Рике с Перчема

Имало едно време една кралица, която родила толкова грозно и уродливо момче, че известно време в двора се чудели дали изобщо е човек. Но феята, която помагала при раждането, предвещала, че детето ще притежава необикновен ум, и в добавка го благословила с необичаен дар – то самото да направи също толкова умна онази, в която се влюби.

Това малко поуспокоило горката кралица, която била ужасно отчаяна, задето родила толкова грозно дете. И наистина, скоро след като момченцето проговорило, думите му и всичко, което правело, било тъй умно, че с лекота очаровало всички.

Забравих да спомена, че принцът се родил с малък кичур коса на главата. Заради това го нарекли Рике с Перчема – Рике било кръщелното му име.

Седем-осем години по-късно кралицата на съседното кралство родила две сестри близначки. Първата, която дошла на този свят, била по-хубава и от зората. От радост кралицата така се развълнувала, че всички се уплашили, да не би силните ѝ чувства да ѝ навредят. Същата фея, която помагала за раждането на Рике, присъствала и тук и за да потуши опасното вълнение, обявила че малката принцеса ще бъде толкова глупава, колкото красива.

Кралицата направо се отчаяла, но миг по-късно тъгата ѝ се утроила, защото втората дъщеря се оказала отвратително грозна.
– Не се разстройвайте, мадам – рекла феята. – Дъщеря Ви ще бъде възмездена по друг начин. Ще притежава тъй изтънчен вкус, че грозотата изобщо няма да личи.
– Дано Небесата я благословят! – възкликнала кралицата. – Но няма ли как по-голямата, която е толкова красива да получи поне малко ум?
– Мадам, за ума ѝ нищо не мога да направя – рекла феята, – но за красотата – мога всичко. И понеже нищичко не мога да Ви откажа, ще я благословя с вълшебната сила да дари красота на онзи, който успее да я очарова.

Колкото повече растели двете принцеси, толкова се разраствали и техните дарове и хората навред говорели за красотата на едната и съобразителността другата.

Истината е, че и техните несъвършенства се разраствали с времето. По-малката с всяка изминала минута погрознявала, а по-голямата пък оглупявала. Когато ѝ говорели, тя или мълчала или отвръщала с някоя ужасно тъпа забележка. И на всичкото отгоре била толкова несръчна, че не можела да постави четири вази на камината, без да счупи поне едната, нито да изпие чаша вода без да разлее половината по дрехите си.

Макар че по-голямото момиче имало естествено предимство с красотата си – този ценен дар на младостта – тя винаги била засенчвана от своята сестра. В началото всички наобикаляли красавицата, за да ѝ се възхищават, но скоро се оказвали привлечени от грацията и духовитостта на по-умната сестра. След минути, по-голямото момиче оставало съвсем само, а всички се събирали около сестра ѝ.

Красивата принцеса не била чак толкова глупава, че да не осъзнава защо се случва това, и била готова на драго сърце да замени цялата си хубост за половината от ума на сестра си. Понякога била готова да умре от мъка, защото майка ѝ, кралицата, макар и много деликатна и чувствителна жена, не спирала да я упреква заради безкрайната ѝ глупост.

Един ден принцесата излязла на разходка в гората сама, за да оплаче на воля своята тежка съдба. Докато крачела между дърветата, внезапно видяла, че към нея приближава един ужасно грозен, но прекрасно облечен човек.

Това бил младият принц Рике. Портретът на прекрасната принцеса се разнасял навред из всички кралства и когато младият принц го видял, дълбоко се влюбил в нея. Толкова силно пожелал да види и поговори с принцесата, че напуснал бащиното кралство.

