Битови приказки

Гризелда

Препоръчва се за възраст над 17 год.
23мин
чете се за

В подножието на планината, там където реката По напуска тръстиковото си корито и се разлива в равнината, някога живеел млад галантен принц, любимец на страната. Той притежавал всички ценни дарове на тялото и на духа – бил силен, умен, опитен воин и отдаден на изящните изкуства. Обичал битки и победи, ведно с всички други славни стремежи и дела, които да запазят името му в историята. Но повече от всичко на света го радвало благоденствието на народа му.

Ала тези негови достойнства се засенчвали от тъмен облак. Изпадал често в мрачно настроение, защото принцът мислел, че жените са неверни и измамни. Дори в най-изисканата дама той виждал единствено двулично същество, преливащо от гордост. Жената се превърнала в най-жестокият му враг заради несломимите амбиции да властва над всеки нещастен мъж, който ѝ се подчини.

Ден след ден принцът посвещавал сутрините си на царските дела. Управлявал мъдро, вършел всичко така, че да е най-добре за хората – грижел се за клетите сираци и за угнетените вдовици, защитавал правото на всички. Останалата част от дните си той посвещавал на лова – преследвал мечки и елени. Въпреки свирепостта си, дивите животни го плашели по-малко от очарователните дами, които всеки ден отбягвал.

Неговите поданици не спирали да настояват за наследник, който един ден да управлява със същата отдаденост, която принцът винаги показвал.
Принцът отговарял:
– Тази настоятелност, с която искате да ме ожените, ме радва много. Толкова съм трогнат! Но вярвам, – добавял той, – че щастлив е само бракът, в който един от двамата партньори доминира. Затова, щом искате да се оженя, намерете ми млада хубавица, която не е горда и суетна, а покорна. Тя трябва да е търпелива и да не е подвластна на тиранични собствени желания. Открийте я, и аз ще се оженя!

Щом приключел с тези обяснения, принцът яхвал коня си и поемал в галоп, следван от ловните си хрътки. Препускал през полята и ливадите, за да намери своите другари, които го очаквали с нетърпение. Той давал заповед ловът да започва веднага и пускал кучетата. Звукът на ловните рогове, тропотът на конските копита и кучешкият лай изпълвали гората с врява, така че ехото я повтаряло безкрай, все по-силно и високо в кухините на дървета.

Веднъж, случайно или по жребий на съдбата, принцът препуснал по виеща пътека, но никой от ловната дружина не го последвал. Навлизал все по-навътре в гората и все повече се отдалечавал, докато накрая спрял да чува кучешкия лай и ловните рогове.

Ромолящите потоци и вековните дървета в мястото, където странното му приключение го било отвело, го изпълнили с благоговение. Естествената и недокосната природа за него била тъй чиста и прекрасна, че сто пъти благословил съдбата, задето го отклонила от познатите пътеки.

Изпълнен с блянове, той безцелно бродел из горите и полята, но изведнъж погледа му приковала невероятна гледка – най-прекрасното и мило същество, което някога живяло под небето – една млада пастирка.

Тя била като видение, което можело да опитоми и най-дивото сърце. Със свежата си белота кожата ѝ била по-нежна и от лилия, устните ѝ – тъй очарователни, а очите ѝ, засенчени от тъмни мигли, били по-сини от небето и дори по-лъчисти.

Историята на Гризелда, Принцът и пастирката, неизв. автор, 1490 – 1500, експонат в The National Gallery

Принцът, изпълнен с възторг, се дръпнал назад в гората, за да съзерцава необезпокояван хубавицата, покорила в миг сърцето му. Но шумът, който предизвикал, накарал момичето да погледне в неговата посока. Щом го забелязала, в миг поруменяла и това на свой ред я направило още по-хубава. Зад невинния воал на скромност, принцът срещнал най-естествената простота, една искреност и сладост, които мислел, че са непосилни, за която и да е жена. Той се приближил, по-кротък и объркан дори от нея и обяснил с треперещ глас, че е загубил следите на другите ловци и попитал дали случайно ловната дружина не е минавала в тази част на гората.

– Никой не видях на това уединено място, освен вас, – отвърнала, – но не се плашете. Ще ви покажа пътя.
– Какъв късмет! – рекъл принца, – Няма как достатъчно да благодаря на небесата, защото отдавна идвам по тези места, но до днес не проумявах, колко ценни са за мен.

