Ръката на покойницата

Преди стотина години, в едно старо имение край Лагуна Формоза, се случила ужасна трагедия. Близо до стопанството, сред непроходимите тресавища се издига хълм, който хората и до днес наричат Сиприано, по името на зловещия главатар на банда разбойници, която навремето се укривала там. Ни полицията, ни войската смеела да припари заради трудния достъп, пък и Сиприано винаги ги посрещал с открит огън.

В имението живеело семейство Жидеон с двете си деца – синът им Лауделино и красивата им дъщеря Аурора. Една вечер бандитите пристигнали въоръжени и Сиприано поискал ръката на Аурора. Бащата отказал и заявил, че девойката вече е сгодена. Кипнал Сиприано и избил всички без момичето. Ала Аурора отказала да тръгне с него и когато посегнал да я хване, тя го наранила с нож. Вбесен докрай, Сиприано отсякъл с мачете ръката на девойката, поругал я и я удушил със собствените си ръце. Накрая пъхнал отсечената ръка в торбата си и викнал през смях на бандитите:
– Дойдох за ръката на Аурора и я вземам.
Разбойниците се изсмели и препуснали към хълма с плячка шепа монети. Всъщност те убивали за забавление.

Е, животът на тези изверги не продължил дълго. Три години по-късно, през Парагвайската война, бандата срещнала края си в битка с добре въоръжена войска.

Имението Жидеон западнало и се превърнало в руини. След време земята преминала в друг собственик, който вдигнал наблизо друго, по-голямо имение.

Пеоните в стопанството си шушукали, че нощем често се явява призрак – изтерзана млада жена, цялата в бяло, която плачела и търсела ръката си. Тя влизала в сънищата на хората, трополяла из къщите, а понякога в потайна доба я виждали бързо да се носи над пампасите.

Денем пък, на ярка светлина, се случвало хората да видят една изсъхнала ръка – обикаляла насам-натам и търсела тялото си. Двете странни видения никога не се срещали, защото едното се явявало единствено денем, другото – нощем.

В същото имение живеел млад мулат на име Бастиан. Той бил смел и умен момък, жизнерадостен и енергичен. Заради тези качества се издигнал и станал заместник-надзирател, тоест втори по ранг след главния гаучо.

Вечер, когато пеоните сядали край огъня в галпона, неизбежно започвали да разказват истории за духове и призраци. На Бастиан хич не му допадало това – не пропускал да се подиграе на разказвачите и в очите им казвал, че дрънкат глупости и измишльотини. Понякога така се ядосвал, че заявявал пред всички:
– Ако на оня свят има поне един дух, да ми дойде, че да му тегля с камшика един хубав бой.
Пеоните се споглеждали тихомълком, защото никой не смеел да се меси в работите на отвъдното. Поглеждали шефа си с укор, но и с възхита от дързостта му да се опълчи на съществата от отвъдното.

След две години главният надзирател починал и Бастиан се издигнал на неговия пост. Намерил си и годеница – готвачката на имението, казвала се Чика. Получил отделна стая, нали вече бил шеф на цялата индияда или главен гаучо. Дали му по-дебел сламеник и вече не окачвал дрехите си на пирони, защото имал гардероб. Дали му порцеланова купа и кана за вода, огледало да се бръсне, дървена закачалка с три куки за шапката и бомбачас, както и стол с малка масичка. Макар и грубо направени, за Бастиан тези мебели били истински лукс.

Новият началник бил полуграмотен – разпознавал буквите и със сричане успявал що-годе да разбере написаното. Чика, която вземала уроци по португалски и математика при господарката на имението, му помагала със сметките, които всеки гаучо трябва да прави, за да отчита ежедневните разходи пред господаря.

В имението работел един млад пеон, Жоао Кучкаря. Викали му така, защото имал дар да се разбира с животните и половината кучета в стопанството все търчали подире му.

Един ден хлапакът дотичал блед и разтреперан. Щом се успокоил, разказал, че докато отделял юниците в обора, като паяк край него препълзяла изсъхналата ръка, прекосила обора, скочила на едно дърво и изчезнала под яркото утринно слънце.

