Сребърната мина

Крал Густав III пътуваше през област Даларна и толкова бързаше, че му се щеше по целия път да се носи като светкавица. Макар да препускаше с такава скорост, че по пътя конете бяха опнати като ластици и каретата взимаше завоите на две колела, кралят подаде глава през прозорчето и викна на кочияша:
– Какво се мотаеш? Да не возиш яйца?

Препускаха лудешки по лошите селски пътища и цяло чудо щеше да е сбруята и колата да останат свързани заедно. Е, не можаха – в подножието на една стръмнина оста се счупи и кралят остана седнал на мястото си. Придворните наскачаха и се развикаха по кочияша, но това не смали повредата. Нямаше как да продължат, докато не се поправи каретата.

Придворните се огледаха да намерят нещо, с което кралят да се занимава, докато чака и ето че пред погледа им се изпречи една църковна кула, щръкнала над дърветата, които обрамчваха пътя. Предложиха на краля да се качи в един от фургоните на кортежа и да иде до църквата. Беше неделя и можеше да послуша службата, докато поправят голямата кралска карета.

Кралят прие предложението и подкара към църквата. Доскоро часове наред беше пътувал през мрачни гори, но тук всичко изглеждаше ведро, с обширни поля и селца, а река Дал се виеше прекрасна и бляскава между цели грамади елшов шубрак.

Ала и този път кралят нямаше късмет, защото, а-ха да слезе от колата, когато звънарят поде тържествения химн и хората заизлизаха от църквата. Те минаваха край краля, а той остана неподвижен с единия крак в колата и другия на стъпалото, загледан в тях. Бяха най-прекрасните хора, които някога бе виждал. Мъжете бяха по-високи от обичайното, с будни, сериозни лица, а жените крачеха величествено и достойно, излъчващи неделен покой.

Целият вчерашен ден кралят беше обсъждал безлюдните райони, които пресичаха, и беше повтарял отново и отново на своите рицари:
– Убеден съм, че пресичаме най-бедната част на моето кралство!
Но когато видя хората, издокарани в оскъдните си празнични дрехи, не се сети за тяхната бедност. Вместо това сърцето му се сгря и си рече: „Май кралят на Швеция не е закъсал тъй, както се надяват враговете му. Щом народът ми изглежда така, без съмнение ще защити и трона ми, и страната.“
После заповяда на придворните да съобщят на хората, че странникът пред тях е техният крал, затова да се съберат край него, за да им поговори.

И кралят заговори на хората. Говори от високото стълбище пред вестиария – тясното стъпало, на което беше застанал и досега си е там.

Първо описа печалното положение, в което беше изпаднало кралството. Каза, че шведите ги заплашват с война едновременно руснаците и датчаните. Да бяха други обстоятелствата, това не би било страшно, но армията сега е пълна с предатели и той не може да ѝ вярва. Затова не остава друго, освен да обиколи страната, за да попита своите поданици: ще тръгнат ли след предателите или ще останат верни на краля и ще помогнат с хора и пари, за да спасят своята родина.

Докато кралят говореше, селяните стояха мълчаливо, а щом приключи, не дадоха ни знак за одобрение, ни знак за възражение.

Според краля, речта беше убедителна. На няколко пъти, докато говореше, очите му се бяха налели със сълзи. Но селяните стояха тревожни и колебливи, без нищичко да отговорят. Той свъси вежди и недоволството му стана явно.

Хората усетиха, че на краля му дотегна да ги чака, затова един излезе пред тълпата.
– Кралю, сигурно знаете, че днес не очаквахме кралска визита – поде селянинът, – затова не сме подготвени да отговорим веднага. Съветвам Ви да влезете вътре във вестиария и да поговорите с нашия пастор, докато ние помежду си обсъдим това, което ни казахте.
Кралят разбра, че засега по-приемлив отговор няма да получи, затова реши, че е най-добре да послуша съвета на селянина.

Той влезе във вестиария, но вътре нямаше никой, освен един човек – май някакъв възрастен фермер. Беше висок и набит, с големи ръце, съсипан от тежката работа. Не носеше нито яка, нито расо, само кожени панталони и дълго бяло памучно палто като останалите мъже.