Щом девойката видяла принца да коленичи до потока, за да утоли жаждата си, тя му извикала да спре, изтичала до малката си къща и се върнала с чаша, която грациозно му подала.

Всички безценни бокали от кристал, украсени с ахат и злато, бляскави и изящно сътворени, с цялата си глупашка безполезност, никога не му били донасяли и половината от тази радост, като простичката глинена съдинка, която пастирката му подала.

За да му покаже кратък път, по който принцът да се върне в двореца, те поели през гората, през остри канари и буйни потоци. Докато я следвал по непознатите пътеки, принцът наблюдавал внимателно всички особености на местността. Вече знаел, че иска отново да се върне и любовта му чертаела прецизна карта на пътя към любимата жена.

През клоните на тъмната гора, той забелязал златните покриви на величествения си палат. Скоро щом се разделил с прекрасното момиче, го обхванала печал. Споменът от скорошното му приключение го изпълвал с радост, но на следващия ден бил подтиснат и навъсен.

Щом станало възможно, принцът отново организирал лов. Ловко се измъкнал и пак потърсил гората, където живеела младата овчарка. Намерил я и научил, че живее с баща си и се казва Гризелда. Двамата преживявали простичко от млякото, което давали овцете и си правели дрехите от вълната им.

Дните се редели и след всяка среща, любовта на принца към овчарката все по-ярко се разгаряла. Изпълвало го невероятно щастие и накрая, той събрал своите съветници и рекъл:
– В съгласие с вашите желания, най-сетне реших да се оженя, но няма да взема някоя от далечните земи, а ще избера жена от тук – красива, умна и добре възпитана. Нямам търпение да дойде великия момент и да ви покажа своята избраница.

Новината бързо се разпространила и всички я посрещнали с голяма радост.

Било забавно да се наблюдават усилията, които градските красавици полагали, за да направят впечатление на принца, за когото скромността и простотата притежавали най-голяма привлекателност – както им бил казвал вече стотици пъти. Те променили своите маниери, понижили гласовете си, дори започнали да кихат някак по-почтително, снижили прическите си с цяла педя, покрили вратовете и удължили ръкавите си, тъй че едва се виждали върховете на пръстите им.

Майсторите и артистите в града започнали да се подготвят за наближаващия сватбен ден. Направили разкошни платформи в съвсем нов стил, а златото, което щедро се използвало, било най-скромният елемент от тяхната украса. Наоколо издигнали трибуни, от които великолепието и церемонията да се наблюдават по-добре. Изградили и огромни арки, в чест и прослава на техния воин принц и бляскавата победа на любовта (която удържала над него).

Изобретили с удивително изкуство фойерверки, които с безвредния си шум, разтърсвали земята, а техните искри като хиляди звезди избухвали и красели небесата. Поставили комедия-балет с весели смешници, и също една опера, по-очарователна от всичко, композирано в Италия. Отвред се носели стотици мелодични песни.

Най-сетне знаменитият сватбен ден дошъл! Рано сутринта самите небеса размесили кармина на зората със златното и синьото, тъй прекрасни, като девица из нивята, събудена от лека дрямка. Запристигали зяпачи от близо и далеч. Навсякъде били разпратени пазачи да държат тълпата под око. От палата се разнасяли звуците на рогове, флейти, гайди и обои, а от всички страни се чували барабани и тромпети.

Най-сетне принцът излязъл от палата, следван от своите придворни. Надигнал се мощен вик на радост, но миг по-късно всички замлъкнали от удивление, защото след първия завой, той поел по пътя към гората, както много пъти досега.
– Ето го какъв е, – решили погрешно всички, – неговия интерес. Въпреки своята любов, ловът заема първо място в сърцето му.

Принцът пресякъл бързо откритите земи, достигнал хълмовете и навлязъл в горите за удивление на сватбарите, които го следвали неотлъчно.

Преминали по няколко потънали в тишина пътеки, които сърцето му приветствало с радост и той излязъл пред простата къщурка, където живеела неговата скъпа любима.

