Вълшебни приказки

Спящата красавица в гората

17мин
чете се за

Имало едно време един крал и една кралица, които много тъгували, защото си нямали деца. Правели всичко възможно, но без резултат. Пили чудотворни и лековити води от всички близки и далечни държави, дали обети и били на поклонения. Накрая кралицата разбрала, че молитвите ѝ били чути и след време родила дъщеря.

Направили голямо кръщене, а за кръстници на малката принцеса поканили всички феи, които живеели в кралството (точно седем на брой). Направили така, за да може вълшебниците да дарят на детето (според обичая по онези времена) всички възможни таланти и съвършенства.

Щом кръщенето свършило, гостите се върнали в палата, където било подготвено богато угощение в чест на феите. Местата им били украсени разкошно и за всяка бил сложен подарък – ковчеже с изящни прибори за хранене от чисто злато, украсени със скъпоценни камъни – лъжица, вилица и нож. Тъкмо хората заемали местата си, когато в залата влязла една много възрастна фея, която били забравили. Причината била в това, че близо петдесет години тя не излизала от кулата, където живеела и хората решили, че отдавна е умряла или омагьосана.

Кралят веднага заповядал да се нагласи и за нея почетно място, но нямало как да ѝ подарят и ковчеже като на другите феи, защото били направени само седем. Старицата решила, че нарочно са я пренебрегнали и замълвила заплахи през зъби.

Една от младите феи седяла наблизо и чула. Разбрала, че вълшебницата е бясна и готви гибелен дар за принцесата. Затова щом гостите станали от масата, незабелязано се мушнала зад завесите. Тя искала последна да поднесе своя дар и така да оправи колкото може злото, което старата фея се кани да стори.

Скоро феите започнали да даряват принцесата.

Скоро феите започнали да даряват принцесата. Най-младата я орисала да бъде най-красива на света, следващата я надарила с ангелска доброта, третата я благословила да прави всичко с изящна грация, четвъртата – да танцува превъзходно, петата – да пее като славей, а шестата – да свири съвършено.

Дошъл реда на възрастната фея. Тя разклатила главата, повече от проклетия, отколкото от старост и рекла:
– Принцесата да се убоде на вретено и да умре.
Всички изтръпнали при ужасното проклятие, а очите им плувнали в сълзи.

Всички изтръпнали при ужасното проклятие, а очите им плувнали в сълзи.

В този миг младата фея пристъпила напред и извикала със силен глас:
– Успокойте се Ваше Величество, дъщеря ви няма да умре. Вярно е, че силата ми не е достатъчна, да отменя онова, което нашата другарка предрече. Принцесата наистина ще се убоде на вретено. Но вместо да умре, ще заспи дълбо за сто години. Когато измине това време, ще дойде кралски син и ще я събуди.

Кралят, в усилията си да промени ужасното пророчество, веднага обявил, че забранява на всички, под заплаза от смъртно наказание, да използват вретена или да държат вретено в дома си.

Един ден, след петнадесет или шестнадесет години, кралят и кралицата заминали да се забавляват някъде. Принцесата тичала насам-натам из замъка. Качвала се по стълбите, влизала от стая в стая и накрая стигнала до тавана на най-високата кула, където една стара слугиня седяла сама със своята хурка и предяла. Добрата жена не била чула заповедта на краля, че забранява да се преде с вретено.
– Какво паравиш, добра жено? – попитала принцесата.
– Преда, мое прекрасно дете, – отвърнала жената, без да знае коя е тя.
– Ох, колко е забавно! – радостно извикала принцесата. – Как се прави това? Може ли да опитам и аз да преда?

Отчасти защото била твърде припряна, отчасти защото била прекалено небрежна, но и защото феята решила така, скоро след като взела вретеното, тя си убола ръката и припаднала.

Ужасно уплашена, старата дама зазвикала за помощ. Всички се стекли да помагат на принцесата. Наплискали лицето ѝ с вода, разтрили ѝ ръцете и покапали на слепоочията ѝ царска есенция от Унгария. Но нищо не могло да я свести.

Като чул шума и суетнята, кралят се качил горе и тогава си спомнил предсказанието на феята. Разбрал, че неизбежното е станало, защото феите така определили и наредил принцесата да бъде занесена в най-хубавата стая на двореца. Положили я в легло с бродиран със сребро и злато балдахин.

Всеки би я взел за ангел, защото изглеждала прекрасно! Сънят не бил отнел свежестта на лицето ѝ. Бузите ѝ деликатно розовеели, а устните ѝ аленеели като корал. Наистина, очите ѝ били затворени, но деликатното ѝ дишане можело да бъде чуто и затова било ясно, че не е мъртва. Кралят наредил да бъде оставена да спи, докато не дойде часът, в който е орисана да се събуди.

