Приказка за раджата, който приживе надникнал в Рая

Веднъж един раджа отишъл на лов в планината. Там, на едно безлюдно и усамотено място, заварил стар факир. Той седял на своя разнебитен одър, наметнат с кърпено наметало и четял Корана.

Раджата го попитал какво чете и човекът отвърнал, че чете за Рая и се моли, когато му дойде времето, да влезе там. Заговорили се двамата и от дума на дума раджата попитал дали може факирът да му покаже Рая, защото мъчно вярвал на нещо, което не вижда. Факирът отвърнал, че това е твърде трудно, пък и много опасно. Обещал да се моли за господаря си и с Божията воля сигурно щял да успее, но отново предупредил колко опасни са неверието и любопитството на раджата. Владетелят продължил да настоява и обещал да доставя храна на факира, ако в замяна той се моли за него. Факирът се съгласил и двамата се разделили.

Времето минавало, раджата редовно изпращал храна на факира и всеки път го питал готов ли е да му покаже Рая, а той отговарял:
– Още не е време, господарю, още не е време!

След година или две раджата чул, че факирът е толкова болен, че скоро щял да се спомине. Забързал натам и скоро сам се убедил, че старецът лежи на смъртния си одър. Владетелят настоятелно помолил умиращия да не забравя обещаното и за миг да му покаже Рая. С немощен глас факирът отвърнал:
– Могъщи господарю, не съм забравил нашето споразумение. Надявах се да се откажеш, но щом настояваш, ето какво ще направиш. Ела на моето погребение, изчакай всички да си идат и тогава опри дясната си длан в пръстта, с която е затрупан гроба ми. Тогава ще си удържа на дадената дума и ще надзърнеш приживе в Рая. Ала преди да си ида, искам пак да ти напомня, че може да си навлечеш страшна беда. Недей прибързано да се отдаваш на своите желания.
Ала любопитството на раджата било тъй неустоимо, че не искал да се откаже.

На погребението раджата изчакал всички да си идат и щом останал сам-самичък, пристъпил напред и поставил дясната си длан върху прясно изкопаната пръст!

В същия миг пред изумения поглед на раджата гробът се разтворил. Той надникнал и пред него се открили грубо издялани стълби, които водели към дъното. Там го очаквал факирът – точно както приживе човекът седял на своя разнебитен одър и четял Корана!

В началото владетелят бил колкото смаян, толкова и стреснат – стоял без да мърда и втренчено гледал. Когато факирът му махнал да слезе при него, раджата събрал целия си кураж и слязъл долу в гроба.

Факирът се надигнал и дал знак на раджата да го последва. Направил няколко крачки в тъмния проход, спрял, обърнал се тържествено към своя придружител и дръпнал едната си ръка настрани, сякаш дръпвал завеса. И какво се открило?!

Никой не знае какво видял раджата, защото той не казал на никого. Но когато факирът пуснал завесата и раджата се обърнал да си ходи, бил видял Рая! Целият разтреперен, той с олюляване прекосил прохода, изкачил с препъване стълбите и излязъл от гроба на свеж въздух.

Навън зазорявало. Раджата се учудил, че толкова дълго е престоял в гроба. Мислел, че бил слязъл само преди няколко минути, направил няколко крачки до мястото, където надникнал зад пердето и се върнал, може би пет-шест минути след чудната гледка! А какво ВИДЯЛ? Напъвал се да си спомни, но не можел да извика нищо в ума си! И колко странно изглеждало наоколо! Защо неговият собствен град изглеждал променен и чудноват! Слънцето вече се било издигнало високо, когато той преминал през дворцовата порта и влязъл в приемната зала. Било пълно с хора и там в дъното на трона седял друг раджа! Напълно смаян, клетият владетел седнал на земята и се огледал наоколо. Доближил шамберланът и го попитал как се осмелява да сяда без позволение в присъствието на раджата.
– Ами че аз съм раджата! – извикал той.
– Какъв раджа? – попитал шамберланът.
– Раджата на тази държава – отвърнал той, изпълнен с негодувание.

Шамберланът отишъл да разкаже странната история на раджата, който седял на трона и старият владетел доловил думите „луд“, „стар“, „състрадание“. Скоро раджата на трона го повикал при себе си и докато клетникът крачел към него, се огледал в лъскавия щит на стражата – взрял се в отражението и се потресъл от ужас!

Изглеждал стар, грохнал, мръсен и изпокъсан! Дългите му бели коси и брада били неподдържани и се стелели по раменете и гърдите му. Имал един-единствен царствен белег и това бил пръстенът с държавния печат на дясната му ръка. С треперещи пръсти той го свалил и го подал на раджата.
– Кажи ми кой съм! – провикнал се той. – Ето моя царски печат! Самият аз седях на това място, даже вчера беше така!

Раджата го погледнал състрадателно и с любопитство разгледал печата. Разпоредил се и скоро донесли прашните държавни архиви, заедно със стари монети от предишни владетели. Внимателно ги сравнили и раджата се обърнал тогава към стареца с думите:
– Старче, раджата с този печат е управлявал преди седемстотин години. Тук е записано, че той е изчезнал безследно и никой не знаел къде е . Ти откъде имаш този пръстен?

При тези думи старецът заскубал косите си и заплакал горчиво. Едва сега разбрал, че той, който отказал да изчака търпеливо времето да види Рая на правоверните, бил получил своето наказание. Обърнал се и напуснал залата без да промълви дори една дума. Отишъл в джунглата, където преживял още двайсет и пет години в молитви и медитация, докато накрая Ангела на Смъртта дошъл за него и милостиво го освободил, пречистен след изтърпяното наказание.