Гризелда знаела за сватбата и била пременена в най-хубавите си дрехи, за иде и да види празненството. Била съвсем готова и вече излизала от къщи.
– Накъде си се запътила тъй радостна и толкова забързана? – попитал принцът, като приближил, нежно взрян в нея. – Не бързай, скъпа ми пастирке. Сватбата, за която си се нагласила, и в която аз ще стана съпруг, не може да се състои без тебе. Да, аз те обичам и избрах всред хиляди красавици, да прекарам остатъка от живота си с теб, освен ако надеждите ми не останат напразни.
– Господарю мой, – рекла тя. – Никога не бих се осмелила да повярвам, че съдбата може да ми отреди такава чест. Сигурно сте дошъл да ми се подигравате?
– Ни за миг! – отвърнал принцът. – Аз съм напълно откровен. Но преди да положим вечните си клетви, трябва да ми обещаеш, че няма да пожелаеш нищо друго, освен онова, което аз желая.
– Кълна се и обещавам, – приела тя. – Дори да се оженя за най-простичкия мъж в света, аз с радост ще му се подчинявам и неговата власт ще бъде милост за мен. Но още по-охотно, бих се подчинявала на вас, ако вие сте мой владетел и господар.

Докато царедворците аплодирали неговия избор, принцът помолил овчарката да прояви мъничко търпение, за да може дамите да я научат на грация и поведение, които трябва избраницата на всеки крал да притежава. Те се постарали и я подготвили добре.

Най-сетне от малката къщурка излязла очарователната пастирка, блестяща и величествена. Навред я аплодирали заради красотата, но още повече заради истинската ѝ украса – невинната естественост.

Настанили овчарката с пълна почтителност и уважение в прекрасна колесница от злато и слонова кост, а принцът горд с нея, усетил не по-малко знаменит в ролята си на жених, отколкото когато води триумфално шествие след бляскава победа. Сватбарите, развеселени, ги следвали по пътя към палата.

През това време градът с нетърпение очаквал завръщането на принца. Щом се появил, всички се втурнали да го посрещат.

Заобиколена от огромната тълпа, сватбената колесница едва се движела. От радостните викове, удвоени и учетворени, конете се изплашили. Започнали да цвилят, да тропат с копита и да подскачат насам-натам – тръгвали напред и после пак отстъпвали назад. Най-после стигнали до църквата, където принцът и пастирката тържествено положили своите клетви и били съединени в брак.

Прибрали се в палата, където стотици развлечения били приготвени за тях. С танци, турнири и игри поданиците празнували в града. А чистата любов на принца и овчарката се превърнали в корона на деня!

Историята на Гризелда, част I Сватбата, неизв. автор, 1490 – 1500, експонат в The National Gallery

На следващото утро, пристигнали още много хора от различни части от страната, за да поздравят принца и принцесата с речи. Заобиколена от придворните си дами, Гризелда ги изслушвала, сякаш цял живот била принцеса, и отговаряла както подобава. Бързо свикнала с новия за нея свят и скоро се почувствала като в бащиния си дом, когато пасяла овцете.

Преди да изтече година, техния съюз бил благословен с едно дете, не с принц, както им се щяло, а с мъничка принцеса, тъй прекрасна и гальовна, че час по час бащата идвал да ѝ се възхищава. Майката, още по-силно запленена, не откъсвала очи от нея. Дори решила сама да кърми детето, защото:
– Как да ѝ откажа, – обяснявала, – когато тя с плач настоява за мен? Как може да не бъда изцяло майка на дете, което обичам толкова много?!

След време любовта на принца охладняла и лошите му настроения се завърнали отново. Каквото и да вършела принцесата, на него му се струвало, че ѝ липсва искреност. Невероятната ѝ доброта го наранявала. Струвало му се, че се преструва, за да спечели неговото доверие. Изтерзан от старите съмнения, приел за истина всички свои подозрения. Следвал я навсякъде и внимателно я наблюдавал. Сякаш му доставяло удоволствие да я лишава дори от най-дребничките радости и да я тревожи, като смесвал фалшивото с лъжата.
– Не бива да се оставям тя да ме приспи, – разсъждавал, – защото ако достойнствата ѝ са действителни, тогава и най-неразумните ми действия само ще ги укрепят.

И така, принцесата живеела затворена в своите покои, далеч от забавленията в царския двор. Убеден, че дрехите и украшенията доставят най-голяма радост на жените, принцът пожелал да получи обратно всички перли, рубини, пръстени и скъпоценни камъни – всичко, което ѝ бил дал в знак на своята любов.

Съвестта на принцесата била неопетнена. Тя никога не била наказвана за нищо. Изпълнявала всяко свое задължение най-съвестно и му връщала всичко със същата радост, с каквато го получавала:
– Моят съпруг ме тормози, за да изпита моята любов, – казвала си тя. – Кара ме да страдам, за да разбуди моите достойнства, които биха могли да загинат, ако се оставят на спокойствие да спят. Можем да сме щастливи и в тази тежка, но струваща си строгост. Човек често е щастлив единствено в страданието си.

