Малечко Палечко

Някога, много отдавна, живял един дървар с жена си. Двамата имали седем деца, всички до едно момчета. Най-голямото нямало и десет години, а най-малкото тъкмо навършило седем. Хората се чудели как дърварят успял така бързо да се сдобие с толкова много момчета, но жена му искала да имат много деца и всеки път раждала най-малко две.

Родителите били много бедни и седемте деца тежали на семейството, защото ни едно от тях все още не можело да се прехранва само. Друго бреме бил най-малкият им син, защото често боледувал. Той бил невероятно мълчалив и го мислели за глуповат, но всъщност тази мълчаливост говорела за неговия разум. Когато се родил, бил много малък – кажи-речи като човешки палец, та го нарекли Малечко Палечко.

За всичко, което не вървяло в къщата, корели клетия мъник. Виновен или не – все него обвинявали. Въпреки това, той бил много по-находчив и далеч по-умен от всичките си братя, взети заедно. Макар че рядко говорел, си отварял ушите и слушал много внимателно.

Настъпила много тежка година. Гладът бил тъй страшен, че бедните хора решили да се отърват от децата си. Една вечер, когато момчетата вече спели в леглата си, дърварят седнал пред огнището с жена си и заговорил с натежало от мъка сърце:
– Сама виждаш, че не можем да се грижим за децата. Аз нямам сили да гледам как умират от глад пред очите ми. Реших да ги заведем в гората и да ги оставим там да се изгубят. Лесно може да го сторим – докато връзват наръчите съчки, аз и ти ще се измъкнем без да ни усетят.
– Ах! – проплакала жената. – Имаш ли сърце да заведеш децата в гората и да ги оставиш там?

Напразно нейният съпруг ѝ обяснявал колко са окаяни и бедни. Тя не била съгласна. Да, нямали си нищичко, но нали им била майка. Едва, когато си представила каква мъка ще е да ги гледа как умират от глад, се примирила. Обляна в сълзи, отишла да си легне.

Малечко Палечко чул всяка дума на родителите си. Когато си лягали, забелязал, че спорят за нещо много важно, затова тихичко станал и скришом се мушнал под стола на баща си. Искал да чуе какво си говорят, без да го видят. После отново се пъхнал в леглото, но не мигнал през цялата нощ, защото се чудел какво да направи. На следващата сутрин станал много рано и отишъл до реката. Там напълнил джобовете си с малки бели камъчета и се върнал у дома.

Всички тръгнали, но той не казал думичка на братята си за онова, което знаел. Навлезли много навътре в гората. Там дърветата растели толкова нагъсто, че и на десетина крачки не се виждали един друг. Дърварят започнал да сече, а малчуганите събирали насечените клони на купчини. Когато майката и бащата видели, че децата са улисани в работата, се измъкнали без да ги усетят и се прибрали у дома.

Щом момчетата забелязали, че са сами, с все сила започнали да викат и плачат. Малечко Палечко изчакал спокойно всички да се нареват. Той знаел как да се приберат обратно, защото бил пускал малки бели камъчета по целия път. После им казал:
– Не се плашете, братчета мили. Татко и мама ни оставиха тук, но аз знам как да се върнем. Хайде, вървете след мен.

Те го послушали и той ги прибрал по същия път, по който отишли в гората. Децата не посмели да влязат у дома, а седнали на прага и заслушали какво си приказват родителите им.

Станало така, че тъкмо когато дърварят и жена му се прибрали, господарят на имението им изпратил десет сребърни монети. Той им дължал тези пари толкова отдавна, че вече не очаквали да ги получат. Това било нов живот за тях – горките хора направо умирали от глад. Дърварят изпратил съпругата си при месаря. Понеже отдавна не били слагали и залък в устата си, тя купила три пъти повече месо, отколкото било нужно за двамата.

Когато се наяли, жената рекла:
– Ах! Къде ли са сега горките ни дечица? Хубаво щяха да се нагостят с това, което ни остана, но заради теб, Гийом, решихме да ги изоставим сам-сами в гората. Боже мили, свирепите вълци може вече да са ги изяли. Нали ти ли казах, че ще дойде час, когато ще се каем за това?!

