Домът на Седемте Смъртни Гряха

Веднъж в прастари времена, се случило така, че Седемте Смъртни Гряха поели заедно към своя господар Сатаната, за да му разкажат за делата си. По пътя те се забавлявали така добре, че решили да се съберат и заживеят заедно.

Когато пресичали големия площад на Лил във Фландрия, спрели да отдъхнат на сянка в хана Голямата Халба и насядали около едно гърне с тъмна бира.

– Чеда мои – казал Високомерие, докато пълнел лулата си с тютюн, – тъй като съм ваш баща, а госпожа Мързел – ваша майка, не искам вече да се унижаваме и ви предлагам да очистим миналото си. Мисля, че е време да се настаним в достоен дом, защото не може хора с нашето положение да живеят в хан като прости циркаджии.
– Особено като се вземе предвид, че излиза солено. Излишно харчим пари – допълнила Алчност разсъдливо.
– И ненужно се напъваме да ги изкараме – добавила Мързел.
– И така, нека изберем достоен дом – заключил Високомерие, – където да се настаним безплатно и който отговаря на всички изисквания, необходими за хора с нашето положение.
– Наздраве! За двойната бира на тези благословени земи! – се провикнала Лакомията. В този момент влязъл кметът, който пуфкал доволно с лулата си. – Защо не го помолим за гостоприемство? Мисля, че ще живеем като царе у тях, ако съдя по шкембето му.
– Говори за себе си, хубавице моя – изсъскала ѝ Завист. – Какво удоволствие си мислиш, че ще ми достави господинът, който е големецът тук и всички останали са в краката му? Нека по-добре последваме оня добър стопанин, дето костите му тракат под сакото. Той не може дори да се сдържи и често ни подхвърля по някой и друг жаден поглед.
– Боже мили, домакин за чудо и за приказ! – ядно се провикнала и Гняв. – Как пък не – на този изпосталял бедняк мъката му е изстискала душата толкова, че не смее да помръдне! Да живее онзи капитан с ужасните очи и провиснали мустаци, който тъкмо влиза. Той е подходящ човек и с него няма да вървим пеш!
– Някакъв смелчага! – с досада се прозяла Мързел. – Този и в мирни времена не спира по график да тренира и на всичкото отгоре спи на пода. Ще срещне края си на бойното поле и освен това не бих се съгласила да бъда в компанията с човек, въоръжен с нож.
– Деца – заключил Високомерие, – оказва се, че е по-трудно да изберем достоен дом, отколкото си мислех. Пфу! Не бях помислял, че добрите синове Адамови ще ни се видят толкова неподходящи.
– Много ясно! – провикнала се Похот. – Защото търсим измежду хората с обикновен живот. Какво очаквате от тях – та те са целите потънали в работа!? Какво ще кажете за лудите глави и храбрите сърца, които смеят да живеят според личната си воля. Вижте само онази хубавица от странстващата театрална трупа, дето тъкмо влиза тук? Жена, кокетка и актриса – с други думи, тъкмо работа за нас. Суета, любов, ревност, лакомия, яд и мързел, нищо не може да я спре, щом ѝ замирише на пари: личи си отдалече. Казвам ви – малката госпожица е истинско гнездо на греховете…
– В което със сигурност не ща да се намествам – я пресякла Мързел. – Ако си мислиш, че ще си напъвам главата да уча разни реплики през празничните дни, за да разсмивам публиката вечер и да си лягам чак на зазоряване… Благодаря! Не унивайте, момичета, не случайно господарят Сатана ме определи за ваша майка, и ако се метнете на тази никаквица, ще замените златото със слама.
– От което следва – заключил Високомерие, – че трябва да изберем безделник. И така, да продължим издирването.

Те търсели и търсели, но неизменно се натъквали на някоя непреодолима пречка, която тръшвала вратата под носа им. Едва не се решили да се подслонят при един богат благородник, който се прехранвал от рентите си, но той по цял ден се занимавал да следи слугата си повече, отколкото оня се опитвал да го краде.

Алчност предложила да се настанят у губернатора, който задигал от общите пари за себе си, но Високомерие на мига отказал да води уседнал живот, ако ще да е в охолно домакинство.

Накрая те се уморили от непрестанните си разправии.
– Деца мили – казал Високомерие, – виждам, че няма как и трябва да се откажа от своето предложение. Вече става късно, хайде да изпием по една последна чашка и каквото и да ни коства на сърцата, утре ще се разделим.

Тъкмо почнали да се целуват за сбогом на стъпалата, когато изведнъж Мързел се провикнала:
– Еврика! – което на гръцки означава „Аз открих“.
– Открих фениксът на смъртните, дето нищичко не върши. Мили мои, само погледнете онзи добър монах, дето преминава със сведени очи! Това е новият ни домакин.
– Капуцин! Ох!… – се провикнала Похот възмутено. – Не беше ли положил той обет за вечно въздържание?
– И за бедност? – добавила Алчност.
– И за подчинение? – допълнил Високомерие.
– Точно заради това ще ни приеме с разтворени ръце. Няма нищо по-изкусително от това да нарушиш положените клетви.
– Твърдението ти има сериозно основание – отбелязал Високомерие.
– Слушайте внимателно: кой твърди, че обетът означава самоволно отрицание, кой твърди, че отрицанието не пробужда нужди и не прераства в непреодолимо желание.
– Мила жено, твоите думи са по-ценни от самородно злато – викнал Високомерие. – Хайде да последваме преподобния отец.

И те тръгнали след него. Монахът чул шума на стъпките им, погледнал назад и скоро влязъл в една неосветена алея. Забавил крачка и пътешествениците го настигнали. Те тъкмо се канели скромно да изложат своето желание, когато сам той с нежен глас се обърнал към тях:
– Мили млади госпожици, мога да си представя какво искате от мен. Аз ви забелязах, макар че не гледах към вас. Но уви, не мога да направя нищо, за да ви услужа. Имам едвам пролука за майка ви и за баща ви, защото те не могат да ме компрометират… Ах! Само колко много съжалявам – допълнил той, като подхванал Похот за брадичката, – защото кълна се в брадата си, всичките сте тъй прекрасни.
– Щом мислиш, че до една сме хубавички, мой дебели отче – казала последната като врътнала очи игриво, – какво ти пречи да дадеш подслон на всичките?
– Онова, което ми пречи, моя мила, е смъртният враг, който винаги върви след вас.
– Кой?
– Скандалът!
– Ех! Ще се хлопне вратата пред лицето му.
– И кой ще стори туй, мили боже?
– Аз! – се чул непознат глас.

В този миг случайно от някакъв прозорец се разнесла светлина и осветила цялата улица. Пътешествениците успели да разгледат дамата, която се обадила. Лицето ѝ било покрито с маска и ръцете ѝ били кръстосани отпред.
– Лицемерие! – викнали жените в един глас.
– Да, мили дами, Лицемерие, вашата сестра, която светата майка Църквата (без някога да разберем защо) забрави да ме провъзгласи за член на вашето семейство. Господарят Сатана оцени по право моите достойнства и ме прати на помощ да извадите този добър отец от затруднение. Не се страхувайте от нищо, Ваше Преподобие, аз ще имам грижата за всичко и проклет да бъде всеки, който се осмели да ме разбули! …
– Амин! – викнал развеселен отецът и повел всичките си гости към своя манастир. Оттогава те водят там радостен живот, осланени на грижата на Лицемерие.