Но това безусловно подчинение на всички строги заповеди дразнело принца.
– Виждам аз, – мислел той, – какво се крие зад тази фалшива доброта, която прави всичките ми опити безсмислени. Ударите ми попадат там, където няма повече любов. Но към своето дете, към малката принцеса, тя показва най-голяма нежност. Ако искам опитите ми да я изпитам да е резултатно, то трябва да насоча точно там своите усилия.

В това време принцесата се канела да кърми бебето, което лежало до нея и се смеело.
– Виждам колко я обичаш, – рекъл принцът. – Но трябва, докато е много малка, да я отделя от теб, за да се възпита с достойни маниери и да се предпази от лошите навици, които неминуемо ще придобие, ако остане с теб. Имах изключителен късмет да намеря дама, която да я възпита с достойнство, което трябва да притежава една принцеса. Затова сега я приготви за пътуване. Скоро ще дойдат да я вземат.

Щом казал това я оставил, защото нямал смелост да гледа как ще изтръгнат от ръцете ѝ дарът на тяхната любов. Хиляди сълзи окъпали лицето на Гризелда, докато изживявала най-черния миг в живота си.

На онези, които трябвало да извършат това жестоко и тъжно начинание, тя рекла:
– Аз трябва да се подчиня.
Прегърнала детето, взряла се и го целунала с цялата си майчина любов, а после разплакана го подала. Тъй горчива била нейната тъга! Да изтръгнеш рожба от майчино сърце е същината на скръбта.

Близо до града се издигал древен манастир, където монахините живеели според божиите правила под строгия поглед на абатисата, прочута със своето благочестие. Там, в мълчание и без да се разкрива тайната за нейния произход, била настанена малката принцеса.

Принцът опитал да се разсее с лов от острите угризения, които го обхванали заради изключителната му жестокост. Точно като някой, уплашен да се изправи пред свирепа тигрица, чието малко е отнето, той не смеел да иде при принцесата. При все това, получавал нежност от жена си със същата топлина, с която го обгръщала преди, в най-щастливите им дни.

При този забележителен кураж, той бил обхванат от съжаление и срам, но странните му настроения го обладали с още по-голяма сила. И така, два дена по-късно, с престорени сълзи, за да нанесе най-страшния си удар, той дошъл да ѝ съобщи за смъртта на обичното им дете.

Този неочакван удар я наранил дълбоко. Но въпреки скръбта си, когато видяла колко нещастен изглеждал нейния съпруг, загърбвайки своите мъки, тя събрала всичките си сили да го утешава в престорената му тъга.

Тази доброта, това неповторимо чудо на любовта, разколебало внезапно жестокостта на принца. То променило сърцето му така, че бил склонен да обяви, че детето им е още живо. Но горчивината на духа му още била силна и свирепа и му попречила да открие тайната, колкото и безполезна да била за криене.

И така, цели петнадесет години слънцето вървяло по своя път и сменяло сезоните. През това време малката принцеса растяла в манастира мъдра и достойна. Към очарованието и естествеността, които наследила от своята майка, тя добавила бащината привлекателност и достойнство – комбинация, която ѝ дала рядко добър характер. Тя блестяла ярко като звезда и случайно, един от знатните царедворци, млад, добре възпитан и галантен, я съзрял през вратите на манастира и се влюбил в нея.

По инстинкт, с който природата дарява дамите да забелязват онези невидими рани, които техните очи нанасят в мига, в който са направени, принцесата разбрала, че е открила своя нежен любим. Известно време устояла, както често става преди една млада дама да се предаде, но после от своя страна, тя също безмерно се влюбила.

Нищо не липсвало на младия любим. Бил красив, смел и произхождал от знатно семейство. От много време принцът го наблюдавал и с голяма радост разбрал, че двамата млади са влюбени. Но му доставяло странно удоволствие да ги принуждава да спечелят върховното си щастие в живота като ги дразни и измъчва.

Веднъж той обявил на поданиците си, че в отговор на тяхното желание за наследникът на трона, решил да се ожени за една жена от най-знатно семейство, отгледана в манастир. Разбира се, хората не знаели, че говори за собствената си дъщеря. Тя също нямала представа, че принцът всъщност е нейният баща. Такъв бил неговият странен и объркан ум, който го накарал да направи глупавата си обява. Разбира се, той нямал намерение да изпълни този пъклен план, който би довел нещастие на толкова много хора, но подтикван от мрачните си страсти, дори избрал съпруга за младия мъж, в който младата принцеса била тъй влюбена.