Тя все повтаряла това и накрая дърварят изгубил търпение. Заплашил, че ще я набие, ако не престане да натяква. Той бил изтормозен не по-малко от нея, но тя не спирала да го гълчи. И този мъж, както още много други, бил на мнение, че жените трябва да говорят единствено на място и то не много често.

Накрая злощастната жена, почти задавена от сълзи, проплакала:
– Уви! Къде ли са сега децата, моите клети деца?
Тя извикала тъй силно, че децата, които стояли зад вратата, също се разплакали:
– Ето ни! Ето ни!
Измъчената майка се втурнала навън и казала докато ги прегръща:
– Толкова се радвам отново да ви видя, мои скъпи дечица. Толкова сте гладни и измъчени! А ти, мой малък Пиеро, колко си изцапан, ела да те измия.

Трябва да ви кажа, че Пиеро бил най-големият ѝ син, и тя го обичала повече от останалите, защото бил рижав като нея.

Момчетата седнали да вечерят и се хранели с такъв апетит, че много зарадвали и майка си и баща си. Едно през друго те разказвали колко се изплашили в гората, а родителите били изключително доволни, че всички пак са у дома. Но радостта продължила, докато имали пари. Щом похарчили десетте монети, отново заговорили за предишните си притеснения и пак решили да ги изоставят. Този път намислили да ги заведат още по-дълбоко в гората.

Макар че се опитали да разговарят тайно, Малечко Палечко пак успял да ги подслуша и решил да направи като предния път. Но за беда, макар че станал много рано сутринта, не успял да събере камъчета, защото вратата била здраво заключена. Майката дала на всекиго парче хляб за закуска и на него му хрумнало да пуска трохи вместо камъчета, затова мушнал филията в джоба си.

Родителите ги завели в най-гъстата и мрачна част на гората, после се промъкнали по една тайна пътека и ги изоставили. Малечко Палечко не се уплашил, защото мислел, че лесно ще открие пътя по трохите. Но птиците били изяли всичко. Децата много се изплашили, защото колкото повече вървели, толкова по-навътре навлизали в гората и съвсем се объркали.

Нощта се спуснала и се извил ужасно силен вятър, който безумно ги изплашил. Струвало им се, че вият вълци отвсякъде и идват да ги изядат. От страх не смеели ни думичка да кажат, ни да погледнат назад. Скоро завалял проливен дъжд и ги измокрил до кости. Крачетата им се хлъзгали на всяка крачка, падали в ледените локви и целите се омазали в кал. Ръцете им се вкочанили от студ.

Малечко Палечко се покатерил на едно дърво, за да види има ли място, където могат да се приютят. Огледал се на всички страни и забелязал далеч отвъд гората да мъждука светлинка от свещ. Слязъл, но долу светлинката се изгубила и той съвсем се отчаял. Ала като повървели малко в същата посока, той я забелязал и успял да изведе братята си от гората.

Най-сетне стигнали до къщата, където горяла свещта, но никак не било лесно, защото всеки път, когато се спускали в долчинка, я губели от поглед. Момчетата почукали на портата, една добра жена отворила и ги попитала какво искат.

Малечко Палчеко отговорил, че са бедни деца, които се загубили в гората и я помолил в името на Божията милост, да ги подслони.

Жената видяла, че децата изглеждат добри, заплакала от жал и рекла:
– Ах, бедни дечица, откъде сте дошли? Не знаете ли, че тук живее зъл човекоядец, който се храни с малки деца?
– Скъпа госпожо – отвърнал Малечко Палечко, който също като братята си треперел от студ, – какво да направим?! Ако не се съгласите да пренощуваме тук, със сигурност вълците ще ни разкъсат през нощта. Предпочитаме господинът да ни изяде, вместо дивите зверове, но кой знае – може и да ни пожали, особено ако вие се застъпите за нас.

Жената решила, че може да ги скрие от съпруга си до сутринта. Пуснала ги вътре да се сгреят до огнището. Там на шиш се печала една голяма овца за вечеря на човекоядеца.

