Заекът и леприконът

Преди много, много години по атлантическото крайбрежие на Каунти Слайго живял един богат ерген. Всяка вечер той хващал пътеката от запуснатото си стопанство, която криволичела из пясъчните дюни край океана и отивал в кръчмата на най-близкото село. Ден след ден там пропивал наследството си. Човекът бил едва на петдесет, но приличал повече на стогодишен старец с дълга бяла брада, олисяла глава и кожа, пожълтяла от слънцето и тютюна.

През една септемврийска вечер по пътeката за кръчмата стопанинът забелязал някакъв странник, който крачел подире му. Повървял, повървял и решил да забави крачка, за да го настигне непознатият. Така и станало. Скоро странникът го потупал с широката си длан по рамото и вместо поздрав му казал:
– След седем дни, броени от днес, ще умреш. Не от болест или престъпна ръка, ами заради собствените ти дела. Ще се строполиш без капка сила на земята и ще издъхнеш.
Човекът стреснато отскочил назад, но през многото си години живот какво ли не бил чул и видял, та бързо се окопитил и си казал, че сигурно е срещнал някой безумец.

Но минутка по-късно, както после в кръчмата се кълнял, в далечината по дюните видял един заек и един леприкон. Вълшебното същество изглеждало точно както го описват приказките – подобно нещо нито той, нито приятелите му пияници били виждали. Отдалече изглеждало, че заекът и леприконът закачливо се боричкат. Смаян от гледката, стопанинът спрял и ги погледал няколко минути. После осъзнал, че вече бил обърнал няколко чашки, та вълшебната гледка и странникът като нищо може да са му се привидели. Разтрил очи енергично и когато пак погледнал – заекът и леприконът вече ги нямало.

На следващия ден, във вторник привечер, той поел по същия път и за свое изумление пак видял същата гледка. Само дето този път заекът и леприконът седели във високата трева, израсла по дюните и си приказвали весело. Човекът пак се спрял и ги загледал. По някое време все пак се опомнил и забързал към селото отвъд хълма и любимата си кръчма. Там разказал на другарите си по чашка за заека и леприкона, защото вече бил сигурен, че са истински, а не пиянски видения. Всички избухнали в смях и толкова се смели и подигравали на глупостта му, че на раздяла заявили – отдавна не се били веселили толкова.

Объркан и разстроен от неверието, човекът решил да устои на изкушението – и капка нямало да близне този ден, докато не стигне до кръчмата отвъд дюните. Но въпреки че бил трезвен, пак видял заека и леприкона. Този път ги гледал смаяно близо половин час.

– Стори ми се – по-късно разказал на хората в кръчмата – че си играеха на криеница или сляпа баба, или нещо такова, и се кълна, че днес капка не съм близвал.
Те видели, че ръцете му треперят, а лицето му съвсем е пребледняло и отвърнали, че му вярват, защото ясно личи, че е трезвен.
– Ама щом не си пил, значи главата не те слуша заради многото ти години. През пролетта човек може и да види заек, но никога из дюните и никога през септември. Е, леприкон може да се яви на всеки, за да го изкушава. Ама тебе с какво да те изкуши – ти мислиш само за пиене, а джобовете ти са достатъчно дълбоки, та цяла дузина от нас могат царски да преживеят с парите, които притежаваш. Да видиш едновременно леприкон и заек как си играят на криеница из дюните, може да е приумица само на изкуфял глупак като тебе.
При тези думи, човекът скочил от яд и вбесен избягал от кръчмата, но разбира се, преди да тръшне вратата, си допил чашата под бурния смях на останалите пияници, които още една вечер се повеселили чудесно за негова сметка.

Но в гнева си, стопанинът намислил план. Вече нямало само да седи и да гледа – щял да тръгне след заека и леприкона, където и да идат. Надявал се да вземе някакво доказателство, каквото ще да е, че ги е срещал и те съществуват.

И ето на, след час, час и нещо, докато крачел през дюните, отново видял странната двойка. Този път те седели спокойно и го наблюдавали. Човекът направо се вцепенил – за пръв път показвали, че го забелязват. И тогава, съвсем изневиделица, леприконът скочил на крака, яхнал заека и грабнал дългите му уши като поводи. Заекът се разтръскал като кон, сякаш да намести товара си и хукнал с все сила.

Човекът за миг се заковал и после, сякаш го пронизала светкавица -хукнал подире им. И той бягал с все сила, ех, колкото изнемощялото му тяло позволявало. Накрая, останал без дъх, усетил, че се е загубил из дюните – отвред го заобикаляли пясъчни грамади, които като морски вълни си сменяли посоката – насам-натам, според напора на безмилостния атлантически вятър. След петнайсетина минути бясно преследване човекът видял пред себе си дупка. Приличала на заешка, но много по-голяма. Сторило му се, че точно там се били мушнали заекът и леприконът. Спрял и се зачудил дали не е опасно, но като се сетил се за подигравките на другарите си, поел дълбоко дъх, спуснал се на колене и влязъл вътре. Дупката била голяма точно колкото да пълзи като лисица.