Само можем да гадаем колко жестока била новината за двамата млади влюбени. После, без знак за съжаление, принцът казал на своята вярна съпруга, че се налага да я напусне, за да избегне надвисналото над царството нещастие. Той обяснил, че народът е разочарован от единственото ѝ раждане, и хората настоявали да си намери по-подходящ съюз другаде.
– Ти, – ѝ рекъл, – ще се върнеш обратно в бащината си къща, след като отново облечеш пастирската си рокля, която съм ти донесъл.

В притихнала решителност, принцесата изслушала своята присъда, а лицето ѝ останало спокойно. Тя скрила дълбоко своята мъка и без скръбта да накърни нейното очарование, едри сълзи закапали от очите ѝ, както през април понякога пада дъжд, докато блести слънцето.
– Вие сте мой съпруг, мой владетел и господар, – рекла с въздишка, – и каквото и да чуете, трябва да запомните, че нищо не е по-близо до сърцето ми от това да ви се подчинявам безусловно.
После се затворила сама в своите покои, свалила скъпите си рокли и тихо, без да се оплаква, облякла дрехите, които носела навремето, когато се грижела за овцете.

Тя напуснала двореца със скромна карета. На сбогуване с принца му рекла:
– Не мога да си тръгна, без да помоля за прошка, задето ви огорчих. Мога да понеса теглото на собствената си тъга, но не мога, мой господарю, да понеса гнева ви. Смилете се над дълбокото ми разкаяние, и с охота ще заживея в моя тъжен дом, макар че времето няма да успее да смали моята любов.

Историята на Гризелда, част II Изгонването, Неизв. художник, 1490, The National Gallery

Това подчинение и благородство на духа от тъй скромно облечената му жена, разгоряло в сърцето на принца спомена за някогашната му любов и бил почти готов да я спре. Разчустван от нейния чар и искрените ѝ сълзи, той се канел да я вземе в прегръдките си, но суетността му внезапно надделяла и той рекъл с рязък глас:
– Вече нищо не си спомням, но съм доволен от това признание. Хайде, нека да вървим.

Тя си тръгнала веднага заедно с баща си, който също отново носел овчарските си дрехи. Тя му рекла:
– Нека да се върнем в сенчестата ни гора към простия живот и без съжаление да оставим великолепието на този дворец. Къщата ни може да не е изтънчена, но предлага повече честност, спокойствие и мир на ума за нас.

Когато се прибрали, тя взела своята хурка и вретено и пак започнала да преде до същия поток, където принцът я видял за пръв път. По сто пъти на ден в мир и без горчивина, умолявала небесата да благословят нейния съпруг със слава и богатства и да не му отказват нищо, което пожелае. Любов, хранена от милувки, не би могла да е тъй топла както нейната.

Но нейният скъп съпруг решил да я подложи на нови изпитания и наредил да я извикат отново. Щом му се представила, той ѝ заповядал:
– Гризелда, принцесата, за която утре ще се женя, трябва да ме опознае. Настоявам да ѝ служиш и да ми помогнеш всячески да ме хареса. Ти знаеш как трябва тя да се отнася към мен и да види в мен принц, при това принц, който е влюбен. Недей да жалиш сили, подреди нейните покои с изобилие от всичко – богатства, елегантност и разкош. И накрая, не забравяй, че тя е младата принцеса, която най-нежно обичам. Трябва, за да изпълниш изцяло своите задължения, да ѝ служиш вярно и това е най-строгата ми заповед към теб.

Блестяща като самото слънце, когато сутрин се показва на изток, била прекрасната принцеса, когато пристигнала в палата. Само щом я зърнала, в дълбините на своето сърце, Гризелда усетила трепета на майчината любов. Отминалите дни на щастие отново оживели в паметта ѝ.
– Ах! Дъще моя, – си рекла, – ако милостивото небе бе чуло моите молитви, може би сега ти щеше да си също толкова висока и красива!

