За селото

Дядо поп Никола мислеше за селото си и често говореше на събралите се около него:
– Хора, дайте гръб! Един другиму гръб опрете, пък от нищо се не бойте.
Селяните го слушаха. Имаше съгласие между тях и ставаше това, що поискваха за селото.

Селото им имаше нужда от ново училище и от читалище. Почваха с малко: тоя даде, оня даде и току изневиделица в няколко години изникнаха в селото и ново училище и читалище.

Пръв даде дядо поп Никола и по него другите – кой колко има и колко може. Той даде на селото най-голямата си нива. Дадоха и другите своите парчета, що бяха около тая нива. И стана селската нива около петстотин декара.
– Ако бъдем живи – казваше дядо поп Никола, – тия петстотин декара ще направим на хиляда! Нека селото ни се прочуе. Кое друго село има толкова земя?

– Ти, дядо попе, ще оставиш хубав спомен в селото ни – казваше му учителят Тошко.
– И аз, и ти, и всички – това трябва да желаем и да направим. Само един човек какво може да стори? С един камък зид не става. Остави спомена, ами хубаво е, кога селото си има свой имот. Даваме го на селото, а той си е пак наш. Селото е общо, на всички ни: и за нас, и за синове, и за внуци. Кога пораснат и те ще увеличат селския имот. Така селото ни ще има свои приходи – ще издържа и черква, и училище, и читалище, и бедни.
Дядо поп Никола продължи:
– Трябва да милееш за селото си. След нас идат нашите синове и внуци. Ще ни дирят сметка какво сме направили за селото си. Сговор, братя, сговор! В него е силата!