Щом владетелят влезе, човекът стана и се поклони.
– Мислех, че пасторът е тук – рече кралят.
Човекът леко се изчерви. Разбра, че кралят го е взел за фермер и реши, че не е почтително да обяснява, че всъщност е пасторът.
– Да, по това време пасторът обикновено е тук.

Кралят се отпусна в един голям стол с висока облегалка и подлакътници, който тогава беше във вестиария и който и до днес си е там и е все същият, само дето енорията добави на гърба му позлатена корона.
– Добър ли е пасторът в тази енория? – попита кралят, в желанието си да покаже, че се интересува от живота на простите хорица.
При този въпрос свещеникът усети, че вече няма как да каже кой е. „По-добре кралят да ме мисли за прост селянин“ – рече си той и отвърна, че пасторът е достатъчно добър. Накрая добави:
– Отправя искрени и ясни молитви към Бога и се мъчи да живее тъй, както проповядва.
Кралят си помисли, че похвалата си я бива, но заостреният му слух усети колебливия тон на човека.
– Звучиш, сякаш не си докрай доволен от пастора – подхвърли кралят.
– Ами май е малко своеволен – отвърна човекът, като си каза, че ако после кралят разбере кой е, няма да си мисли, че пасторът си е седял и сам се е хвалил, та реши да изкаже и малко неодобрение. – Без съмнение ще се намери кой да каже, че пасторът иска сам да управлява и царува в тази енория – добави той.
– Поне управлява и подрежда едно-друго по възможно най-добрия начин – възрази кралят. Не му хареса, че селянинът смее да се оплаква от някой, по-високопоставен от него. – Струва ми се, че добрите традиции и старовремската скромност царуват тука.
– Хората са добри – отвърна свещеникът, – но живеят в бедност и дълбока изолация. Едва ли щяха да са по-свестни от другите, ако светските изкушенията бяха по-близо.
– Е, струва ми се, че няма такава опасност – присви рамене кралят.
Не добави нищичко повече, само забарабани с пръсти по масата. Струваше му се, че беше разменил достатъчно любезности с тоя селянин и се зачуди кога ли другите ще са готови с отговора си.
„Тези селяни не изгарят от желание да помогнат на краля си – помисли си той. – Ех, дано по-скоро оправят каретата, че да се отърва от техните съвещания.“

Пасторът стоеше притеснен и се чудеше как да отвори дума за един важен въпрос, който трябваше да уреди. Сега беше доволен, че не каза кой е на краля. Струваше му се, че сега ще може да каже неща, които иначе не би могъл да изложи пред владетеля.

Скоро свещеникът пречупи тишината и попита разполага ли кралят с достатъчно факти, че враговете се готвят да ги нападнат и кралството е в опасност. Кралят си помисли, че този човек би следвало да има повече приличие и да спре да му пречи, затова само го изгледа и не отвърна нищо.
– Питам, защото бях вътре и не можах добре да чуя – добави свещеникът. – Но ако наистина така стоят нещата, трябва да кажа, че пасторът на тази енория може да даде на краля толкова пари, колкото трябват.
– Май тъкмо ми каза, че тук всички са бедни – пресече го кралят, като си помисли, че този селянин не знае какви ги говори.
– Да, истина е – отвърна свещеникът – и нашият пастор няма повече от другите. Но ако кралят благоволи да ме изслуша, ще обясня как стана така, че отецът може да помогне.
– Може да говориш – прие кралят. – Май ти по-лесно вадиш думите из устата си, отколкото другарите и съседите ти, които така и няма да наберат смелост да отговорят.
– С крал не е лесно да се говори. Страхувам се, че накрая ще трябва пак пасторът да се нагърби и да говори от името на другите.
Кралят кръстоса крака, отпусна се в стола, скръсти ръце и сведе глава на гърдите си.
– Хайде, може да започваш – рече владетелят с глас, сякаш а-ха да заспи.

– Веднъж петима мъже от тази енория тръгнаха на лов за лосове – поде свещеникът. – Единият беше пасторът, за когото говорим. Двамина бяха войници и се казваха Улов и Ерик Сверд, четвъртият беше ханджия тук в селото, а петият беше местен фермер на име Исраел Пер Першон.
– Не си давай труд да изреждаш толкова имена – измърмори кралят и главата му клюмна настрана.

