния Замък!
Пенсероса разперила почти замръзналите си крилца и смело се издигнала над студа и мъглите. Грациано се заслушал в плясъка на крилцата ѝ. После настъпила тишина, а леденият блок следвал своя бесен път в тъмнината.

Дълго време чакал Грациано. Накрая се почувствал съвсем сам, надеждата го напуснала и легнал да чака на подскачащия айсберг своя край.

Внезапно синкави светкавици раздрали небето и се разнесъл страховит гръм. Сякаш идел краят на света и времето. И ето – насред отчаянието, Грациано чул вика на лястовичката и Пенсероса паднала в краката му.
– Господарю, господарю – викала тя, – беше прав. Видях брега. Скоро ще изгрее зората, кураж!
И след тези думи в сетен гърч тя разперила крилца и останала да лежи неподвижна и безжизнена.

Грациано се надигнал, пъхнал клетата птичка, която се жертвала за него до сърцето си и с нечовешка мъка засилил айсберга към спасение или разруха. Внезапно чул рева на вълните. Паднал на колене и затворил очи в очакване на смъртта.

Вълна с размерите на планина се разбила над главата му и го изхвърлила на брега, където жив човек не бил стъпвал преди това.

VII

Когато Грациано се опомнил, ледът, облаците и тъмнината вече ги нямало. Лежал на земята в прекрасна страна, покрита с дървета, окъпани в мека светлина. Пред него се издигал чуден замък и бълбукал поток, който се изливал в морето, тъй синьо, спокойно и прозрачно като небето.

„Замъкът на Егмон ан ден Хоф“ (c. 1638) Claes Jacobsz van der Heck (Нидерландия, 1575 – 1652)

Грациано се огледал – бил съвсем сам, сам с останките на двамата си приятели, които вълните били изхвърлили на брега. Изтощен от мъки и вълнение, той се добрал до потока, привел се над водата, за да се освежи, но в миг отскочил назад ужасен. Водата не отразявала лицето му, ами лице на старец с посребрени къдрици, който много приличал на него. Обърнал се – отзад нямало никой. Отново се надвесил над водата – отново видял стареца. Нямало съмнение, старецът бил самият той.
– Велики феи – провикнал се Грациано, – аз ви разбирам. Ако искате да замените моя живот за този на баба, с радост приемам размяната.
И без да се страхува повече от бръчките и старостта, потопил устни във водата и жадно отпил.

Когато се надигнал, удивен се огледал – отново изглеждал както когато напуснал дома, само че още по-хубав – с по-черна коса и по-блеснали очи от всякога. Той вдигнал шапката си, която била паднала до потока и случайно се намокрила от няколко водни пръски. За негова изненада пеперудата, която бил забол, запърхала с крилца и опитала да излети. Той я освободил и хукнал към брега да донесе Фиделио и Пенсероса. Потопил ги бързо в благословената вода.

Пенсероса литнала с радостен вик и се изгубила между кулите на замъка. Фиделио изтърсил водата от ушите си и хукнал към кучешките колиби на замъка. Насреща му излезли прекрасни кучета пазачи, които вместо да ръмжат и лаят по новодошлия, го посрещнали като стар приятел.

Най-сетне Грациано намерил Извора на Безсмъртието или по-скоро потока. Силата на тази вода била вече слаба и дарявала само двеста-триста години живот на онзи, който пие от него, но нищо не пречело да се пие отново и отново.

Грациано напълнил своя мускал с животворна вода и тръгнал към палата. Сърцето му биело учестено, защото предстояло последното изпитание.

Сега бил тъй близо до успеха, че още повече се плашел от провал. Изкачил стълбището на замъка. Всичко било затворено и потънало в тишина, нямало кой да го посрещне. Стигнал последното стъпало и тъкмо щял да потропа на вратата, когато един глас, по-скоро нежен отколкото остър, го спрял.
– Ти обичал ли си някога? – попитал невидимият глас.
– Да – отвърнал Грациано. – Обичах баба повече от всичко на света.
Вратата се открехнала.
– Страдал ли си за онази, която си обичал? – попитал отново гласът.
– Страдах – отвърнал Грациано, – без съмнение най-вече по своя вина, и много по-малко заради онази, която исках да спася.

Вратата се отворила наполовина и детето мернало гори, води и небе, по-красиви от всичко, което било сънувало.
– Винаги ли си изпълнявал своите задължения? – попитал гласът с малко по-суров тон.
– Уви, не – отвърнал Грациано, като се свлякъл на колене, – но когато се провалях, получавах наказание чрез своите терзания дори по-тежки, отколкото суровите изпитания, през които преминавах. Прости ми и ме накажи както заслужавам, ако все още не съм изкупил греховете си, но спаси онази, която най-много обичам – спаси баба.

В миг вратата се отворила широко, но там нямало никой. Изпълнен с радост, той влязъл в двора, обрамчен с гъсто разлистени дървета, а в средата един извор бликал от туфа цветя – по-красиви и ароматни от всички, които бил виждал някога. Встрани до извора седяла жена с благородна осанка, облечена в бяло. Изглеждала на около четиредесет години. Тя тръгнала да го посрещне и му се усмихнала тъй сладко, че детското сърце дълбоко се трогнало, а очите му се изпълнили със сълзи.

„Замъкът Дънробин“ (1891) Samuel William Oscroft (Англия, 1834-1924)

– Не ме ли позна? – попитала жената.
– О, бабо, това ти ли си? – възкликнал той. – Как дойде в Двореца на Безсмъртието?
– Детето ми – рекла тя, като го притиснала нежно до сърцето си, – тук ме доведе един магьосник, по-могъщ от феите на водите и горите. Никога вече няма да се върна в Салерно. Тук ще получа наградата за малката си добрина, която сторих някога. Ще изпитам щастието, което времето няма да успее да разруши.
– Бабо, ами аз! – изплакал Грациано, – какво ще стане с мен? Щом ти си тук, как ще се върна да страдам съвсем сам?
– Мое скъпо дете – отвърнала тя, – никой не може да остане на земята, ако е изпитал небесните радости в този дом. Ти живя, скъпи Грациано, животът няма какво повече да те научи. За четири дни ти прекоси пустинята, в която аз прекарах цели осемдесет години и вече няма нищо да ни раздели.

Вратата се затворила и от този ден нататък нищо не се чуло ни за Грациано, ни за баба му. Хората напразно търсили вълшебния извор, ала никога повече не го открили на земята.

Но ако разбирахме езика на звездите, ако нощем се вслушвахме в разказите на техните нежни лъчи, щяхме отдавна да знаем къде са Животворният замък и Извора на Безсмъртието.

КРЕДИТ: „The castle of life“, 1870 Édouard René de Laboulaye; ПРЕВОД: Л.Петкова – ©prikazki.eu 2022;

prikazki.eu