Още при първите думи Бастиан направо кипнал от яд и гневно се развикал, че няма никаква ръка, пък ако има – да му се яви на него.
– Сеньор Бастиан, горката си търси тялото! – промълвил Жоао. – Докато не се съберат, душата ѝ няма да намери покой.
– Глупости! Отдавна всичко е станало на прах – сопнал се Бастиан. – Ако имаше такъв призрак защо не дойде при мене? Писна ми да слушам измишльотини на суеверни хора. Май днес си сръбнал повечко кашаса.
– Не, сеньор Бастиан, денем нищичко не близвам. Ама че видях ръката – видях я.
– Я слушай, ти, проклета ръка! Ако наистина те има – яви се пред мен! Ще те занеса в онова проклето гробище и ще те заровя при останките на клетата Аурора! – креснал Бастиан, като посочил към хълма Жидеон. Там, в старото изоставено гробище, лежало погубеното преди трийсетина години семейство.

Чика чула всичко, дръпнала годеника си настрани и му казала:
– Спри се, човече. Недей да предизвикваш сили, които не познаваш. Щом за теб не съществуват, не се хаби да викаш по хората, които вярват в тях. Ако пък съществуват – защо предизвикваш онова, в което не вярваш и не виждаш? Тези същества могат да те видят… и даже да те погубят.
– Чика, и ти ли, любов моя? Мила, ти трябва да си на моя страна, а не против мене. Искам да сложа край на тия глупости в галпона. Аз съм шефа и трябва да се наложа. Ако ги оставя, ще ми се качат на главата. Трябва твърда ръка, да разберат, че съм мъж, че съм смел.
– Като отричаш тайните на живота, няма да покажеш смелостта си.
– Има ли друг начин?
– Има, любов моя. Ще разбереш дали си смел, когато страхът ти бъде изпитан.
Ни най-малко Бастиан не осъзнал думите на Чика. Просто свил рамене и се врътнал, като подрънквал шпори с онзи високомерен поглед на човек, уверен в себе си.

Същия ден привечер небето рано-рано притъмняло, покрило се с черни облаци, станало задушно и тежко. С глух тътен приближавали гръмотевици, а в далечината мълнии раздирали мрака и свързвали небето и земята.
– Здраво ще вали – казал Бастиан на пеоните, докато поглеждал през вратата на галпона към хоризонта.
Скоро се извил силен вятър и в галпона замирисало на мокра пръст.
– Утре на полето хич няма да е лесно – подхвърлил Гарделино, стар пеон с дълги бели мустаци, пожълтели в края от тютюна.
– Хора, я тая вечер да лягаме по-рано, че бурята вече наближава – казал Бастиан и скоро всички били по постелите си.

Легнал си и Бастиан и скоро заспал. Подир час-два го събудил оглушителен гръм. Мълниите святкали една подир друга. В миг цялата стая се озарила и в ъгъла мернал жена, която го гледала втренчено. Сърцето му заблъскало лудо. Зачакал нова светкавица, но все не идвала. Тогава запалил свещта, която стояла до него на масичката. Пламъкът осветил цялата стая и за негово облекчение там нямало никой.

Свещта почти била догоряла, затова Бастиан стиснал с пръсти фитила и заспал отново.

Подир малко го събудил нов гръм. Блеснала светкавица, после пак и там, в ъгъла на стаята, отново зърнал жената в бяло. Този път я виждал съвсем ясно. С всяка светкавица тя приближавала към него все повече. Гаучото опитал да помръдне – не можел. Бил като вкаменен, можел да движи само очите си. Съществото било ужасяващо, сякаш идвало направо от ада, а в погледа му пламтяла зверска омраза. Надвесило се ниско над него, чак носовете им се допрели и с вледеняващ глас просъскало :
– Трябва да намериш ръката ми. Ти обеща!
В този миг над стаята пак изтрещял гръм и мълнията се стоварила съвсем близо. Бастиан скочил от леглото, съборил де що се изпречило на пътя му и изхвръкнал като тапа навън. Тресял се целият от ужас, а сърцето биело в гърлото му. Спрял се чак при огнището в галпона. Там Гарделино и Жоао Кучкаря варели вода за сутрешното шимарао. Денят вече надничал зад хоризонта.

Смаяните пеони вперили очи в Бастиан – гол, само по гащи, с изцъклени очи – и избухнали в смях. Когато осъзнал в какъв вид е, момъкът пак хукнал към стаята си. Но щом стигнал и видял мрака вътре, врътнал се и се втурнал към галпона при двамата пеони.