Когато се случило нещастието, добрата фея, която спасила живота на принцесата, била дванайсет хиляди левги надалече – в кралство Матакен. Скоро тя научила за станалото от мъничко джудже, което носело седем-левгови ботуши, които с една крачка изминават седем левги. Феята потеглила веднага и след час огнената ѝ каляска, теглена от дракон, пристигнала в кралството.

Кралят ѝ подал ръка да слезе от каретата и тя одобрила всичко, което вече били направили. Но понеже била прозорлива, се досетила, че когато принцесата се събуди, ще се изплаши ако е съвсем сама в замъка. И ето какво направила.

Тя докоснала с вълшебната си пръчица всички (освен кралят и кралицата), които били в замъка – гувернантки, камериерки, придворни дами и господа, офицери, прислужници, готвачи, миячи, момчета за поръчки, пазачи, носачи, пажове, лакеи. Докоснала също конете в конюшната и техните коняри, големите кучета в кралския двор и кученцето на принцесата – малкия Пух, който лежал до господарката си на леглото. Щом ги докоснала, всички потънали в сън и щели да се събудят след сто години заедно с принцесата, за да ѝ служат. Заспали дори шишовете в огнището, набучени с яребици и фазани, заспал и огънят под тях. Всичко станало за миг, защото феите не пилеят време, когато вършат чудесата си.

Тогава кралят и кралицата целунали своето скъпо дете и напуснали замъка.

Тогава кралят и кралицата целунали своето скъпо дете и напуснали замъка. Издали заповед, никой да не доближава замъка, но нямало голяма полза от това, защото само за петнадесет минути около парка израснали толкова много високи и ниски дървета, преплетени с драки и тръни, че ни човек, ни звяр можел да мине през тях. Върховете на замъка още се виждали, но само от много далече. Вълшебството на феята помогнало пак на принцесата. Щяла сто години да спи, скрита от любопитни хорски очи.

Минало време и короната на кралството преминала в различно семейство от това на заспалата принцеса. Един ден кралският син бил на лов в тази поска. Видял в далечината как стърчат кулите на замъка над обширна гъста гора и попитал какво е това. Слугата отвърнал, че знае най-различни истории. Едни разказвали, че там имало стар замък, населен от духове, други твърдели, че палатът е вещерско сборище. Най-хубавата била историята, че в замъка живеел човекоядец и там завличал децата, които успявал да хване, за да си ги яде на спокойствие, защото само той можел да премине през гъсталака и никой не можел да го преследва.

Докато принцът се чудел на какво да вярва, минал един стар селянин, който дочул какво си приказват и рекъл:
– Ваше Височество, преди петдесет години, чух баща ми да разказва, че в онзи замък спи една принцеса – най-хубавата на земята. Тя била орисана да спи там сто години и после да я събуди кралски син, чието идване тя очаква.

Тази история завладяла младия принц. Искал той да рабули загадката, и тласнат от желание за любов, приключения и слава, решил да разбере веднага какво е скрито там.

Едва прекрачил към гората и огромните дървета със всичките трънаци се отдръпнали сами. Пред принца се отворил дълъг път. В края му се виждал замъкът и той поел нататък. Слисал се, когато забелязал, че след него дърветата отново се затварят и никой от свитата му не успял да го последва. Но момъкът бил много храбър и решителен, така че продължил да крачи смело и скоро стигнал до огромния двор пред замъка.

Царяла кобна тишина и сякаш навсякъде имало единствено смърт.

Гледката, която се разкрила пред очите му, стигала да го смрази от страх. Царяла кобна тишина и сякаш навсякъде имало единствено смърт. Неподвижните тела на животни и хора му изглеждали мъртви, докато не разбрал по пъпчивите носове и зачервените лица на портиерите, че само спят. По чашите, които държали имало още утайка от вино и ясно личало, че са заспали насред глътка.

Принцът влязъл в огромния двор на палата, покрит с мрамор, качил се по стълбите и влязъл. Минал между пазачите, наредени в шпалир до двете стени с мускети на рамо и всички хъркали гръмогласно. Прекосил няколко зали, пълни с придворни дами и господа, които чакали там. Някои били седнали, други стояли прави, но всички спели дълбоко. Накрая влязъл в стая, украсена цялата в злато и видял най-прекрасната гледка, която някой е виждал. На едно легло с отдръпнати завеси, лежала принцеса на петнадесет или шестнадесет лета, чиято сияйна красота имала почти неземен блясък.

Поразен от възхищение, той приближил и коленичил до леглото. И в този миг краят на магията настъпил, принцесата отворила очи и го дарила с тъй нежен поглед, колкото можел да бъде първият ѝ поглед след сто годишен сън.
– Вие ли сте, скъпи принце? – казала тя. – Тъй отдавна Ви очаквам!