След няколко минути пълзене навътре съвсем притъмняло и човекът усетил, че тунелът се стеснява. Въпреки това продължил и скоро станало толкова тясно, че не можел да мръдне. Бил заклещен като грамадна краставица в пясъчния сандвич. Запълзял панически заднешком, отчаян да не остане завинаги в този капан. Накрая в тунела просветнало и той се измъкнал задъхан и със зачервено лице, но без ни една драскотина.

След минути се съвзел, дъхът му се успокоил и той се огледал наоколо. Очите му се разширили – всичко изглеждало променено! Светът бил по-бляскав, тревата по-жива, въздухът по-топъл и свеж. Цялата земя сияела и дори влажният груб пясък на дюните искрял като злато.

Когато се обърнал, видял две малки момиченца. Те седели и втренчено го гледали .
– Кои сте вие? – попитал ги той.
– В твоя свят сме заек и леприкон – отвърнало едно от дечицата. – Но сега си в нашия свят – тук сме децата, които можеше да имаш.

Тези думи разсърдили човека. Що за игрички си играе някой с него!
– Аз нямам деца, нямам съпруга, нямам никой! Защо говориш така? И какъв е този свят, ако не е моят?! Та аз познавам тези дюни като петте пръста на ръката си.
И въпреки това, щом се огледал, той осъзнал, че околността не му е позната. Всичко изглеждало различно, някак по-диво и променено. Сякаш светът бил оживял – сияен и дивен.
– Това е Туата де Данан, другият свят, светът на вълшебниците – отвърнало детето.

При тези думи очите на човека още повече се разширили, защото осъзнал, че това е чистата истина.
– Преди много години една млада жена сключила сделка – продължило детето. – Веднъж ѝ се явил един вълшебник, който предрекъл, че човекът, когото обича, ще умре от преждевременна смърт. Сторил това за добро, защото нейният възлюбен бил толкова себелюбив, че пет пари не давал за другите. Жената възроптала, защото от все сърце обичала годеника си и помолила вълшебника да пожали живота му. Но единственият начин, по който можело това да стане, било тя да умре вместо него. Ние сме децата, които тя никога не роди, защото умря същата зима от треска. Ние сме децата, които ти никога не получи, защото ти си човекът, когото тя някога обичаше.
При тези думи клетникът отскочил назад. Добре знаел, че това е чистата истина, но му трябвало време, за да събере мислите си. Накрая промълвил:
– Как е възможно тогава тук, в този друг свят, вие да живеете?
– Бе сключена сделка, станаха промени. Нашият живот не можеше да бъде отменен, само пренасочен.
– И все пак вие сте още деца, а това стана преди десетки години.
– Времето върви бавно във вълшебната земя. Понякога спира съвсем.
– А защо ми се явихте чак сега?
При тези думи момиченцата оклюмали. По-малката заплакала тихичко.
– Гледахме те толкова много години, но твоето време изтече и искаме да се сбогуваме.
Лицето на човека пребледняло като платно. Накрая той промълвил:
– Значи ще умра? Странникът, който ме заговори онази вечер, е бил истински?
Децата кимнали едновременно с глави. Той се свлякъл на колене.
– Ще стане бързо, недей да се плашиш – успокоили го децата.
– А какво ще стане с вас, децата, с които никога не се сдобих? – попитал той.
– Не тъжи за нас, защото ние живеем тук много хубаво. Знай, че щяхме да те обичаме, както и ти щеше да ни обичаш.

С ръце, стиснал главата си, човекът се озовал отново в света, който познавал. Все още бил на колене сред пясъчните дюни. Ала дупката, в която бил пропълзял, вече я нямало, пясъкът пак бил груб и влажен, точно както го знаел. Устните му треперели, сърцето му биело бясно, а мислите му били завладени от жената, която обичал на младини. В очите на децата бил видял едновременно нея и себе си.

Тази нощ останал там, където бил – под звездите. Ту се унасял, ту сънят го напускал и се измъчвал от изгаряща мъка, скръб или яд.

На следващия ден, когато светлината окъпала дюните в злато, човекът най-сетне се надигнал и поел бавно, но решително, към познатото село и кръчмата, където ходел толкова много години. Лицето му било свито от болка. С пристигането си поръчал чаша ейл, седнал сам на една маса и вперил очи във вратата. Часовете минавали, сутринта преляла в следобед, а следобедът се стопил в нощта. Ейлът стоял недокоснат на масата, човекът седял неподвижно, без дума да продума.

