Историята на Кокорико

Имало едно време една прекрасна кокошка. Заедно с безбройната си челяд тя живеела като същинска знатна дама в птичия двор на един богат стопанин. Дечицата ѝ шумно пиукали около нея, ала ни едно не можело да се сравни по глъч или по скоростно кълване с едно недъгаво и куцо пиле. Точно него майката обичала най-много. Така е с всички майки – все най-слабите и неугледни стават техните любимци. Това сакато същество на име Кóкерико имало само едно око, един крак и едно крило в прилично състояние – все едно самият Соломон го бил разполовил с прочутия си меч, за да изпълни своята забележителна присъда.

Естествено е ако някой по рождение е едноок и хром, да бъде скромен, ала нашият кастилски перушан бил по-наперен даже от баща си – най-личният, сърцат и смел петел, който можел да се види от Бургос до Мадрид. Клетникът се вземал за изящен феникс и по цял ден висял над ручея да се оглежда. Ако някой от братята му случайно го ударел, Кокерико го обиждал, наричал го завистник и ревнивец и дори рискувал единственото си око в битка. Само при вида му кокошките се разкудкудяквали, но той твърдял, че постъпват така, за да скрия яда си, че дори не ги поглежда.

Веднъж, когато суетата му преляла всички граници, той казал на майка си:
– Почитаема сеньора мамо, втръсна ми Испания. Ще ида в Рим да видя папата и кардиналите.
– Детето ми, как ти хрумна това! – изкудкудякала кокошката. – Кой ти пъхна тази глупост в главата? Никой от нашата знатна фамилия не е напускал страната – нали затова сме чест за кокошия род и се гордеем със своето родословие. Къде ще намериш друг птичи двор като този – с черничеви сенки, белосани пръти за нощувка, прекрасно торище, червеи и зърно в изобилие, любящи братя и три големи кучета, които да те пазят от лисиците?! Не помисли ли, че ще ти липсва този сладостен, честит живот в Рим?
В знак на презрение Кокорико присвил сакатото си крило:
– Мила мамо, толкова сте простодушна! Всичко изглежда възхитително за онзи, който никога не е излизал от родното торище. Ала аз притежавам достатъчно ум, за да видя, че братята ми нямат грам въображение, а братовчедите ми са направо недодялани. Мойте дарби креят в тази дупка, искам да обиколя света и да натрупам състояние.
– Сине мой, не си ли се оглеждал във водата? – не се предавала клетата кокошка. – Не си ли забелязал, че ти липсва едно око, един крак и едно крило? За да се натрупа състояние, трябват очи на лисица, крака на паяк и криле на хищна птица. Свършено е с теб, щом се озовеш отвъд тази ограда.
– Скъпа мамо – отвърнал Кокорико, – ако се случи кокошка да излюпи пате, винаги изпада в ужас, щом го види да се втурва към водата. Май и Вие толкова ме познавате. Разбира се, че ще успея заради таланта и ума си. На мен ми трябва публика, способна да оцени чаровната ми личност, мойто място не е сред простолюдието.
– Сине мой – въздъхнала кокошката, когато осъзнала, че съветите ѝ са напразни, – чуй поне последните ми думи! Ако идеш в Рим, избягвай базиликата „Свети Петър“ – казват, че светецът мрази петлите, особено когато кукуригат. Пази се също от онези същества, наречени готвачи и кухненски помощници. Ще ги разпознаеш по белите им шапки, запретнатите престилки и огромните ножове, затъкнати в коланите. Тези патентовани убийци ни преследват безпощадно – спипат ли те, ще ти отсекат главата, без да ти оставят време да си кажеш последната молитва. А сега, детето ми – добавила тя, като вдигнала крак – приеми моята благословия. Нека пресветият Сантяго – пазителят на всички пътници – бди над теб и те закриля!

Кокорико се престорил, че не вижда как затрепкали сълзи в очите на майката, нито обърнал внимание на баща си, който бил изправил гребен срещу вятъра и изглежда го викал да се върне. Без да го е грижа за онези, които оставя след себе си, неблагодарникът се изхлузил през открехнатата порта. Щом се озовал навън, изпляскал с единственото си крило и изкукуригал три пъти, за да отпразнува свободата:
– Кукуригу-у, кукуригу-у, кукуригу-у!

Къде с подлитване, къде с подскачане, той стигнал до една пресъхнала от слънцето река. В средата на пясъчното корито все още се точела тънка струя вода – толкова тъничка, че няколко паднали мъртви листа, успели да я отклонят.

Когато поточето видяло нашия пътешественик, помолило:
– Приятелю, ти виждаш слабостта ми. Нямам сили дори да отместя тези листа, толкова съм изтощено. С един удар на клюна си можеш да ме съживиш. Аз не съм неблагодарно! Ако ми помогнеш, ще ти се отплатя в първия дъждовен ден, щом водата от небето върне силите ми.
– Що за шега! – изкрякал Кокорико. – Да ти приличам на чистач? Моли онези като тебе, дето това им е работата.
И като казал това, прескочил поточето със здравия си крак.
– Ще се сетиш за мен, когато най-малко очакваш – избълбукала водата, но гласът ѝ бил толкова слаб, че надутият петел не чул нищо.

