Свирачът

Никой не би казал друго за стария свирач Ларш Ларшон освен че е скромен и смирен човек. Но изглежда не винаги е бил такъв. На младини така се перчел и хвалел, че хората направо вдигнали ръце от него.

Разправят, че за една-едничка нощ се променил и ето как станало.

Късно в една съботна нощ Ларш Ларшон крачел с цигулка под мишница. Бил весел и доволен, защото тъкмо си тръгнал от едно празненство, където свирнята му разиграла и младо, и старо.

Крачел и си мислел, че щом цигулката му засвири, никой не може да остане на едно място. Такива танци се били развихрили в къщата, та на няколко пъти му се сторило, че играят и масите, и столовете.
„Вече съм съвсем сигурен – никога не е имало друг цигулар като мене по тези земи – приказвал си той. – Ама бая се измъчих, докато стана такъв виртуоз – нареждал си той. – Не беше забавно, когато като малък нашите ме караха да паса кравите и овцете, а аз, забравил всичко останало, седях и жулех струните на цигулката. И да се чудиш! Поне да ми бяха дали истинска цигулка. Нямах на какво друго да свиря – стара дървена кутия с опънати струни. Денем, когато бях в гората сам, беше забавно. Ама хич не беше весело, когато вечер се връщах, пък добитъкът се запилял някъде. Само колко пъти съм слушал мама и тате да ме овикват, че нищо не струвам и няма нищо да излезе от мене.“

В тази част на гората, в която вървял Ларш Ларшон, си проправял път малък поток. Наоколо било каменисто и стръмно, та потокът с мъка лъкатушел ту насам, ту натам, спускал се по тесни клисури, сякаш няма къде да се дене. А пътят, по който вървял цигуларят, бил колкото се може по-прав. Затова често-често пресичал криволичещия поток с мънички мостчета. Цигуларят трябвало многократно да минава над него и му било приятно – сякаш срещал стар познайник в гората.

Крачел в ярката лятна нощ – слънцето още не се било вдигнало и въпреки това било светло като ден.

Но светлината не била съвсем като дневната. Всичко изглеждало в друг цвят. Цялото небе било съвсем бяло, дърветата и треволякът сивеели. Но се виждало съвсем ясно, сякаш е ден, и когато Ларш Ларшон спрял на едно от безбройните мостчета и погледнал надолу към водата, ясно различил всяко мехурче в бълбукащия поток.

„Щом видя поток като този в пущинака – рекъл си той, – се сещам за моя живот. И аз бях упорит като него и успях да си проправя път в живота през всичко, което ми се изпречи. Баща ми се бе изстъпил пред мене като скала. А мама ме беше стиснала здраво и сякаш се мъчеше да ме зарови под туфите мъх. Но аз се проврях и край двамата и се показах на белия свят. Ха! Мама още седи у дома и ме оплаква. Ама какво ме еня? Да беше разбрала, че и от мене ще излезе нещо, вместо да ми пречи.“

Той дръпнал припряно няколко листа от храсталака и ги метнал в потока.
„И аз така се откъснах от къщи – рекъл си той, като видял как водата ги отнася. – Чудя се само, знае ли мама, че сега съм най-добрият цигулар в целия Вермланд – измърморил си той, както крачел.“

Поел напред с бързи стъпки, докато пак не срещнал потока. Тогава спрял и пак се загледал във водата.

Тук течението се премятало в лудешки бързей и вдигало невъобразим шум. Нали било нощем, от потока се разнасяли съвсем различни звуци отколкото през деня. Смаял се свирачът, когато спрял и се заслушал. Нямало птичи песни в дърветата, ни музика от боровите иглички, ни шум в листака, ни скърцане на каруци по пътя, ни звън на кравешки хлопки в гората.

Чувал се единствено бързеят и затова – много по-ясно отколкото денем. Звучал, сякаш всичко мислимо и немислимо се блъскало и борело в дълбините на потока. Отпърво сякаш някой седял долу и мелел зърно между грамадните камъни, но понякога се чувал и звън, като от бокали за наздравица, а после се примесил и приглушен шепот, като разпаления говор на хора тъкмо излели от църковна служба.

„Това прилича на музика – зачудил се свирачът, – странно, каква ли е?! – Ама песните, дето ги измислям, по-стават за слушане.“
Но колкото повече Ларш Ларшон се заслушвал в музиката, все по-хубава и хубава му се струвала.
– Май взе да надобряваш – подвикнал той на бързея. – Изглежда си усетил, че най-добрият цигулар в цял Вермланд е спрял да те послуша.
В този миг из дълбините ясно му се счули няколко метални звука, сякаш някой дръпва струните на цигулката си да провери да не е разстроена.