Очарован от тези думи, и особено от грацията, с която били изречени, принцът едва успял да изкаже радостта си. Той обявил, че я обича повече от самия себе си. От вълнение речта му била съвсем накъсана, но точно заради това думите му били тъй завладяващи. Там, където красноречието не достига, има повече любов.

Принцесата не била толкова смутена като него и какво чудно има в това – тя разполагала с достатъчно време, за да обмисли внимателно добре какво да му каже. Изглежда (макар, че не знаем други подробности) добрата фея била наситила дългия ѝ сън с прекрасни съновидения. Накратко, след четири часа непрестанно говорене, те не успели да си кажат и половината, от онова, което искали да кажат един на друг.

През това време палатът се разбудил. Хората се заловили за работата и тъй като не били влюбени, скоро всички усетили ужасен глад. Накрая една от придворните дами в чакалнята изгубила търпение и на висок глас извикала на принцесата, че вечерята е сервирана.

Принцесата вече била напълно облечена в най-хубавите си дрехи. Докато принцът ѝ помагнал да стане, не спирал да ѝ повтаря, че роклята с висока яка, която избрала, била същата като на прабаба му. Но всъщност, тя изобщо не намалявала красотата ѝ.

Те влезли в огледалната зала и слугите им поднесли вечерята. Цигулари и обоисти засвирили старинна музика изумително изкусно, особено като се вземе предвид, че не били свирили цели сто години. Когато вечерята приключила, свещеникът ги венчал в църквата на палата и всички царедворци, които били в чакалнята, присъствали на церемоянията.

През нощта младоженците не спали много. Принцесата почти нямала нужда от сън и веднага щом се развиделило, принцът си тръгнал.

Веднага щом се развиделило, принцът си тръгнал.

Той се прибрал у дома и казал на баща си, който разтревожен го чакал, че се бил изгубил, докато ловувал в гората, но един въглищар му дал черен хляб и сирене и го приютил през нощта в колибата си.

Баща му бил доверчив по природа и повярвал на измислиците, но майка му не била тъй лесна за мамене. Тя забелязала, че започнал да ходи всеки ден на лов и че разполага всеки път с прекалено удобно извинение, ако го няма две-три нощи в двореца. Тя била убедена, че синът ѝ е завъртял някъде любов.

Минали две години от сватбата и на принца и принцесата се родили две деца. Първото било момиче и го кръстили Аврора, а второто било момче и го нарекли Ден, защото било още по-красиво от сестра си.

Кралицата започнала нарочно да повтаря на сина си, че е време да се жени. По този начин тя се опитвала да го накара да ѝ се довери, но той не смеел да сподели тайната си. Въпреки силните си чувства, които имал към нея, той се страхувал от майка си, защото тя произхождала от род на човекоядци и баща му, кралят се бил оженил за нея единствено заради богатството ѝ.

Придворните шушукали, че кралицата притежавала наклонности на човекоядка и ако имало наоколо деца, тя с труд успявала да удържи инстинктите си.

Нищо чудно нямало, че принцът не искал ѝ да каже даже дума.

Но в края на втората година кралят починал и принцът се възкачил на трона. Той обявил тогава публично своята сватба и довел семейството си от стария замък. Съпругата му, заедно с двете деца, влязла триумфално в столицата на кралството.

Не минало много време и кралят обявил война на съседа си, императора на Канталабют. Той оставил майка си да управлява кралството докато го няма и поверил съпругата и децата си на нейните грижи.

Младият крал очаквал, че войната ще продължи цялото лято. Щом заминал, кралицата майка накарала жена му и децата да се върнат в горския палат. Тя се надявала, че така по-лесно ще сдържа ужасните си желания. Но след няколко дни кралицата майка също отишла в стария замък, извикала главния готвач и му казала:
– Утре за вечеря, искам да изям малката Аврора.
– Ох, мадам! – извикал потресен готвачът.
– Това е моето желание, – рекла кралицата, а гласът ѝ звучал като на истински човекоядец, който отдавна копнеел за сурово месо.
– Ще ми я сервираш със сос а ла Робер, – добавила тя.

Бедният човек добре знаел, че с човекоядец не се спори. Взел един огромен нож и отишъл в стаята на малката Аврора. По това време тя била вече четиригодишна и щом го видяла, изтичала да го посрещне, цялата грейнала в усмивка. Прегърнало го за врата с мъничките си ръчички и нежно го помолила да ѝ даде бонбони. Той избухнал в сълзи и ножът се изплъзнал от ръцете му.

Бързо слязъл в двора зад палата и заклал едно малко агънце. Сготвил го с тъй деликатен и вкусен сос, че господарката му обявила, че през живота си не била яла нещо по-вкусно.