Малко по-нататък Кокорико видял вятъра, безжизнено отпуснат на земята.
– Скъпи Кокорико, ела да ми помогнеш – прошепнал той. – Тук, долу на земята, трябва да си помагаме един на друг. Виж докъде ме докара горещината. Аз, който доскоро изкоренявах маслини и бясно вълнувах морета, сега лежа, примрял от тези жарки вълни. Зашумолях в онези рози и неусетно съм заспал, опиянен от аромата им, и ето ме сега – бездиханно лежа на земята. Ако ме повдигнеш с твоя клюн два пръста над земята и ми повееш с крило, ще се издигна до онези бели облаци в далечината, които тласка един от моите братя. Там горе моето семейство ще ми помогне да оцелея до първия ураган, от който ще възвърна силите си.
– Драги Господине – викнал проклетият петел, – не за първи път Ваше Благородие върти шеги за моя сметка. Няма и седмица откакто се плъзнахте зад мен като хищник, навряхте се в опашката ми и я разперихте като ветрило, та ме сконфузихте пред всички птичи нации. Имайте търпение, скъпи ми приятелю, всеки шегаджия получава своя шанс. Сега е най-добре да се разкаете и да се научите да уважавате онези, чието потекло, ум и красота се предполага да ги пазят от дебелашките шеги на някакъв глупак.
След тези думи Кокорико наежил перушина, изкукуригал три пъти с продрания си глас и гордо продължил напред.

Малко по-нататък, край една изчистена градина, работници били струпали току-що изскубани плевели. От една купчина фий и гладиоли излизал пушек. Кокорико приближил с надеждата да клъвне нещо и забелязал малко пламъче. То опушвало зелените стъбла, ала нямало сили да ги запали.
– Добри приятелю – припукало пламъчето към новодошлия, – идваш тъкмо навреме да ми спасиш живота. Умирам от глад. Не знам къде е отишъл моят братовчед вятъра – май го е грижа само за себе си. Донеси ми няколко сухи сламки да си подклада силите и на свой ред ще ти се отплатя.
– Ей сегичка – рекъл Кокорико – ще ти дам каквото заслужаваш, нахалнико безочлив, дето смееш да ме заговаряш!
И хоп, той скочил връз зелената купчина и тъй затъпкал с крака, че задушил и пламъка, и пушека. Накрая радостно изкукуригал три пъти „Кукуригу-у!“ и запляскал с единственото си крило,
сякаш бил извършил някакво чутовно дело.

Горд и наперен, Кокорико ту търчал, ту кукуригал и накрая се озовал в Рим, защото всички пътища водят дотам. Едва пристигнал и хукнал към базиликата „Свети Петър“. Макар да е прекрасна и внушителна, той не се мотал да ѝ се възхищава.

Изпъчил се пред главния портал, но въпреки това не изглеждал по-значителен от муха всред грамадната колонада, изпънал петльовите си шпори и запял „Кукуригу-у!“ само и само да ядоса светеца и напук на собствената си майка.

Песента му още не била свършила, когато един папски гвардеец случайно го чул, сграбчил наглеца, дръзнал да обижда светеца, и го отнесъл у дома за вечеря.
– Бързо! – рекъл той на хазяйката си. – Приготви ми вряла вода, за да оскубя този окаяник.
– Милост, милост, мадам Вода! – разкрещял се Кокорико. – Ох, любезна и мила водице, най-чистата и добра на света, не ме попарвай, моля те!
– Ей, неблагодарнико! Ти съжали ли ме, когато те молих? – отвърнала кипналата от възмущение вода.
Отведнъж тя го заляла от горе до долу, та не останало и перце по него. Тогава пазачът грабнал несретника и го метнал на скарата.

– Огънче, не ме изгаряй! – се развикал Кокорико. – Ох, красив и бляскав пламъко, баща на слънцето и брат на брилянта, пожали мен, клетото създание, спри тази жар, не ме печи!
– Ей, неблагодарнико! Ти съжали ли ме, когато те молих? – отвърнал лумналият от гняв огън, после обгърнал Кокорико в пламъци и го овъглил.

Щом гвардеецът видял изгорялата вечеря, грабнал петела за крака и го метнал през прозореца.

Вятърът в миг го подхванал и го захвърлил на една купчина тор.
– О, ветре! – захълцал Кокорико, който все още дишал. – О, любезни зефире, покровителю бриз, виж – сега съм изцелен от суетните си глупости, отнеси ме да почивам в мир на бащиното торище.
– Да почиваш в мир ли?! – изфучал вятърът. – Сега ще ти покажа аз какво се полага на неблагодарниците.
С един порив той го издухал тъй нависоко, че когато паднал, Кокорико се набучил на върха на най-високата камбанария.

Там самият Свети Петър го очаквал и със собствените си ръце го приковал тъй здраво на върха, че до ден днешен го показват на туристите в Рим.

Колкото и високопоставен да е сега, всичко го презират, защото и при най-слабия полъх на вятъра се завърта. Стърчи там, почернял и оскубан, очукан от дъжд и градушки и вече никой не го нарича Кокорико, а просто ветропоказател. Сега плаща и вечно ще плаща за своето непокорство, наглост, суета и порочност.