– Я виж ти, сам-самият Воден дух е пристигнал! Чувам как си настройва цигулката. Ха да видим сега можеш ли да свириш по-добре от мене! – засмял се Ларш Ларшон. – Ама аз няма да вися цяла нощ тук да те чакам да започнеш. Трябва да тръгвам, ама обещавам, че ще спра на следващото мостче да те чуя можеш ли да се мериш с мене.

После продължил нататък и докато потокът лъкатушел в гората, той отново се замислил за дома.

„Чудя се как ли изглежда онова малко поточе, дето тече през нашия двор. Ще ми се пак да го видя. Сегиз-тогиз трябва да се отбивам у дома, за да наглеждам мама – може да се мъчи и гладува след смъртта на баща ми. Ама както съм зает, направо е невъзможно. Напоследък така съм зает, че не мога да се занимавам с нищо друго освен с цигулката. Ами да, я има, я не, някой ден в седмицата да съм свободен.“

Скоро пак срещнал потока и мислите му се залутали другаде. На тази пресечка потокът не се мятал в шумни бързеи, а течал съвсем тихо. Нощем в гората изглеждал черен и лъскав под сивкавите дървета, а тук-там по него се носели парчета снежнобяла пяна от горните бързеи.

Когато свирачът стъпил на моста, без да чуе и звук от потока освен от време на време тихо шушукане, избухнал в смях:
– Трябваше да се сетя, че Водния дух не би си дал труд да ходи по срещи – възкликнал той. – Приказват за него, че е майстор с цигулката, ама ако си лежи все мирно в потока, без да чува нищо ново, няма как да се научи! Явно е усетил, че тук стои някой, дето си разбира занаята, затова не ще да го чуя.

После свирачът продължил пътя си и пак изгубил потока от поглед.

Стигнал до една част на гората, която винаги му изглеждала страховита и мрачна. Земята била покрита с големи купчини камъни, а между тях се търкаляли възлести смърчови коренища. Ако в гората се крие угроза или магия, човек би си казал, че се навърта тук някъде.

Тръпки на ужас побили свирача, когато минал край грамадните каменни купове и се зачудил дали не постъпил възглупаво да се пъчи и перчи пред Водния дух. Сторило му се, че възлестите коренища се протягат в закана към него:
– Отваряй си очите, човече, ти дето се вземаш за повече и от Водния дух! – сякаш искали да му кажат.

Ларш Ларшон усетил как сърцето му се свива от страх. Тежест притиснала гърдите му, та едвам дишал, а ръцете му се вледенили. Спрял се той насред гората и опитал да се съвземе.
– В бързеите няма цигулар! – зауспокоявал се той. – Що за бабини деветини! Все едно какво съм казал и какво не съм.
Както мърморел, той се огледал, сякаш да получи потвърждение, че е точно така. Да било денем, всеки листец би му смигнал, че в гората няма нищичко страшно, но сега, през нощта, дърветата стояли едно до друго притихнали, сякаш криели какви ли не ужасни тайни.

Все повече и повече Ларш Ларшон се плашел. Най-много се страхувал от това, че трябва още веднъж да мине над потока, после потокът и пътят се разделяли и поемали в различни посоки. Зачудил се какво ще му стори Водния дух, щом стъпи на моста. Ами ако от водата се протегне огромна черна ръка и го завлече в дълбините?!

Толкова се изплашил, че се замислил дали да не се върне обратно. Но тогава пак щял да срещне потока. Можел да излезе от пътя и да тръгне през гората, но и тогава щял да го срещне, какъвто се кривял и виел!

Така се изнервил, че не знаел какво да направи. Бил хванат в капан, оплетен и вързан от този поток и не виждал как да се измъкне.

Най-сетне пред него се показал голям мост. Отсреща, от другата страна на потока, се издигала стара запустяла воденица. Голямото воденично колело висяло неподвижно над водата, шлюзът на яза лежал прогнил в тревата, воденичната вада била задръстена с мъх, а по воденичното колело растели папрат и брадат лишей.
„Да беше като едно време, щеше да има тук хора – рекъл си свирачът – и щях да съм в безопасност.“

Малко се поуспокоил, като видял сградата, защото била вдигната от човешки ръце и докато пресичал потока, почти не бил уплашен. Пък и нищо страшно не станало. Май Водния дух нямал нищо против него. Свирачът се учудил на себе си – как е могъл да изгуби ума и дума от едното нищо.

Чувствал се спокоен и радостен, пък и още повече се зарадвал, когато вратата на мелницата се отворила и едно младо момиче излязло да го посрещне. Приличала на обикновено селско девойче. Носела памучна кърпа на главата, къса пола и широка риза, а краката ѝ били боси.