Когато кръчмарят обявил, че затваря, той станал мълчаливо и си тръгнал. Но на следващия ден се върнал пак. И на по-следващия, и на по-следващия… винаги поръчвал чаша ейл, винаги сядал на същата маса, без да отделя очи от вратата, трезвен като новороден.

Другарите му се уплашили за него, защото, въпреки налудничавите му приказки, за пръв път го виждали така самотен и отчаян, без капка сили да посегне към питието си. Един от тях подхвърлил състрадателно:
– Нашият приятел сякаш е попаднал в кошмар!
Ала друг, по-мъдър, отбелязал:
– Не, чак сега той се събуди от сън.

И ето че в последния час на шестия ден странникът, когото бил срещнал сред дюните, най-сетне прекрачил прага на съдбовната врата. Всички го видели, но единствено самотният човек на масата втренчил поглед в него.

Странникът също си поръчал чаша ейл и седнал спокойно срещу престарелия ерген. С бързо движение пресушил питието си и с равен глас повторил предвещанието:
– Ти отдавна трябваше да си идеш, но сега най-сетне ще умреш.
Човекът отвърнал, без да вдига глава:
– Заекът и леприконът, децата, с които разговарях оня ден, вярно ли е, че са мои, родени от жената, която някога обичах.
– Да – отвърнал странникът.
– А вярно ли е, че тя е дала живота си, за да може аз да живея?
– Да, тя така пожела.
Човекът поел дълбоко дъх.
– Чудех се кой си, вълшебнико. Ти си вълшебник, нали? – странникът кимнал с глава. – Седях тук и мислех какво да направя. Пропилях си живота, това поне ми е ясно. Животът, който мислех, че не струва пукната пара, а сега разбирам, че е бил платен на толкова висока цена.
– Така е.
– Има ли начин да отменя нейния избор?
– Миналото не може да се отменя. А и да можеше, тя доброволно направи своя избор и ти нямаш думата.
Тогава човекът надигнал глава:
– Ами аз какъв избор имам?
За пръв път вълшебникът се усмихнал, но не и от радост.
– Уви, ти вече го направи. Всеки ден от живота си живя, както пожела. Най-сетне вече нямаш право на избор и както ти предсказах, сега ще умреш.
– Не може ли да ми дадеш поне надежда? – попитал човекът отчаян.
– За тебе? За тебе нищичко не остана.
– А за моето семейство?
– Какво семейство? – засмял се вълшебникът. – Жената, която обичаше отдавна е мъртва. Децата, които можеше да имаш, живеят на по-добро място, свободни от твоите пороци и небрежност. Разкаянието не може да промени миналото, пияницо. Единственото, над което имаш власт, е малкото време, което ти остава.
Ръцете на човека се разтресли безпомощно:
– Ти рече, че тялото ми щяло да се строполи.
– Така е.
– Кажи ми от какво ще умра.
Най-сетне се погледнали очи в очи през масата.
– Сърцето ти ще се пръсне… ти с години го трови в тази кръчма. Ще стане много скоро.
– Значи все пак имам право на избор – прошепнал човекът, но вълшебникът не отронил и дума. – Винаги съм имал право на избор, но през всичките тези години ми липсваше смелост. Още помня последните думи на моята умираща любима: „Животът е пълен с мъка, но сториш ли добрина, тя засиява като слънце в мъглива зимна утрин. Само с добрина ще си проправиш път в живота“.

Вълшебникът все още мълчал, но и той бил чувал тези думи. Те били част от сделката, сключена между младата жена и него преди толкова много години.
– Ако той върши добрини – пожелала тя, нека вечно да живее.
– Но ако живее порочно – допълнил вълшебникът, – млад ще умре и ще потъне в забвение.

Човекът, без да пророни и дума, се надигнал, излязъл от кръчмата и никога повече не се върнал. Стъпка след стъпка тръгнал през дюните към дома. За пръв път от дни успял добре да се наспи и с първите слънчеви лъчи на седмия ден се заловил за работа. Разорал земята, засял я и прибрал богата реколта. Отделил за себе си малко, колкото да преживява, а останалото раздал на онези, с по-голяма нужда от него. Приютил бездомници без покрив над главата, а в отплата те работели в стопанството – за себе си и семействата си. Всеки ден човекът вършел по нещо добро и всеки ден, според сделката, продължавал да живее. Но не само добрите дела опазили живота му, а искрената радост, с която вършел всичко.

А вълшебникът в сияйния си свят зад онази зайча дупка наблюдавал с радост и дори с гордост онова, което смятал за най-доброто си дело.

Вълшебниците може би живеят вечно, но обикновените хора не могат. Когато краят дошъл, в гробището не издигнали статуя, не сложили дори надгробен камък, защото богатството на този човек било изхарчено до последния петак за другите край него. Но делата му приживе го направили герой, за него се разказват приказки и хората не спират да го почитат. И на мен ми се струва, че това е най-близо до вечния живот, който някое човешко същество би могло да постигне.