През това време готвачът завел малката Аврора при жена си и я накарал да скрие момиченцето в тяхната квартира, която била в задния двор.

Осем дни по-късно злата кралица отново извикала готвача.
– За вечеря, – обявила тя, – ще изям мъничкия Ден.

Слугата дума не казал, защото бил решен отново да измами кралицата майка. Тръгнал да търси малкия Ден и го заварил с детска сабя в ръка, смело да крачки към една голяма маймуна, макар че бил едва на три годинки. Той занесъл момчето при жена си и тя го скрила при малката Аврора. За вечеря на човекоядката сервирал, вместо Ден, мъничко яре, което тя определила като „невероятно вкусно“.

До тук добре. Но една вечер, злата кралица пак изпратила да повикат готвача.
– Искам да изям кралицата със същия сос, с който сервира децата ѝ.

Този път бедният готвач се отчаял, защото не знаел как да направи този път замяна. Младата кралица била вече двайсетгодишна, ако не се броят стоте години, през които била спала. Нейната кожа, макар красива и бяла, била вече твърда и не се сещал за животно, което да я наподоби. Тогава човекът си казал, че ако иска да опази живота си, ще трябва да убие кралицата. Тръгнал нагоре по стълбите към нейната стая. Изпълнен с решителност, той изтеглил ножа и влязъл при младата кралица, но не нямал сили да я убие просто така, без капчица милост. Застанал до нея и с уважение раказал какво заповядала кралицата майка.
– Направи го! Направи го! – извикала тя и оголила врата си към него, – изпълни заповедта, която са ти дали! Така отново ще видя децата си, горките ми малки дечица, които тъй много обичах!
Когато децата изчезнали, никой нищо не ѝ казал и тя ги мислела за мъртви.
Бедният готвач се преизпълнен с жал.
– Не, не, Мадам, – извикал той. – Вие не трябва да умирате, и със сигурност пак ще видите децата си. Те са в моята квартира, където ги скрих. Ще сготвя тази вечер на кралицата една кошута, вместо вас и дано успея да я заблуди отново.

Без повече да се бави, той отвел младата кралица у дома си. Оставил я да прегръща и оплаква децата си, а той отишъл в кухнята. Сготвил кошутата с такова умение, че вечерта кралицата майка я изяла с такъв апетит, сякаш наистина била младата кралица.

Тя се чувствала предоволна от жестокостта си и се приготвила да каже на краля, когато се върне, че диви вълци са погълнали съпругата и децата му.

Веднъж, когато по навик обикаляка долния двор на палата с надежда да помирише сурово месо, случайно чула как малкият Ден хленчи в подземната изба. Той плачел, защото майка му го заплашила с наказание за някаква лоша постъпка. В същия миг се разнесъл и гласът на Аврора, която започнала да моли милост за брат си.

Човекоядката разпознала гласовете и побесняла от яд, че била измамена. На сутринта, с ужасяващ глас, който накарал всички да се разтреперят, тя заповядала да се донесе огромен казан в средата на двора. Напълнила го догоре с пепелянки и най-различни други отровни змии, за да бъдат хвърлени вътре кралицата, децата, готвачът, жена му и слугинчето им. По нейна команда ги извели с вързани ръце на двора.

Те стояли там, а подчинените се готвели да ги хвърлят в казана, когато сам кралят влязъл в двора, възседнал коня си! Никой не го очаквал да се завърне толкова скоро. Слисан от гледката, той поискал да узнае какво означава този ужасен спектакъл.

Никой не посмял да му каже, а човекоядката, вбесена от това, което става пред очите ѝ, сама се хвърлила с главата напред в казана. В миг била погълната от ужасните създания, които сама била поставила там.

Кралят направо се вцепенил, защото това била неговата собствена майка, но скоро намерил утеха в хубавата си съпруга и децата си.

Поука от приказката

Да чакаш за съпруг
богат, изтънчен и галантен –
е порив тъй естествен!
Но има ли жена, способна сто години,
в спокоен сън да чака за това?!
Историята май се кани да докаже,
че често девствеността върви ръка в ръка
с щастието в любовта и ни съветва,
че голямата награда се пада на търпеливостта.
Но любов с такава жар
се слива и пламти в съюз
на млада кръв с млада воля.
Та затова привършиха и сетните ми сили
да ви залъгвам със съветите си криви.

The Sleeping Beauty in the Wood, Charles Perrault, ПРЕВОД: Лорета Петкова ©prikazki.eu 2021, КОРИЦА:The Sleeping Beauty in the Woods – Carl Offterdinger (1829-1889) ,ИЛЮСТРАЦИИ: Contes de Perrault, 1930 – Gallica

Всичкитворби