– Всички бяха изкусни ловци – продължи пасторът – и късметът често ги спохождаше, ама този ден дълго обикаляли нашир и длъж, без нищичко да хванат. Накрая се отказали от лова и седнали да си поприказват. От дума на дума се заоплаквали как в цялата гора няма и кътче, годно за нива – само чукари и мочури.
– Господ не го е било грижа много за нас, като ни е запокитил да живеем в тая бедна земя – подхванал един. – Другаде хората охолстват, а тука робуваме за насъщния залък.

Пасторът спря за миг, сякаш да провери слуша ли кралят и владетелят вдигна кутле, да му покаже, че е буден.

– Докато ловците говорели, пред очите на пастора нещо проблеснало, точно там, дето случайно бил подритнал мъха. „Ей, че странна планина – рекъл си той и ритнал нова туфа мъх.“ Вдигнал парче сребрист камък, който бил отхвръкнал – блестял точно както останалите.

– Няма как това да е олово, нали? – учудил се той.
Другите се втурнали и с прикладите на пушките си разчистили мъха. Щом свършили, съвсем ясно видели широка жила руда по планинския склон.
– Какво е това, как мислите? – попитал пак пасторът.
Мъжете вдигнали от земята каменни отломки и ги захапали.
– Със сигурност най-малко е или олово, или цинк – отвърнали те.
– Цялата планина е пълна с това – добавил ханджията.

Когато пасторът стигна до тук, кралят вдигна леко глава и отвори око.
– Знаеш ли дали някой от тези хора разбира от руда и минерали? – попита той.
– Не разбират – отвърна пасторът.
Тогава кралят отпусна глава и затвори очи.

– И свещеникът, и хората с него били много щастливи – продължи разказвачът, без да се смути от кралското безразличие, – представяли си, че това което са открили, ще донесе и на тях, и на наследниците им богатство.
– Повече няма никога да работя – заявил единият. – Цяла седмица няма нищо да правя, а в неделя ще ходя на църква със златна каруца!

Тия хора иначе бяха разумни, но невероятната находка им била завъртяла главите и говорели като дечурлига. И все пак им бил останал достатъчно ум, та пак покрили с мъх рудната жила. После внимателно отбелязали мястото и се върнали у дома. Преди да се разделят, се разбрали пасторът да замине за Фалун и да попита главния минен инженер това каква руда е. Пратеникът щял да се върне възможно най-бързо, а дотогава с тържествена клетва един другиму си обещали никому да не казват къде е рудата.

Главата на краля се надигна пак леко, но той не пророни и дума да прекъсне човека. Май беше започнал да вярва, че разказвачът наистина има нещо важно да каже, щом не се смущаваше от кралското безразличие.

– Та свещеникът заминал с няколко парчета руда в джоба. И той като другите се радвал, че ще стане богат. Мислел си как ще вдигне нов пасторски дом, защото сегашният е не по-добър от колиба и как щял да се ожени за дъщерята на един свещеник, която харесвал. До вчера мислел, че ще трябва да я чака много години. Беше беден и скромен, и добре знаеше, че доста време ще мине, преди да има подходящ дом, за да може да се ожени.

Два дни свещеникът пътувал до Фалун и там трябвало да изчака още един, защото минният инженер го нямало. Накрая успял да се срещне и да покаже парчетата руда. Минният инженер ги взел в ръце. Огледал първо пробите, после свещеника. Пасторът разказал как ги е намерил в планината на енорията и се чуди може ли това да е олово.
– Не, не е олово – отвърнал минният експерт.
– А може ли да е цинк? – попитал свещеникът.
– И цинк не е – отвърнал специалистът.
Пасторът усетил как всичките му надежди потъват. Такава мъка отдавна не бил изживявал.
– Има ли много камъни като този в твоята енория? – попитал минералогът.
– Цяла планина – отвърнал пасторът.
Тогава експертът приближил, потупал свещеника по рамото и му казал:
– Да видим сега добре ли ще използваш находището, та да се замогнеш и ти, и кралството, защото това е сребро.
– Наистина ли? – ахнал пасторът, загубил ума и дума. – Значи, това е сребро!
Минният инженер започнал да му обяснява как да постъпи, за да получи права върху мината и му дал множество добри съвети, но пасторът седял замаян и нищичко не чувал от това, което му говорят. Мислел си колко е прекрасно, че има цяла планина сребърна руда, която го очаква в бедната му енория.

