Ангел

Из притихналите нoщни небеса кроткият ангел на благата вест летеше радостно. Летеше из нощните небеса и разнасяше нашир и длъж слово на радост и утеха.

И викаше: Христос воскресе!

Словата му изпълваха с тържествен трепет пробудената твар, небесата, звездите, планините с техните зверове, необятните моря с подводните им жители в глъбините.

Христос воскресе!

При тази вест цялата природа тръпнеше от тиха радост.

И ето, кроткият вестител от небесата се понесе ниско над земята, като с трепетен глас повтаряше сладките думи.

Прелетя над бедната колиба на сиромаха и извика:
– Христос воскресе!
Сладко чувство на непривична радост изпълни угрижената душа на cиpoмaxa, лицето му се проясни и той отвърна:
– Воистину воскресе!

Ангелът полетя нататък. Мина край прозореца на болния.

Болният на своето страдалческо легло се сепна радостно при светлата ангелска вест, която като слънчев лъч проникна до възглавницата му. И сякаш целителен балсам падна въз страданието му. Той направи кръст с изнемощяла ръка и продума:
– Воистину воскресе!
И се почувства по-леко.

Ангелът мина край тъмното прозорче на затвора и извика през железните решетки:
– Христос воскресе!
При тези думи затворникът усети радост, надежда окрили духа му, а очите му се наляха със сълзи.
– Воистину воскресе!
И сладко стана на душата мy.

Ангелът продължаваше летежа си ниско над земята. Възвестяваше на стар и млад, здрав и болен, щастлив и нещастен, зъл и добър за великото събитие, което радваше земята и небето. Радваше се палатът с чертози от мрамор и коприна, радваше се и сламената хижа на овчаря, затънтена в някоя крайна улица, или в пущинака нa някоя планина.

Защото Бог беше един за всички, баща на всички, и всички вярващи деца бяха негови: и оня щo живееше в порфира и оня що беше в дрипи – всички, които вярваха в него.

Възрадваха се и отровените от омраза сърца на съдящите се, на лихоимците, на оклеветените, на жестоките и слабите. Тази нощ те забравяха лошотиите, свои и чужди. Едно общо чувство на забрава и прошка ги пpиобщаваше към радостта на светлия празник, сродяваше ги в любовта, възраждаше ги чрез топлия лъх на вярата, великата утешителница и великата пролет в зимата на помръзналите в пороци, или на чезнещите в страдания и безнадеждност души. В тоя час неприятелят бе готов да разгърне обятия на врага си, проклятието да се замени с целувка, юмрукът с благословия. Сърцата бяха ясни и душите добри.

И честитият ангел преминаваше от врата на врата, от прозорец на прозорец, от скърб на скърб със своята светла вест: Христос воскресе!

И оставяше по едно благо чувство, по един ясен лъч навред, дето хвърляше тия думи.

Премина край един прозорец, глухо затворен с капак: Христос воскресе!

Никой не отговори. Добрият херувим повтори и пак се услуша.

Груб глас, приличен на ръмжене се обади в стаята.

Ангелът не искаше да си иде, докато не чуе благодатния християнски отговор, който навсякъде извикаха думите му. Тoй почука.

Прозорецът се отвори. Тогава, при светлината на лампата, небесният вестоносец видя един странен човек. Лицето му беше изопнато и с черти, изпокривени от злоба, сухост и жестокост. Очите му блестяха от болезнен огън, който не топлеше, а лъхаше студ. Горчива ирония, по-отровна от отровата на змията, играеше лихо по бледните му, засъхнали устни. Бледавият цвят на лицето му, издълбано от ноктите на страданието или порока, или терзанията на съмнението, удряше на зелено, ставаше зловещо при трепливия светлик на лампата.
– Какво желаеш? – попита сприхаво тоя човек ангела.
– Печални човече, дойдох и теб да възвестя, че Христос воскресе – отговори ангелът.
Домакинът извика гневно:
– Не вярвам!
– Но чуй камбаните – каза ангелът, като посочи в нощта.
В това време въздухът се цепеше от радостния звън на божите храмове. Човекът си затули ушите:
– Не чувам.
– Нещастнико, зарадвай се! Цял свят се радва!
– Не мога! Когато бях дете, се радвах. Когато бях юнoшa, вярвах в Христос и бях най-щастливият през тая нощ. Несъзнателно, cляпо вярвах и по-после, както вярваха майка ми, баща ми, и дедите ми, в чиито души вековете бяxa напластили своите мракове. И беше ми добре в тъмнината. Но възмъжах, прогледнах през очилата на светлината, убедих се чрез силата на разума, че всичко е лъжа. Сега съм човек, презирам някогашните си заблуждения, срамувам се от тогавашните радости!
– Човече, а сега в какво вярваш?
– В нищо!
И образът му се изкриви от нова злоба и страдание. Демонична студена усмивка в миг пак проигра пo устните му, смененa веднага от грозна безнадеждност. Ангелът въздъхна печално:
– В нищо ли не вярваш?
– В нищо, иди си!
И той хлопна прозореца.

Кроткият ангел хвръкна нататък, угрижен. Небесата сияеха със звездите си, природата тихо ликуваше, вярващото човечество се пълнеше от трепети на жизнерадост.

Високо над един покрив ангелът срещна с друг ангел. При звездното сияние последният забеляза скръбта по лицето на небесния си другар.
– Защо си тъжен? – попита той.
– Налетях на една умряла душа – отговори първият ангел и отлетя нататък.

Въздухът се цепеше от празничния звън на камбаните, който възвестяваше на човечеството възкресението на Христа из гроба – прокоба за конечна победа на доброто въз злото, на светлината въз мрака в грядущето, и хвърляше въз вярващите души лъчите на упованието и надеждата. 3вездните небеса сияеха тържествено.