Вековният глог

Ако тръгнеш из гората край Слайго, навред ще срещнеш следи от миналото – тук рухнали огради, там щръкнал лесков дънер. Много, много отдавна, по тези земи са живеели хора. Навътре в гората дърветата стават все по-високи и стари.

Сред потайната горска дъбрава, навръх най-високия хълм е разперил клони един вековен глог, който не си знае годините. Дънерът му е покрит с мек мъх, кората на ствола му е напукана и грапава. И макар гората там да е най-гъста, ни едно съседно дърво не смее да го доближи. Даже дивите зверове го заобикалят, защото то не е обикновено, а порта между нашето, земното царство и царството на феите и вълшебниците. Може да преминеш отвъд, но да се върнеш няма да е лесно… Ето защо.

Преди близо двеста години, през Големия картофен глад стотици хиляди хора загубили живота си. Не само заради глада, но и заради плъзналите болести и зарази, които покосявали наред мало и голямо.

Един беден стопанин загубил жена си. Скоро починал и единственият му син. Трябвало сам да зарови детето – нямал пари ни за опело, ни за надгробен камък. В памет на скъпото си чедо, той решил да зарови тялото на май-красивото място – горе на високия хълм, под сенките на вековния глог, който и днес расте там.

Сиротният баща, смазан от мъка, изкопал гроб под дървото, помолил за прошка сина си и обещал, че скоро ще се срещнат в отвъдното. Понечил да се връща у дома при болната си дъщеричка, която още се борела за живота си, ала не направил и крачка, в сърцето му избухнал див, необуздан гняв.

И от дън душа проклел земята, поразила реколтата, проклел господарите, изоставили народа заради печалбите си, проклел и всичките феи и вълшебници заради цялото им самолюбие и пакости, както мислели тогава хората за тях.

Но онова, което клетият баща не знаел, докато влачел крака към дома и триел сълзите си, било, че ако прокълнеш вълшебно същество, докато погребваш детето си под вековния глог, дървото ще отвори порта между земното и вълшебното царство и ще призове насила някой от там в света на хората. И така станало!

В миг се появил един вълшебник – досущ приличал на човек, но имал по-остри черти и носел старовремски дрехи. Вълшебникът хич не очаквал да пострада така – бил призован напряко волята си. Затова и той бил страшно ядосан. Единственият, върху който можел да излее гнева си, бил горкият баща:
– Кой си ти, че да ме призоваваш! – креснал той. – Нито имаш право, нито причина. Какво общо имам аз с теб и сина ти. Заповядвам ти на часа да ме освободиш от това проклятие. Искам да се върна у дома, далеч от вашите болести, мъки и глад.
При тези думи стопанинът се заковал на място.
– Вълшебник?! – била единствената дума, която промълвил.
– Идвам от Туата де Данан, и в жилите ми тече божествена кръв. Веднага ме освободи от твоето проклятие.
– Проклятие?! – повторил подире му стопанинът, защото всъщност нямал намерение да проклина когото да било.
След секунда осъзнал какво бил направил, ала обладан от скръб – почувствал се доволен.
– Ах ти, вълшебнико, ти заслужаваш всяко проклятие, изречено по тебе. Приказваш за Големия глад, сякаш аз съм имал избор. Семейството ми страда и измира за нищо и никакво, а ти и твоят народ ми се присмивате и перчите с божественото си родство. Проклинам те отново, вълшебнико, и ще те проклинам до деня, в който аз самия легна в земята до сина си.

Три седмици вълшебникът преследвал стопанина – ту заповядвал, ту настоявал да оттегли проклятието. Но думите му се блъскали в стена от мълчание. Тогава взел да обижда и заплашва със зловещи наказания. Ала горкият човек вече не се плашел от нищо. Сам-самичък бил заровил сина си, наближавала и смъртта на дъщеря му. Всеки ден гледал как се топи пред очите му. Сломена от треската, смазана от глада, тя лежала на сламеника върху пръстения под в дома им, а той, родният ѝ баща, бил безсилен да ѝ помогне.

Нямало по зловещо наказание на света от съдбата, която вече го била сполетяла. Но вълшебникът не можел да се върне в своя свят, освен ако проклятието не бъде отменено от онзи, който го е изрекъл. Какво можел да стори?! Не искал да остане завинаги в нашия свят, затова скроил план. Щял да заплаши живота на болното момиче и да принуди селянина да го освободи.

Една нощ вълшебникът влязъл през отключената врата в дома на стопанина. Заварил момичето да лежи до студеното огнище, защото след двете дълги гладни години в къщата нямало и дърва – бащата нямал вече сили да сече. Той седял до стената с нож в ръка. Белел картоф след картоф с надежда, че поне един не е заразен и става за ядене. Едва имал сили да се движи.

Вълшебникът в миг изтръгнал ножа от ръцете му и го допрял до гърлото на спящото момиче.
– Или ще отмениш проклятието, или ще прережа гърлото на дъщеря ти!
Бащата вдигнал очи към вълшебника, после спуснал поглед към дъщеря си. Тя едвам дишала. Накрая погледнал заразените картофи, които не ставали за ядене и промълвил:
– Нямам с какво да я храня, нямам с какво да я излекувам, нямам капка надежда, че тя или аз ще изкараме зимата. Най-добре още сега да ѝ вземеш живота. Но го стори както трябва – с един удар – промълвил той. – За клетото ми чедо това ще е същинска милост – милост, която аз не можах да ѝ дам.

Вълшебникът направо се вцепенил. За пръв път в живота си загубил дар слово. Той нямал никакво намерение да използва ножа. Макар да бил жесток и себичен, със сигурност не бил убиец. Обезоръжен докрай, той излязъл от къщата без да обели и дума.