Кралят тъй рязко вдигна глава, че пасторът спря да разказва.
– О, ясно, върнал се е, започнал е да разработва мината и чак тогава е разбрал, че минният инженер се е шегувал.
– Не, минният инженер не се е шегувал – възрази разказвачът.
– Продължавай – подкани го кралят и се намести по-удобно в стола да слуша.

– Когато най-сетне пасторът се върнал в енорията – продължи разказвачът, – решил, че трябва веднага да уведоми другите колко ценна е тяхната находка. Пътят му минавал край стопанството на ханджията Стен Стенсон, затова решил да се отбие у тях и да каже, че са открили сребро. Но когато спрял до портата, видял, че връз прозорците висят чаршафи и че към стълбището води широка пътека от нарязани смърчови клонки.

– Кой е умрял в стопанството? – попитал пасторът едно момче, което стояло подпряно на оградата.
– Ами ханджията – отвърнало момчето и после разказало на пастора, че цяла седмица не бил спирал да пие. – Само колко бренвин, колко бренвин се изля тука! – възкликнало накрая момчето.
– Как е възможно? – смаял се пасторът. – Този човек никога не се е напивал.
– Да, да – рекло момчето, – ама сега се напи, защото бил намерил мина. Щял да е много богат. Нямало да прави нищо, щял само да пие, така рече. Та снощи подкарал каручката нанякъде и понеже бил пиян, каручката се преобърнала и го утрепала.
Стреснат от чутото, пасторът тръгнал към дома си. Как го натъжило това, което научил. А бил тъй възторжен и радостен, че носи чудна новина.

Едва направил няколко крачки и срещнал Исраел Пер Першон. Изглеждал както всеки ден и пасторът си помислил, че човекът явно не съзнава какъв късмет го е споходил. Искал веднага да го зарадва и да му каже, че вече е богат.
– Добър ден! – поздравил Пер Першон. – От Фалун ли идваш?
– Да, да – отвърнал свещеникът – и трябва да ти кажа, че нещата се наредиха по-добре, отколкото мислехме. Минният специалист каза, че това дето сме го намерили, е сребро.
В този миг Пер Першон го изгледал, сякаш земята се бе разтворила под него.
– Какво казваш, какво казваш? Наистина ли е сребро?
– Да – потвърдил пасторът, – всички ще станем много богати и ще живеем като господари.
– Не, наистина ли е сребро! – изохкал Пер Першон все по-тъжен и тъжен.
– Ами да, наистина е сребро – учудил се свещеникът. – Да не мислиш, че ще те лъжа. Няма защо да се плашиш – радвай се.
– Да се радвам! – едва промълвил Пер Першон. – Да се радвам? Аз реших, че сме открили някое сврачешко злато, дето бляска и нищо не струва, та реших по-добре да се хвана за сигурното, вместо несигурното. Продадох дела си от мината на Улов Сверд за сто талера – и човекът закършил ръце от отчаяние, а когато пасторът потеглил, така и си останал на пътя, разплакан.

Върнал се пасторът у дома и пратил един слуга до Улов Сворд и брат му, да им каже, че са открили сребро. Вече му било придошло сам да разнася добрите новини.

Но привечер, както пасторът си стоял сам, радостта му се върнала. Излязъл в мрака навън и изкачил хълма, където мислел да вдигне новата къща. Разбира се, щяла да е разкошна и величествена като дома на епископа. Тази нощ дълго будувал, все недоволен от строежа на своя пасторски дом. Сетил се, че щом са открили такова богатство, в енорията ще пристигнат много нови хора и сигурно край мината ще изникне цял град. Тогава ще се наложи да построи и нова църква вместо старата. Това със сигурност ще излезе скъпо и ще смали богатството му. Ама и това не му стигнало – представил си как, щом църквата стане готова, кралят и много епископи ще пристигнат за освещаването и как кралят ще се зарадва на църквата, но ще подхвърли, че няма място за него. И тогава ще позволят на отеца да вдигне и замък в новия град…

Внезапно вратата на вестиария се отвори и един кралски рицар обяви, че голямата кралска карета е поправена.