Тъкмо се постоплили, когато се разнесли силни удара по вратата. Човекоядецът се прибирал у дома. Жената мушнала децата под леглото и отворила вратата. Мъжът попитал дали вечерята е готова и виното сипано и веднага седнал на масата. Овцата била още сурова и кървава, но той я предпочитал така. Изведнъж започнал да души насам-натам и рекъл:
– Мирише ми на прясно месо.
Жена му отвърнала:
– Сигурно надушваш телето, което преди малко заклах и одрах.
– Казвам, че ми мирише на свежо месо – отвърнал човекоядецът, като я погледнал сърдито. – Криеш нещо от мене.

После се надигнал от масата и отишъл до леглото.
– Ах-хах! – извикал той. – Гледаш ме в очите и ме лъжеш, жено проклета! Чудя се защо не съм изял и теб самата! Имаш късмет, че си такава стара мърша. Но тук намирам чудна плячка, пристигнала съвсем навреме да я споделя с приятелите си – тримата човекоядци. Ще ми гостуват след няколко дена.

След тези думи той измъкнал изпод леглото едно след друго момчетата. Бедните дечица паднали на колене и замолили за милост, но уви! Имали си работа с един от най-жестоките човекоядци на света. Той казал на жена си, че от тях ще стане чудна гозба със сос и после измъкнал един грамаден нож. Започнал да го точи на огромен камък, който държал в лявата си ръка и тръгнал към децата.

Тъкмо грабнал едно от децата, когато жената му казала:
– Какво се каниш да правиш? Не е ли по-добре да изчакаш до утре сутринта?
– Млъквай! – я пресякъл човекоядецът. – Ще са по-крехки, ако ги заколя сега.
– Но сега има толкова много месо – възразила жена му. – Нямаш нужда от още – ето телето, две овци и половин свиня.
– Вярно – склонил човекоядецът. – Добре ги нахрани и нека се наспят, за да не отслабнат.

Добрата жена се зарадвала и им поднесла вкусна вечеря, но децата били толкова изплашени, че не могли да сложат и залък в устата си. Колкото до човекоядеца, той седнал да пие. Бил предоволен, защото вече имал специалитет, с който да нагости приятелите си. Изпил поне дузина чаши, които се качили в главата му, замаяли го и заспал.

Човекоядецът имал седем невръстни дъщери. Малките човекоядки били с прекрасна бяла кожа като баща си, защото също като него се хранели с месо. Имали кръгли сиви очи, криви като куки нослета и дълги остри зъби, добре раздалечени един от друг. Все още не били толкова хищни като баща си, но вече хапели малки деца, за да смучат кръвта им.

Седемте момичета спели в едно голямо легло и всяка имала на главата си златна коронка. В същата стая, на друго голямо легло, жената настанила момчетата, а после легнала да спи при съпруга си.

Малечко Палечко забелязал короните на момичетата. Страхувал се, че през нощта човекоядецът може да съжали, че не ги е заклал. Затова станал и сменил момчешките шапки с короните на момичетата, за да обърка баща им, ако реши да ги убива отново.

Така и станало. Около полунощ човекоядецът се събудил и съжалил, че оставил вчерашната работа за утре. Надигнал се нетърпеливо от леглото и грабнал грамадния си нож.
– Я да видя – рекъл той – какви ги вършат онези дребни калпазани! Друг път няма да допускам тази грешка!

Влязъл пипнешком в стаята на дъщерите си. Приближил леглото на момчетата. Всички, освен Малечко Палчеко, спели дълбоко. Малчуганът ужасно се уплашил, когато човекоядецът започнал да опипва главите им. Но щом злодеят усетил златните корони, възкликнал:
– Ах, каква грешка щях да направя! Май снощи пих повечко.

После отишъл до леглото, където спели момичетата. Щом напипал момчешките шапки, си рекъл:
– Ах-хах, мои славни юнаци, ето къде сте били! Да се залавям за работа! – и после прерязал гърлата на седемте момичета. Доволен от свършената работа, той пак се върнал в леглото при жена си.

Веднага щом Малечко Палечко чул хъркането на човекоядеца, събудил братята си, казал им да се обличат и да тръгват с него. Децата се промъкнали тихичко долу в градината и прескочили оградата. Цяла нощ не спрели да тичат, треперели от студ по пътя и не знаели накъде вървят.

Когато се събудил, човекоядецът рекъл на жена си:
– Качи се горе да оправиш онези калпазани, които снощи дойдоха тука.