Към младата принцеса тя усетила толкова силна любов, че не се сдържала и рекла на принца:
– Позволете ми да ви предупредя, мой господарю, че тази очарователна принцеса, бъдещата ви съпруга, е отраснала в охолство и няма да понесе начинът, по който вие се отнасяхте с мен. Нуждата и скромното ми място в живота ме научиха на тежка работа и мога да понасям всякакви нещастия без болка и оплакване. Но тя не знае що е мъка и ще умре под най-нищожната твърдост, най-дребната нелюбезност и остра дума. Моля, господарю, моля ви, отнасяйте се винаги мило с нея.
– Постарай се да ми служиш, – отвърнал принцът сурово, – колкото се може по-добре. Няма нужда овчарка като теб да ме учи и да ми обяснява какви са моите задълженията.
След този укор, Гризелда свела очи и бързо се оттеглила.

Отблизо и далеч започнали да се стичат гостите на сватбата. Всички се събрали във великолепната приемна зала. Тогава принцът се обърнал към тях:
– Няма нещо по-измамно на света от външността. Ето ви блестящ пример. Кой от вас би предположил, че младата жена, която очаква скоро да стане моя жена, не е щастлива и доволна. Но е точно така!

– Кой би посмял да предположи, че този млад човек, жадуващ слава, не е щастлив от брака, който сме му подредили, въпреки триумфа над своите съперници? И при все това, такава е истината! И отново, кой би предположил, че Гризелда не е докрай отчаяна заради скръбната си участ? Но въпреки това, тя никога не се оплаква, съгласява се с всичко и нищо не успя да провокира нейното търпение. И накрая, кой би се осмелил да предположи, че ако съдбата постъпи нелюбезно, аз ще бъда най-тъжният от всички принцове на този свят. Ако ви е трудно да разберете казаното досега, трябва само още дума или две, за да се разкрие всичко и да се изличат всичките нещастия, за които чухте досега, завинаги.

– Дойде време да научите, – не спирал той, – че очарователната дама, която открадна моето сърце, е всъщност моята дъщеря, а жената, която я придружава, е моята все още обичана съпруга. Знайте още, че разчустван от търпението от тази мъдра и вярна жена, която изпъдих и унижих, тук и сега аз взимам обратно, за да изкупя вината си за жестокото и сурово отношение, родено от ревността ми. И ако споменът за жестокостта на дните, когато сърцето ѝ неведнъж бе наранявано трябва да остане, то се надявам хората да запомнят славата, с която короновам Гризелда за ненадминатите ѝ достойнства.

Точно както буреносен облак скрива слънцето и небесата притъмняват пред свирепа буря, но внезапно ветровете го разкъсат и ярките лъчи на слънцето осветят целия свят – така и в очите, изпълнени с тъга, блеснало внезапно ново щастие. Защото при тази новина, младата принцеса осъзнала, че животът ѝ отново се възвръща. Свлякла се на колене и нежно го прегърнала, но нейният баща я изправил обратно на крака, благословил я и я поверил на майка ѝ.

Така внезапно придошло това безмерно щастие, че почти помело всички чувства на горката майка. Нейното сърце, устояло досега на всички мъки, едва не се пропукало от тежестта на нечаканата радост. Успяла единствено с нежност да хване за ръце обичното си дете, което небесата ѝ възвърнали отново. Единственото, което можела да прави, е да плаче.
– Очакват ни години, през които ще сме щастливи, – ѝ рекъл принцът. – Сега се премени в нови дрехи, както подобава на новия ти ранг.

И така, двамата заедно повели младите влюбени към църквата, където ги оженили. Последвали хиляди развлечения – турнири, игри, танци, музика и великолепни угощения.

Историята на Гризелда, част III Обединение, Неизв. художник, 1490 – 1500, The National Gallery

Но хората не можели да откъснат очи от Гризелда. Нейното пословично търпение, устояло на най-големите нещастия, било хвалено от всички. Във своето възхищение стигнали до там, че започнали да хвалят даже жестокостта на принца, защото бил възнаграден със забележително доказателство за предаността на Гризелда, пример за жена на този свят.

КРЕДИТ: Griseldа, Old-Time Stories told by Master Charles Perrault, от френски „Griselidis, Nouvelle“. Версия на същата история съдържа Декамерон (10:10) на Бокачо, Кентърбърийски разкази („The Clerk’s Tale“) на Джефри Чосър и много други балади от Ренесанса. ПРЕВОД от английски: Лорета Петкова – ©prikazki.eu 2021, КОРИЦА: Историята на Гризелда, неизв. автор, експонати в The National Gallery, London

prikazki.eu