Битови приказки

Лицемерието и Истината

4мин
чете се за

В памет на моя внук Едуар де ла Буле, починал на четири години в Кан, 25 април 1867 и на мъничките ми Шарлот, Рене, Андре и Едит.
20 май 1883

Някога, много отдавна, Лицемерието и Истината се събрали да живеят заедно. Истината била добродушна, естествена и доверчива, а Лицемерието – благовидно, възхитително и енергично. То нареждало, тя слушала. Не е твърде чудно, че всичко вървяло гладко в тази удивителна връзка.

Веднъж Лицемерието предложило да засадят дърво, за да се радват на цветовете му през пролетта, да се разхлаждат под сенките му лете и да събират плодове през есента. Истината много харесала идеята и веднага посадила дървото.

„Истината веднага посадила дървото.

Едва започнало да расте и Лицемерието рекло на Истината:
– Сестро, хайде да си поделим дървото. Собствеността е майка на раздора, а чистите сметки правят доброто приятелство. Нашето дърво има корени, които го хранят и поддържат изправено. Те са скрити дълбоко в земята и са защитени от всички природни стихии. Защо не ги вземеш за себе си? Аз ще ти ги отстъпя и ще се задоволя само с клоните, които растат на открито и зависят от милостта на природата, зверовете и хората. Ах, какво ли не правим за онези, които обичаме.

Истината, трогната от тези думите, поблагодарила на своя приятел. Изровила си дупка между корените и се приютила там за радост на Лицемерието, което останало да царува над хората само.

Дървото бъзро пораснало. Голямата му корона хвърляла сянка нашир и надлъж и скоро се отрупала с дивни цветове, по-омайни и от рози. Стекли се мъже и жени да се порадват на чудото. А Лицемерието, яхнало най-горния клон, високопарно говорело и скоро очаровало всички със своите думи, сладки като мед.

„Яхнало най-горния клон, Лицемерието високопарно говорело на хората.“

Учело ги, че приятелството и искреността са нищо и ако всеки казва истината, хората ще се разкъсат на парчета.
– Само три са начините да сполучиш на земята, – добавяло накрая, – с една лъжа, както васалът казва на своя господар „Почитам те и те обичам“, с двойна лъжа, когато възкликва „Гръм да ме удари, ако не съм най-преданият ти слуга“ и с тройна лъжа, когато изрича „Имотът, тялото и животът ми принадлежат на моя господар“, но зададе ли се опасност, изоставя своя владетел.

Вещият апостол проповядвал толкова нагледно и изкусно, че който го чуел, се усещал като пречистен от думите. Неговите почитателите започнали да се подиграват на онези, които не му ръкопляскат и спрели да им вярват. Славата на Лицемерието се разнесла навред. Не се приказвало за нищо друго, освен за неговата мъдрост и предложили да го изберат за цар.

Колкото до добрата Истина – тя лежала свита в подземната си дупка, потънала в забрава.

Изоставена от всички, тя преживявала от това, което намирала под земята. Докато Лицемерието царувало сред цветя и зеленина, клетата къртица гризяла горчивите корени на дървото, което преди време посадила сама.

Така ги изгризала, че веднъж, когато Лицемерието, по-красноречиво от всякога, говорело на безбройното множество, се извил съвсем лек вятър и съборил дървото, което вече нямало корени да го държат. При падането клоните премазали всички, които седели отдолу. Лицемерието се отървало по-леко – с наранено око и един счупен крак, та останало куцо и кривогледо завинаги, което не било чак толкова лошо.

Неочаквано Истината излязла на светло, надигнала се изпод земята с разчорлени коси и със суров глас започнала да кори хората за слабостите и лековерието им.

„Неочаквано Истината излязла на светло.“

Щом Лицемерието я дочуло, се провикнало:
– Дръжте виновницата за всички хорски пороци, тя ни съсипва. Смърт за нея!

„Смърт за нея!“

При тези думи хората, въоръжени със сопи и камъни, хукнали след клетницата и пак я набутали в нейната дупка – ни жива ни умряла.

После затиснали бърлогата с огромен камък, та Истината никога повече да не изпълзи от гроба.

Ала тя все още имала няколко приятели, защото през нощта, някой написал тази епитафия на камъка:

„Тук лежи Истината,
сразена не от болест,
а от жестокият свят,
в който царуват само
Лъжа и Лицемерие.“

Лицемерието имало един едничък дребен недостатък – не търпяло някой да му противоречи. Затова подгонили почитателите на Истината и когото хванели, веднага обесвали. Само мъртвите не се оплакват.

„Само мъртвите не се оплакват.“

И за да е сигурно в победата си, Лицемерието издигнало палата си върху гроба на Истината. Но казват, че когато Истината се обръща в гроба, дворецът се разтриса сякаш е от карти, срива се и руините му затрупват всички – и виновни и невинни.

„Кривогледото и куцо Лицемерие до ден днешен управлява.“

Но човечеството има по-важни дела от това да плаче за умрели и поема новото наследство. Хората – тези вечни наивници – отново издигат палата, по-разкошен и бляскав отвсякога, а кривогледото и куцо Лицемерие ги управлява до ден днешен.

Last Fairy Tales, старинна испанска приказка, „Last Fairy Tales“ от Édouard Laboulaye, 1883 ПРЕВОД от английски ©prikazki.eu 2021; КОРИЦА и ИЛЮСТРАЦИИ: Неизв. художник, издание: New Yourk: Harper & Brothers, 1884

Подобни приказки