Очарован, че я среща съвсем сама, той приближил и отдал цялата необходима почит, полагаща се на принцеса. Но докато изреждал обичайните комплименти, останал озадачен от тъгата на лицето ѝ. Затова ѝ рекъл:
– Госпожице, не мога да разбера как някой с такава красота, може да изглежда толкова тъжен. Аз съм виждал много хубавици и мога смело да кажа, че никоя не може да се мери с Вас по красота.
– Колко мило от Ваша страна, господине – отвърнала принцесата защото си загубила мисълта и не знаела какво повече да каже.
– Красотата – продължил Рике – е толкова голямо предимство, че всичко останало може да се пренебрегне и не виждам причини притежателят ѝ да тъгува за каквото да било.
На това принцесата отвърнала:
– Бих предпочела да изглеждам като Вас, но да имам малко ум в главата, отколкото да съм толкова красива и същевременно тъй глупава.
– Мадам, нищо не показва по-добре ума на някой, от вярата му, че го няма. Ето защо, колкото по-умен е някой, толкова повече мисли, че не  е.
– Не съм много сигурна в това – отвърнала принцесата, – но знам добре, че съм глупава и това е причината за нещастието ми, което направо ме убива.
– Госпожице, ако това е единствената Ви тъга, лесно мога да облекча Вашето страдание.
– Как можете да оправите това? – попитала принцесата.
– Госпожице, аз мога – казал Рике – да благословя с толкова ум, колкото е възможно някой да притежава, онази, в която се влюбя. Вие сте тази и оставям на Вас да решите искате ли да поумнеете. Има само едно условие – трябва да се ожените за мен.
Хубавицата направо онемяла. Стояла и не знаела какво да каже.
– Разбирам – продължил Рике, – че предложението ми Ви смущава и никак не съм изненадан. Ще Ви дам срок една година за размисъл.

Принцесата имала тъй малко ум, но в същото време толкова силно го желаела, та някакси повярвала, че краят на тази година никога няма да дойде. И така, тя приела и обещала на Рике да се оженят точно след една година на същия ден.

Веднага след това тя почувствала невероятна промяна. За пръв път успяла да каже лесно какво иска и при това по елегантен, завършен и естествен начин. Провела с Рике тъй дълъг и начетен разговор и се държала толкова добре, че Рике се уплашил, да не би току-що да е дарил по-голямата част от собствения си ум.

Щом принцесата се върнала в палата, нейната невероятна и внезапна промяна направо слисала целия кралски двор. Всички били свикнали да чуват от нея само празни и глупави приказки, но сега тя говорела тъй чувствено и духовито. Хората в двореца много се зарадвали. Единствено сестра ѝ била малко разочарована, защото загубила предимството си и вече изглеждала като някакво плашило в сравнение с нея.

Самият крал започнал често да се обръща към красивата си дъщеря за съвет и няколко пъти провел заседанията със съветниците си в нейните покои.

Новината за голямата промяна се разнесла в чужбина и принцовете от съседните кралства не спирали да правят опити да я запленят. Почти всички поискали ръката ѝ. Но на нея ѝ се струвало, че никой не притежава достатъчно ум и затова изслушвала всеки, без да обещае себе си някому.

Накрая пристигнал един принц, който бил така могъщ, богат, умен и красив, че тя не успяла да се въздържи и се усетила привлечена от него. Баща ѝ забелязал и рекъл, че има право сама да си избере съпруг. Но сега, когато имала толкова ум, не искала да взима прибързани решения и помолила за малко време за размисъл. За да реши какво да направи, тя отишла в гората на спокойствие – същата онази гора, в която случайно била срещнала Рике.

Докато вървяла, потънала дълбоко в мислите си, тя чула странен шум – сякаш под краката ѝ много хора тичали забързано напред-назад. Вслушала се по-внимателно и различила думите: „Донеси ми оня котел“ – казал един, после друг – „Пъхни малко дърва в огъня!“

В този миг земята се разтворила и тя видяла долу просторна кухня, препълнена с готвачи, помощници и цял куп чираци, които готвели ястия за богато угощение. Отнякъде се появил цял отбор от двайсет или трийсет пекари и всички се настанили около много дълга маса насред пътеката в гората. Всички носели готварски шапки и с шишове в ръце работели в такт, под звуците на мелодична песен.

Този спектакъл слисал принцесата и тя попитала за кого вършат всичко това.
– За принц Рике с Перчема, госпожице – рекъл водачът на групата. – Утре е неговата сватба.

В този миг принцесата се сепнала. Сякаш светкавица преминала през нея и тя си спомнила, че точно преди година, била обещала да се ожени за принц Рике. Причината да забрави била, че дала обещанието, докато още нямала ум, а когато принцът я благословил с ум и разум, забравила предишните си глупости.