Приближила свирача и без да се церемони рекла:
– Ако ми посвириш, ще ти потанцувам.
– Охо – изпъчил се той, отървал се вече от ужаса. – Става, става. В живота си не съм отказвал да посвиря на хубавелка, дето ѝ се танцува.
Приседнал на един камък до ръба на яза, вдигнал цигулката и засвирил. Момичето пристъпило в такт с музиката и спряло.
– Що за полка свириш? – възмутила се тя. – В нея няма капка сила!
Свирачът подхванал друга мелодия, по-бърза и жива. Момичето стояло пак недоволно.
– Не мога да танцувам на такава бавна полка.
Тогава Ларш Ларшон засвирил най-лудешката песен, която знаел.
– Ако не си доволна и от тази – рекъл той, – повикай някой по-добър от мене.
Едва изрекъл тези думи и усетил как някой го сграбчил за лакътя, повел лъка и засвирил по-бързо. От цигулката звъннала песен, дето никога не бил чувал. Темпото било толкова бясно, че си казал – и търкало не може да го догони.
– А, ей на това му викам полка! – засмяло се момичето и се завъртяло.

Но свирачът дори не я погледнал. Смаян от песента, която свирел, той притворил очи, та по-добре да я чуе. Когато ги отворил, момичето го нямало, но той не се учудил много. Продължил да свири, дълго и толкова много, защото досега не бил чувал така да свири цигулка. „Май е време да спра – рекъл си той по едно време и понечил да свали лъка.“ Но лъкът не спирал да се движи. Не можел да го спре. Движел се напред-назад по струните и увличал китката и лакътя му със себе си. Не можел да отпусне и другата ръка, с която държал шийката на цигулката и натискал струните.

Студена пот избила по челото на Ларш Ларшон и сега вече здраво се изплашил.
– Как ще свърши това? Май ще стоя тук и ще свиря до деня на Страшния съд? – чудел се той отчаян.

Струните с трепет редели песен след песен. Всеки път нова и тъй изящна, че най-сетне клетият свирач разбрал, че пукната пара не струва собственото му изкуство. И това го съсипвало повече и от умората.
– Онзи, дето свири на цигулката ми, разбира от изкуство. Цял живот не съм бил нещо повече от един сакатник. Сега за пръв път чувам какво значи музика.

За няколко мига музиката така го запленила, че забравил злочестието си. После усетил колко силно го боли ръката от умора и отчаянието пак го завладяло. „Няма да сваля тази цигулка, докато не падна мъртъв. Явно Водния дух няма да се задоволи с по-малко.“

Разплакал се за себе си, но през цялото време свирел ли, свирел безспир. „По-добре да бях останал вкъщи с мама. Колко струва цялата ми слава, щом ще свърша така?“

Седял, а часовете се точели един подир друг. Развиделило се, слънцето изгряло и птичките запели край него. Той свирел ли, свирел безспир.

Нали било неделя, седял до старата воденица съвсем сам. Никой не минавал през гората. Хората слизали на църквата в долината или в селцата край големия селски път.

Утрото превалило и слънцето се вдигало все по-нагоре и нагоре. Птиците се умълчали, но вятърът зашушкал в боровите иглички.

Ларш Ларшон не се смутил и от лятната жега – свирел ли, свирел безспир. Свечерило се, слънцето залязло, но лъкът не знаел умора и ръката му не спирала да се движи.
– Неминуемо това ще ме довърши – промълвил той. – За цялото ми безочие, получих достойно наказание.

Късно вечерта едно човешко същество се задало по горския път. Била бедна старица, прегърбена и побеляла, с набраздено от скръб и мъка лице.
„Странно – казал си свирачът, – май познавам тази стара жена. Дали не е да е мама? Как може да е тъй остаряла и посивяла?
Той извикал силно да я спре.
– Мамо, мамо, ела при мене! – помолил я той.

Тя спряла, сякаш против волята си.
– Чух със собствените си уши, че си най-добрият цигулар във Вермланд – отвърнала тя. – И разбирам, че хич не те е грижа за някаква си бедна старица!
– Мамо, мамо, не ме подминавай! – проплакал Ларш Ларшон. – Аз не съм велик цигулар, а един клет нещастник. Ела при мен да поговорим!

Майката приближила и видяла как седи и свири. Лицето му било бледо като смъртта, пот се стичала от косата му, а от ноктите му капела кръв.
– Мамо, заради моето тщеславие ме сполетя беда и сега трябва да свиря до смърт. Но преди това, кажи, че ми прощаваш, задето те изоставих самотна и бедна на стари години!

Огромна мъка обзела майката за клетия ѝ син и целия натрупан гняв към него, в миг се стопил.
– Сине, то се знае, че ти прощавам – промълвила тя.
И в стремежа си да му докаже своята искреност, повторила прошката в името Божие:
– В името на Бога, нашия Спасител, аз ти прощавам – казала тя.
Едва изрекла тези думи и лъкът спрял, цигулката паднала на земята и свирачът се изправил – опростен и спасен. Магията се развалила, защото, покъртена от мъката на момчето си, престарялата майка произнесла заради него името Божие.