Слонът

Това, което тук ще ви разправя.
то днес не става –
случило се е някога отдавна
в империята славна
на падишах Абдул Осман Меджид –
голям чешит!

В земята му голяма и просторна,
раята му станала непокорна –
не спазвала закона, негодувала,
а някъде дори се и бунтувала,
не срещала с икрам слугите царски,
не тачила наредби господарски,
с две думи: с свещ си търсила белята
и тя я тупала в главата…
Във всеки непокорен мемлекет
ред по ред
султанът пращал все едни хайвани –
проклети, неразбрани.

И в село Драндарево напокон.
той пратил едър слон.
и разгласил на мало и голямо:
да бъде тамо
хайванът-слон на почит, ихтибар,
да го посрещат вредом като цар,
където иска – тамо да се скита,
свободно да си хапва и да рита
да се търкаля волно по мегдана,
селото да го вземе на прехрана,
ръка въз него никой да не маха,
че ще яде пердаха!
И слонът се разшетал из селото.
и рев, и писък стигнал до небото.
Тук плет събори, там катурне къща –
върви напред, назад не се обръща,
по нивите търкаля се хайвански,
с носа си рев надава кански,
въз хората налита със хобота
и им руши имота.
Яде наред каквото си поиска
и никой не му стиска
да вдигне кол, в главата да го друсне.
и в двора си да го не пусне.

Посърна Драндарево и от зор
селяците потърсиха простор –
побягнаха по къра и гората:
взема им се главата!

Така вървя седмица, две и нещо
и чак кога стана съвсем горещо,
събра се ехалето на съвет
и ходжата взе лафа най-напред.
Приказваха, мъдруваха, псуваха
и най-подир решение вземаха –
да пратят в Стамбул свои делегати
да кажат там главата що им пати,
да го ударят здраво на аман,
да кажат: че са станали пишман,
че няма вече те да се бунтуват
и зор да виждат – все ще си кротуват,
да призоват на помощ и Аллаха,
ала да махне слона падишаха.

И ето ги – по дългий прашен път
четворица човеци там вървят:
селяци трима, с ходжата напред –
Ибрям, Али, Сали и Мохамед.
А беше време юлско – страшен пек,
а Стамбул беше някъде далеч.
Пече отгоре, долу жар и прах,
аман, Аллах!

Ибрям се спря – цървула да си върже
и щеше уж да ги настигне бърже,
ала не тръгна, свърна на назад.
Али пък се оплака, че от глад
балдисва нещо, та се поспря
да хапне малко в хладната гора.
Сали му се подбиха пък петите
и спря се да ги кисне във водите
на хладната речица. В тоя ред
по пътя сам закрачи Мохамед.
Вървя си тъй полечка-лечка ходжата
и до Станбул му стигна здрава кожата
А там се спря във хана най-напред
удари му мастики сладки пет,
напръска се с водица по брадата
и хлопна у пашата.
Разказа му неволята си тежка –
каква го носи тук болежки
поиска да отиде при султана…
Каквото рече… стана.
Прие го падишаха със икрам
(от бялата брада го беше срам)
и след като си стори темането,
там ходжата си каза и гайлето:

– Дошъл съм тука, славний падишах,
(да ти дарува много дни Аллах)
с една молба голяма и покорна.
Дружина бяхме ние несговорна
и тръгнахме към тебе отдалеч
да ти прикажем нашта скромна реч,
ала по пътя другите запряха –
резил станаха
и стигнах аз самичък чак до тук.
Познавам твойта мъдрост и дослук,
затуй реших пред тебе да застана.
Дойдох да ти разкажа за хайвана,
що прати ти във нашто просто село.
Такова чудо де се е видяло?
От него сме доволни – няма как,
за него съм дошъл до тука чак.
Такъв слон, такваз сербез порода
у нас до днес не виждал е народа!
И ето тук пред бога и пред трона
аз казвам ти: доволни сме от слона!
И молим те – прати ни ощ един!
Затуй дойдох. Казах ти го. Амин!
Султанът се почеса по брадата,
усмивка му разцъфна на устата
и с царска реч отсече:
– Разбрах, човече! …

Завърна се в селото Мохамед
народът го посрещна с хляб и мед.
– Е, ходжа, как е? Свърши ли теглото?
Ще махнат ли хайвана от селото?
– Какво ти каза във Стамбул султана?
– Каквото исках – стана –
отвърна им тогава Мохамед.
Там, най-напред,
изказах на султана благодарство
и пожелах му дълго царство,
а сетне рекох
и го отсекох:
– От село Драндарево
довтасах криво-лево
с молба да ни изпратиш за награда –
каквото ни се пада –
на слона наш един другар голям,
че мъчно му е да е в село сам!

– Що думаш? – ревна селото тогаз. –
Не стига ли ни тука тоя бяс,
та искал си и други да довтаса?
Ти луд си бил – разбра се!

– Дали съм луд – Аллаха ще ме съди,
ала що рекох – още днес ще бъде.
След мене иде слонът втори вече
и той не е далече.
А исках го, защото ви се пада –
достойни сте за тази вий награда.
Ако от слона бяхте вий пишман
със мене щяхте в Стамбул на аман
да дойдете, да искате белята,
да ви пръждоса царя от главата –
на вашата дружина посред път
видях гърбът.
Когато някой има зор голям
той с мъката си ще се бори сам,
а няма посред път да се завръща
на топло в свойта къща!
Затуй поисках аз на слона наш
да пратят аркадаш –
да ви докара той ума в главите.
Ха, двата слона да са ви честити!

Разбраха тая мъдрост османлиите
и клюмнаха пискюли завалиите!