Не изминала и трийсет крачки, когато Рике се появил пред нея, галантен и сияещ, като принц в навечерието на своята сватба.
– Както виждате, Госпожице – рекъл той, – аз спазих дадената дума до минута. Не се съмнявам, че сте тук, за да изпълните своята – да ми дадете ръката си и да ме направите най-щастливият човек на света.
– Ще бъда честна с вас – отвърнала принцесата. – Не съм решила още и се страхувам, че никога няма да реша това, на което се надявате.
– Учудвате ме, госпожице – рекъл Рике.
– Разбирам – казала принцесата – и без съмнение, ако бяхте някой шут или безумец, щях да се почувствам в много деликатна ситуация – „една принцеса трябва да държи на думата си“, би казал някой, – „и трябва да се омъжите, заради обещанието.“ – Но аз говоря с човек на думата, който е щедро надарен с ум и се надявам, че ще приемете моите извинения. Вие знаете, че не можах да се омъжа за Вас, дори когато в главата ми нямаше капчица ум – как може да очаквате сега, когато притежавам ума, който ми дарихте, да взема решение, което не успях да взема преди? Ако толкова много искахте да се ожените за мен, направихте голяма грешка, като ме лишихте от глупостта и ми позволихте да виждам нещата много ясно.
– Ако човек, който няма ум – отвърнал Рике, – трябва да бъде съден, както Вие твърдите, задето престъпва думата си, защо очаквате, Госпожице, че аз трябва да постъпя различно, когато щастието на целия ми живот е поставено на изпитание? Разумно ли е да пренебрегваме умните и да се отнасяме с тях по-зле отколкото с глупавите? Моля, кажете ми – Вие, която сега притежавате забележителен ум, и която така жадувахте да го притежава!? Простете ми, но нека се върнем на фактите. С изключение на грозотата ми, има ли нещо друго, което не ми харесвате? Неприятен ли Ви е моят произход, ум, възпитание или маниери?
– По никакъв начин – отвърнала принцесата. – Аз извънредно много харесвам всички тези Ваши качества.
– В такъв случай – казал Рике – щастието ми е в ръцете Ви, защото можете да ме направите най-красивият човек.
– Как може да стане това? – попитала принцесата.
– Ще стане от само себе си – отвърнал Рике. – Стига да ме обичате достатъчно, за да поискате това и то ще се случи. За да залича Вашите съмнения, госпожице, нека кажа, че същата фея, която в деня на моето рождение ме благослови да даря ум на жената, в която се влюбя, Ви благослови със силата да дарите красота на онзи мъж, в който се влюбите.
– Ако това е така – рекла принцесата, – от все сърце искам да станете най-красивият и най-привлекателният мъж в света и Ви дарявам и двете.

Веднага щом принцесата изрекла това, Рике се преобразил пред очите ѝ и станал най-красивият, грациозен и привлекателен мъж, който била виждала.

Някои твърдят, че това не било работа на феята, а любовта сама направила промяната. Хората казват, че докато гледала принцесата своя възлюбен и се наслаждавала на неговия пъргав ум, и всичките му други възхитителни качества, постепенно ослепяла за деформираното му тяло и грозното лице. Гърбицата му взела да ѝ се струва естествена за човек, който прави най-любезните поклони, а ужасното му куцане, от което преди се притеснявала, сега намирала за очарователен и специфичен за него маниер. Казват още, че според нея очите му блестели по-силно заради неговото кривогледство и за нея това било доказателство за страстната им любов, а в големия му червен нос виждала единствено белег за храброст и смелост.

Както и да е било, принцесата му обещала, че ще се ожени за него единствено ако получи съгласието на баща ѝ, кралят.

Кралят знаел, че Рике е мъдър и умен принц, и когато разбрал колко го обича принцесата, той с радост го приел за свой зет.

На другия ден вдигнали сватбата, точно както Рике с кичура коса бил предвидил и според подготовката, която отдавна бил започнал.

Обичаме ли някой – в него всичко ни изглежда прекрасно. А самата ни любов – възможно най-разумното нещо.

Природата ни обсипва с щедри дарове. Но не заради тях, някой се влюбва в нас. Онова, което разпалва ума и сърцето на влюбения, остава скрито и невидимо за чуждите очи.