В първия миг кралят беше готов да си тръгне, но следващата му мисъл го накара да смени намерението си.
– Можеш да разкажеш историята докрай – рече на пастора. – Но трябва да побързаш. Вече знам как си е мечтал пасторът и какво си е въобразявал. Искам да разбера как е постъпил.

– Пасторът още бил насред мечтите си – продължи разказвачът, – когато пристигнала вест, че Исраел Пер Першон посегнал на живота си. Не могъл да понесе мъката, че е продал дела си от мината. Изглежда си е казал, че няма как да изтърпи горчилката ден след ден да вижда радостта на другите от богатството, което можело да е негово.

Кралят се поизправи в стола. И двете му очи бяха отворени.
– Честна дума – възкликна владетелят, – да бях на мястото на пастора, щеше да ми придойде от тази мина!
– Кралят е богат – отвърна пасторът. – Без съмнение има премного. Не е така с пастора – той няма нищо. Видял клетникът, че Божията благословия няма да осени начинанието му, та си рекъл: „Стига съм бленувал как ще се издигна и ще помагам с тези богатства. Ама не мога да оставя това сребро да си лежи ей тъй в земята. Трябва да го извадя за доброто на бедните и изпадналите в нужда. Ще разработя мината и ще помогна на цялата енория да се вдигне на крака.

И така, тръгнал пасторът един ден да се види с Улов Сверд и да попита него и брат му какво да правят оттук нататък със сребърната планина. Близо до домовете им мярнал каруца, наобиколена от въоръжени селяни. В каруцата седял човек с вързани зад гърба си ръце и въже около краката. На разминаване, каруцата спряла и пасторът успял да види затворника – и главата му била овързана, та не било лесно да го разпознае, но все пак му се сторило, че това е Улов Сверд. Дочул как затворникът моли пазачите да го оставят да размени няколко думи със свещеника.

Пасторът приближил и затворникът се обърнал към него:
– Скоро ще бъдеш единственият, който знае къде е сребърната мина – казал Улов.
– Улов, какви ги приказваш? – смаял се пасторът.
– Ами, отче, откакто научихме, че сме открили сребърна планина, аз и брат ми престанахме да дружим както преди и започнахме да се караме. Снощи избухна разправия кой от петима ни пръв е видял мината и се сбихме. Аз убих брат си, ама и той така ме цапардоса по челото, че да го запомня. Мен ще ме обесят и тогава ти ще останеш единственият, който знае за мината. Затова искам да те помоля за нещо.
– Казвай! – възкликнал свещеникът – Ще сторя всичко каквото мога за тебе.
– Знаеш, че оставям подире си сума дечица – подхванал войникът, но пасторът на мига го пресякъл.
– Колкото до това, може да си спокоен. Ще получат целият ти дял, все едно си жив.
– Не, не – възразил Улов Сверд – друго исках да те помоля. Искам ни едно от децата ми да не получи дял – каквото ще да излезе от онази мина!
Пасторът отстъпил назад – мълчал и се чудел какво да отговори.
– Не ми ли обещаеш, не ще мога да си ида в мир – промълвил затворникът.
– Добре – бавно и с болка в гласа промълвил пасторът. – Обещавам да изпълня молбата ти.
После отвели убиеца, а пасторът останал както си бил, потънал в мисли как да спази даденото обещание.

По целия път към дома мислел за имането, на което толкова се радвал. Какво ще стане, ако хората от енорията не могат да устоят на такова голямо богатство? Четирима вече се били съсипали, четирима, които до вчера били горди и достойни мъже. Сякаш видял своите хора пред себе си и си представил как сребърната мина ги погубва един по един. Редно ли е онзи, комуто е отредено да пази душите на тези бедняци, да спусне връз тях онова, което ще ги погуби?

Кралят внезапно се изправи в стола си и рече:
– Трябва да ти кажа, че благодарение на теб проумях – явно пасторът на това отдалечено селце е много достоен човек!

– Не стига това, дето вече беше станало – продължи пасторът, – ами щом новината за мината се разчу между хората, те зарязаха работа и взеха да се мотаят наоколо в очакване голямото богатство да ги споходи. Всички непрокопсаници от района се стекоха тука и единственото, което пасторът чуваше бяха вести за пиянства и побоища.