Но на следващата сутрин, когато стопанинът излязъл, той се върнал и коленичил на земята до умиращото момиче. За негова голяма изненада, тя отворила очи и се усмихнала.
– Ти си един от тях – прошепнала тя въпреки болките си, но в гласът ѝ нямало омраза и презрение, а смайване и радост. – Така си мечтаех да срещна някой от вас! Да ми се случи това, преди да ида при мама и брат ми, за мен е истинска благословия. Благодаря ти!

В началото вълшебникът не могъл нищо да каже. Когато най-сетне проговорил, изрекъл думи, от които сам се изненадал. И все пак ги казал:
– Ти няма да умреш. Защото аз съм от Туата де Данан, родственик на боговете и притежавам сили да те излекувам. Ти няма да умреш!
Момичето изглеждало объркано.
– Наистина ли? – прошепнала тя.
– Да – потвърдил той.

Но в думите му нямало капчица истина. Вълшебниците не са богове и със сигурност нямат грам сила над живота и смъртта. Но младото момиче не знаело това. Вярвала, че съществата от вълшебния свят имат свръхестествена сила и мислела, че всичко е възможно.
– Сигурно цената за живота ми ще е огромна. Как бих могла да ти се отплатя? – попитала тя.
И в този миг вълшебникът най-сетне съзрял своя път към дома. Достатъчно било да поиска от момичето баща ѝ да си оттегли проклятието. И тогава щял да си тръгне от това място на смърт и зараза, най-сетне щял да премине през вековния глог и да се върне във вълшебното царство. И все пак вълшебникът отвърнал:
– За това няма цена. Ти не заслужаваш да умреш, сега ясно виждам това. Аз ще те излекувам и ти ще живееш. Стига ми, че научих толкова много от теб и баща ти.
След тези думи той излязъл от къщата и се изгубил сред хълмовете, смазан от угризения, че е заблудил момичето и разкъсван от яд, който вече не бил към стопанина и неговото проклятие, а към собственото му високомерие и гордост.

Изтекъл денят. Рано на другата сутрин стопанинът пак се изправил пред вековния глог. Лицето му било мрачно. Наоколо нямало никой, но той заговорил:
– Обеща на моето момиче, че ще живее. Обеща да я изцери. Даде ѝ надежда, а сега…
Но преди да свърши, вълшебникът се изправил пред него:
– Стига да можех, щях да спася дъщеря ти. Но я излъгах и сега доброволно приемам твоето проклятие. Стопанино, вече няма да те моля. Остави ме на съдбата ми, както аз ще те оставя на твоята.

Човекът нищо не казал. Втренчено гледал гроба на момчето си. Стъблата на бръшляна вече покривали разкопаната земя. Природата винаги намира начин да лекува, дори подир смъртта.
– Вълшебнико, отричам се от своето проклятие – промълвил накрая човекът, обърнал се и си тръгнал.
Вълшебникът не можел да отмести поглед от него. Не усещал и капчица радост – нали най-сетне бил свободен.
– Защо сега? – едва успял да попита.
– Дъщеря ми още е жива. – отвърнал човекът. – Могъщ лечител е надеждата, вълшебнико. Момичето ми вярва в теб, тъй както аз никога няма да мога. Заради този вълшебен дар, аз ти връщам свободата. Тя все пак ще умре, защото няма с какво да я храня, нито с какво да я лекувам. Но когато дойде часа, поне ще си иде с леко сърце. Сбогом.

Вълшебникът, принуден със седмици да живее в нашия свят, най-сетне можел да се върне. Трябвало само да допре ръка до напуканата, грапава кора на вековния глог и щял да премине в своето царство – свят без болести и мъка, свят на вечен живот. През своя дълъг живот не бил и помислял, че в човешкия свят има нещо повече от бъркотия, мъка и ужас. И при все това, сега стоял неспособен да вдигне ръка и да си тръгне. Защо? Стоял и се чудел, увещавал се да направи най-простата крачка, да прекрачи в царството на сигурността и реда, ала… не можел.

Какво станало после ли? Ами…

Седял с часове под вековния глог, потънал в мисли. Когато пак се надигнал, не било да пристъпи напред и да премине през вълшебната порта, макар че бил свободен. Вместо това набрал от кърваво червените глогинки, покрили клоните на вековния глог.

Събрал сухи съчки, нападали долу и запалил малък огън. Изпекъл плодовете в листа от репей, докато омекнат. Сготвил и диви гъби, които растели наблизо с корени от същия репей, който, за разлика от картофите, не хваща зарази. С тази храна, достатъчна за трима и наръч дърва за огнището, той се върнал в дома на стопанина, своя бивш враг. Влязъл вътре, запалил огнището и тримата хапнали от простата, но животворна храна.

Може вълшебниците да не са богове, но изтънко познават природата и добре знаят какво може и какво не може да се яде. Накрая излязло, че все пак умеят и да лекуват. Не с магии и заклинания, а с простото познаване на растенията и с волята да правят добро.

Стопанинът доживял да види годината, в която картофената реколта не била заразена. Други деца повече нямал, но дъщеря му родила много синове и дъщери. Вълшебникът направил всичко по силите си и спасил живота ѝ. Тя се венчала за него и приела името му „Шиох“, което на древния ирландски език значи „вълшебство, магия“.

Затова, ако срещнеш някой ирландец с тази фамилия и чертите на лицето му са някак по-остри и изразителни… сигурно е потомък на оня вълшебник, прекрачил някога прага между техния и нашия свят. Ако пък се случи да изкачиш високия хълм с вековния глог и докоснеш грапавата напукана кора… Кой знае, може портата да е още отворена. Ама че изкушение!