Човекоядката се изненадала от добрината на мъжа си, но не се досетила какво има предвид. Мислела, че я кара да облече момчетата, но щом се качила горе, с ужас видяла седемте си дъщери с прерязани гърла, потънали в собствената си кръв. Тя припаднала, защото това правят почти всички жени в такъв случай.

Човекоядецът, уплашен да не би жена му твърде много да се замотае, се качил горе, за да ѝ помогне. Вцепенил се от страшната гледка и извикал:
– Какво съм направил? Онези клетници ще ми платят за това!
После излял кана студена вода върху жена си и щом се свестила, ѝ наредил:
– Веднага ми донеси бързоходните ботуши, за да ги хвана.

Той излязъл навън и хукнал да ги търси – тичал насам, после натам. Накрая открил пътя, по който бягали клетите момчета. Те били на стотина крачки от бащиния дом, когато забелязали, че човекоядецът ги настига. Той крачел от планина на планина и пресичал реките, сякаш били малки поточета. Малечко Палечко се скрил с братята си под една скала и внимателно започнал да следи човекоядеца.

Злодеят бил изтощен до край от дългия път (защото бързоходните ботуши са много изморителни за носене) и решил да си почине. Случайно седнал на същата скала, под която се криели децата. Бил така уморен, че скоро заспал и захъркал тъй страшно, че момчетата се изплашили, както когато държал големия нож и се канел да им пререже гърлата. Но Малечко Палечко не се стреснал както братята си. Казал им незабавно да тичат към дома, защото докато човекоядецът спи, няма от какво да се плашат. Те го послушали и скоро се скрили в къщата.

Малечко Палечко се доближил до човекоядеца, свалил му внимателно ботушите и ги обул на краката си. Ботушите били прекалено дълги и широки, но тъй като били вълшебни, си променяли размера според краката на онзи, който ги носел. Затова прилегнали на детските крачета, сякаш са направени точно за тях. Момчето се върнало в къщата на човекоядеца, където заварило жена му горчиво да оплаква дъщерите си.

– Твоят съпруг е в голяма опасност. Плени го банда крадци и ще го убият, ако не им даде цялото си богатство. Когато разбойниците опряха ками до гърлото му, той ме видя и ме помоли да ти кажа какво става. Трябва да ми дадеш всичко ценно, иначе безмилостно ще го убият. Понеже поръчението е много спешно, той ми даде ботушите си (виж, че са на краката ми) и ме изпрати тук.

Добрата жена много се уплашила и дала каквото имали защото, въпреки че ядял малки деца, човекоядецът не бил лош съпруг. Малечко Палечко грабнал богатството и се върнал при баща си, където го посрещнали радостно.

Има много хора, които възразяват на тази последна подробност. Те твърдят, че Малечко Палчеко не ограбил човекоядеца. Задържал единствено бързоходните ботуши и то за добро, защото с тях човекоядецът преследвал малките деца. Тези хора твърдят, че са съвсем сигурни в това, защото често са яли и пили в дома на дърваря.

Те разказват още, че Малечко Палечко обул ботушите на човекоядеца и отишъл в кралския дворец. Той знаел, че кралската войска се сражава двеста левги надалеч и дълго време нямало никаква вест от нея. Твърдят, че малчуганът се явил пред краля и казал, че до вечерта ще донесе новини от войската. Владетелят обещал да го възнагради богато, ако успее. Малечко Палчеко удържал на дадената дума и същата вечер се върнал с новини. Толкова се прославил, че започнал сам да определя цената си. Не само, че кралят го възнаграждавал богато, за да разнася заповеди на войската, но и придворните дами му плащали да предава писма до техните възлюбени. Понякога и съпруги пращали по него вести до мъжете си, но плащали толкова малко, че престанал да смята печалбата от тези евтини поръчки.

Малечко Палечко служил като вестоносец известно време и натрупал голямо богатство. После се върнал в бащината къща, където го посрещнали с неописуема радост. Той осигурил цялото семейство, издигнал баща си и братята си на високи постове и добре се погрижил за себе си.

Не е беда да имаш сума ти деца, ако всички се окажат хубави, възпитани и силни. Но случи ли се някое да бъде мълчаливо и болнаво – все го подиграваме, презираме и мразим. Понякога обаче, точно то ще донесе благополучие на цялото семейство.