Цели тълпи хора не правеха нищо, освен да обикалят горите наоколо и да търсят мината. Пасторът се усети, че щом излезе от дома си, хората се прокрадват подире му в надежда, че е тръгнал към сребърната планина и ще отмъкнат тайната му.

Щом се стигна до тук, той събра всички хора. Припомни им първо бедите, които сребърната мина им навлече и ги попита искат ли да се съсипят или искат да се спасят. После ги предупреди да не очакват от него, техния пастор, да спомогне за тяхната гибел. Бил взел вече решение на никого да не казва къде е сребърната мина и той самият нямало да вземе нищичко от богатството. Накрая попита хората как мислят занапред да я карат. Ако искат да продължат да търсят мината и да чакат богатството, тогава той щял да замине тъй надалече, че никога да не чуе за сполетелите ги нещастия. Но ако спрат да мислят за сребърната мина и заживеят както преди, ще остане с тях.
– Но каквото и да решите – рече свещеникът накрая, – помнете едно – от мене никой няма да научи къде е сребърната мина.

– Е – обади се кралят, – и какво решиха?
– Сториха както пасторът поиска – отвърна пасторът. – Разбраха, че им желае доброто, защото иска да останат бедни за тяхно добро. Оставиха пастора да иде в гората и добре да скрие рудната жила с храсталаци и камънаци, та никой да не я намери – ни те, ни техните наследници.

– И оттогава паството живее толкова бедно, колкото другите?
– Да – потвърди пасторът – живеем в бедност като останалите.
– А той се ожени и си вдигна дом, нали? – попита кралят.
– Не, не му стигнаха парите да се ожени и още живее в старата си къща.
– Хубава история ми разказа – поклати глава кралят.
Пасторът остана, потънал в мълчание. След няколко мига, кралят отново отвори уста:
– Ти за сребърната мина ли мислеше, когато ми каза, че пасторът може да ми даде толкова пари, колкото искам.
– Да – потвърди разказвачът.
– Но аз не мога да притискам човек като него – отбеляза кралят. – Как иначе пасторът ще ми покаже къде е мястото? Та той се е отрекъл и от любов, и от богатство.
– Ех, това е друго – възрази свещеникът. – Щом става въпрос за родината, която има нужда от данъци, без съмнение, ще каже.
– Сигурен ли си? – попита кралят.
– Да, сигурен съм.
– Няма ли да го е грижа какво ще стане с хората му?
– Ще трябва да ги остави в ръцете Божии.

Кралят стана от стола и отиде до прозореца. Постоя малко, загледат в тълпата отвън. Колкото повече гледаше, толкова по-бляскав ставаше погледът му и сякаш фигурата му започна да се извисява.
– Свещеникът в тази енория може да каже – рече кралят, – че за краля на Швеция няма по-хубава гледка от това да види хора като тези.

После кралят се отвърна от прозореца и погледна пастора. Бе започнал да разбира.
– Вярно ли е, че тукашният пастор е тъй беден, че, щом свърши службата, съблича черните си дрехи и се облича като прост селянин? – попита кралят.
– Да, вярно е, че е тъй беден – съгласи се разказвачът и суровото му лице поаленя.

Кралят пак отиде до прозореца. Ясно личеше приповдигнатият му дух. Всичко достойно и благородно в него се беше събудило за живот.
– Нека остави мината на мира – обади се кралят. – Щом цял живот е гладувал и работил, само и само тези хора да станат такива, каквито желае, трябва да го оставим да ги опази.
– Ами ако кралството е в опасност? – попита пасторът.
– На кралството служат по-добре хората от парите – рече кралят.
И при тези думи той се сбогува със свещеника и излезе от вестиария.

Отвън тълпата стоеше притихнала и смълчана, точно като преди. Щом кралят слезе по стъпалата, един селянин пристъпи към него.
– Успяхте ли да поговорите с нашия пастор?
– Да – рече кралят. – Говорих.
– Значи сте получили нашия отговор? – попита селянинът. – Помолихме Ви да влезете и да поговорите с пастора, защото той ще отговори вместо нас.
– Да, получих отговора – потвърди кралят.