Чичо Пело и градинското плашило

По богатство чичо Пело
няма равен в наше село.
Господ му дарил имане,
да яде и да остане…
И овчици,
и козици,
стока, цял товар жълтици.

Но свидливец беше Пело
и за пример стана в село,
косъма на две делеше,
толкова скъперник беше,
знаеше една храница –
хляб и лучена чорбица.

Ден след ден така летях,
като в кукувича стряха
в труд и тежки самоти
Пело пъшкаше горкин.
Най-подире му дотегна,
грижа на сърце му легна.
Но нали свидливец беше,
Пело много се боеше
от другарка мързелива
от прахосница ленива.
Ала как веднъж му хрумна
във главата мисъл умна,
че не ще му бъде бреме,
ако за другарка вземе
чучелото от бостана.

Както рече – тъй и стана…
Кипро, кипро го облече,
с нова риза и елече,
сложи му дебел сукман,
чехли сърмени, гердан,
още алена шамийка
и го назова Марийка.
– Я, каква си хубавица,
като сива гургулица,
само да си ми шътлива
и разумна, пестелива…
Има хлебец и солчица,
даже лучена чорбица…

Я сега вземи метлата
да почистиш одаята.
Жално, гладно, с празна гуша,
слуша чучелото, слуша,
па за присмех и за глума,
ей го, че и то продума:
– Абе, Пело, глупав Пело,
смее ти се цяло село,
и жените, и децата,
смее ти се и метлата…
Като булка ме облече
и Марийка ме нарече…
Ех, самичка досега
бях за подбив и шега,
ала вече, ето, Пело,
двама сме за присмех в село.

И наистина децата
хилеха се пред вратата,
хилеха се закачливо
и припяваха игриво:
„Чичо Пело има вече
булка със сукман, с елече,
ще я храни със тревица,
с черен хлебец и солчица,
нека му е жива, здрава,
всички да развеселява!“