Гарделино го изгледал подозрително и попитал:
– Шефе, каква е тая физиономия? Защо си без бомбачас? Човек ще каже, че си видял привидение.
– Глупости, привидения! Ама… в стаята има огромна змия. Видя ми се, че е крузейра. Полази ме, аз скочих и изхвърчах от леглото.
– Я да видим! – надигнал се старият пеон и взел фенера, който осветявал галпона.
Жоао грабнал една тояга, извадил камата си и тримата отишли в стаята на Бастиан. Не намерили нищо. Тогава гаучото запалил угарката от свещта и започнал да се облича, засрамен от присмехулните погледи на двамата пеони.

От този ден нататък Бастиан започнал да спи на запален фенер – храбростта му изчезнала като дим. При всеки шум скачал от леглото и грабвал пистолета си. Започнал да сънува все един и същ натрапчив сън. Колкото по-често сънувал, толкова по-ясно виждал мястото, което сънувал.

В съня си се виждал как крачи в блатиста местност. Шляпал в калта, прескачал канали, пълни с вода. Изкачвал се до върха на един хълм, където имало порутена колиба, обрасла с храсти. Тръгвал по говедарската пътека и се спускал до една пещера. Вътре минавал край голяма змия и малко по-нататък, под купчина камъни, виждал глинено гърне, а до него, увити в кравешка кожа, две пушки и сабя. Каквото и да станело после, сънят винаги свършвал кошмарно – жената в бяло приближава, приближава и накрая се качва на леглото върху му. Събуждал се целият плувнал в пот, разтреперан и обхванат от неистов ужас.

По същото време и Чика взела често да сънува един и същ сън – виждала четири гроба, само единият имал кръст и после сънят свършвал. Двамата влюбени си разказали кой какво сънува и Чика прозряла, че това е знак от отвъдното.

Бастиан добре познавал района от своите обиколки и вече бил сигурен къде е мястото от съня му – хълмът Сиприано. Един ден повикал Гарделино и Жоао Кучкаря и тримата заедно потеглили към това мрачно труднодостъпно място.

Дълго газили из кал и вода. Накрая, точно като в съня, стигнали до хълма Сиприано и бавно поели нагоре. Всичко изглеждало познато на Бастиан, затова казал на спътниците си:
– Горе на върха има порутена колиба, там живеел оня разбойник Сиприано.
– Ама сеньор Бастиан, какво търсим тука? – попитал Жоао.
– Едно гърне… вътре може и злато да има – отвърнал Бастиан.
– Или гроб, видян на сън, а? – довършил въпроса стария Гарделино.
– И така да е. Ще видим.

Намерили колибата точно като в съня. Наоколо добитъкът спрял да пасе и животните вперили поглед в странниците. Тримата се спуснали по говедарската пътека и стигнали до входа на пещерата. Десетина метра навътре видели грамадна крузейра, свита на кълбо. Тъкмо Жоао да убие змията, когато Бастиан вдигнал ръка и рекъл:
– Недей. В съня си минах край нея…

Скоро стигнали до купчината камъни. Там намерили и гърнето, и оръжията.
– Тук има две пушки – казал Бастиан, – за всеки ви по една. Сабята е за мене.
От гърнето извадили няколко сребърника и шепа жълтици. На дъното лежала изсъхналата ръка на покойната Аурора. Гаучото вече знаел какво трябва да направи.

Върнали се тримата в имението, извикали Чика и заедно отишли до старото гробище на хълма Жидеон. Чика посочила гроба, на който още стърчал кръста. Изкопали три-четири педи земя и намерили тленните останки на Аурора. Бастиан извадил изсъхналата ръка и я положил при другите кости. Най-после тялото се събрало.

Никога повече Бастиан не се подигравал на приказките за духове, които се разказвали из галпоните. Знаел, че някои са пеонски измишльотини, но как да кажеш кои.

Всяка вечер младият гаучо сядал край огъня с другите, дъвчел дървена клечка да чисти зъбите си и внимателно слушал. А когато поглеждал хълма със старото гробище, свалял шапка за почит, прекръствал се и тихо прошепвал:
– Почивай в мир, Аурора.