Отдавна, когато баба била още млада, цял Карланд бил покрит с тресавища, обширни блата с черна вода, застояли зеленясали вади и подгизнали туфи, покрити с плесен.
Баба често казваше, че много преди да се роди, веднъж Нещото успяло да плени самата Луна и я погребало в тези блата. Та, както навремето тя разказваше тази история, така ще я разкажа и аз.
Високо горе, както и сега, блестяла младата Луна и осветявала тресавищата, та можело безопасно да се прекосят дори нощем, все едно е ден.
Но в безлунните нощи излизало Нещото и бродело в мрака да върши злини. Ако Луната не греела, до един изпълзявли всички призраци, таласъми и страховити създания.
Научила това добрата и мила Луна, която вместо нощем да спи, както е редно, свети и помага на хората по пътя им към дома. Научила и много се разтревожила:
– Ще сляза долу да видя – рекла си тя, – може да не е тъй страшно, както хората говорят.
Речено-сторено, дошло новолуние и тя слязла на земята, загърната от глава до пети в плътно черно наметало с ниско спусната качулка над своите блестящи златни коси. Поспряла в края на блатата и огледала наоколо. Докъдето погледът стигал, се виждали страховити тресавища, блата от черна вода и чепати, чудато изглеждащи клонаци, забодени тук-там всред усоя, обрасъл с бурени и трева.
Освен мъжделивите отблясъци на звездите, отразени в мрачните води, царяла непрогледна тъмнина. Ала на тревата, там където Луната стояла, бляскав кръг светлина греел изпод наметалото около краката ѝ. Щом го забелязала, тя се загърнала по-плътно в дрехата си. Времето било студено и тя потрепнала. Страхувала се от безкрайно ширналото се мочурище и неговите зли създания, но била решена, докато не види всичко, дето има да се види, да не се връща.
Като южен вятър се втурнала напред с леки стъпки, от туфа на туфа между клокочещите, ненаситни водни пасти. Тъкмо приближила едно огромно черно блато, когато кракът ѝ се хлъзнал и едва не паднала вътре. Сграбчила с ръце един клон да се закрепи, но едва го докоснала и той се увил около китките ѝ като белезници. Тъй здраво я сграбчил, че не можела да помръдне. Напусто се дърпала, извивала и борела. Била вързана здраво и така щяла да си остане.
Както треперела в мрака и се чудела дали ще дойде помощ отнякъде, в далечината се разнесли викове. Те сякаш раздирали мрака, ечали, ечали, а после прелели в ридания и огласили блатата с жалостен плач.
Внезапно Луната дочула забързани стъпки – някой шляпал в калта и се хлъзгал в тревата. Успяла да различи в мрака едно бяло лице с разширени от ужас очи. Човекът се бил заблудил в блатата. Побъркан от страх, той бързал към слабата светлина, която му се струвала последна надежда и спасение. Ала горката Луна забелязала, че той доближава опасно бездънното блато и се отдалечава много от пътеката. Задърпала се по-лудешки, по-бясно от всякога. И макар че не успяла да разхлаби хватката, тя се въртяла и извивала, докато черната качулка паднала от златната ѝ коса и прекрасната светлина, която грейнала от нея, разпръснала мрака.
Ах, при вида на заревото, мъжът извикал от радост. В миг всички зли създания хукнали назад към най-мрачните кътчета на мочурищата, защото не можели да траят светлина. Човекът успял да види къде се намира и къде е пътеката, която извежда от тресавището. Втурнал се да избяга от призраците, таласъмите и Нещото, които живеели там и дори не погледнал спасителната светлина, която греела от чудната златна коса. А самата Луна била тъй загрижена да избави човека и тъй радостна, че вече е в безопасност, та съвсем забравила, че тя самата се нуждае от помощ и е здраво вързана от Черния клон.
Когато мъжът си отишъл, тя останала сама – изтощена и задъхана, объркана и разплакана от радост, задето успяла да спаси един човешки живот. После Луната си рекла, че иска да тръгне с него. Пак дивашки се задърпала и заизвивала да се освободи, но накрая, премаляла от напъване, паднала на колене. Привела глава да си поеме дъх и не щеш ли черната качулка се свлякла връз главата ѝ. Стопила се благословената светлина. С писъци и вой мракът се върнал с всичките си зли създания и те до едно я наобиколили.
Започнали да ѝ се хилят, да я дърпат, да я удрят, пищели от ярост и яд, проклинали и ръмжали, защото тя била стар техен враг, който ги тика обратно по дупките и им пречи да вършат злините си.
– Върви по дяволите! – врещели злите създания. – От години проваляш нашите заклинания!
– И ни гониш да се тъпчем по ъглите! – виели Таласъмите.
И всички вкупом заврещели „Ха, ха!“, докато туфите се разтреперили, а водата се разбушувала. А те поели отново:
– Ще я отровим, ще я отровим! – заврещели вещиците.
– Ха, ха! – повторило Нещото.
– Ще я удушим, ще я удушим – зашептели Пълзящите ужаси и се заувивали около коленете ѝ.
– Ха, ха! – захилили се останалите.
После отново се разкрещели със злоба и жлъч. А клетата Луна лежала там сам-сама и си пожелала по-скоро да умре, че да свърши това.
Ужасните създания се боричкали и препирали какво да ѝ сторят, дордето на небето се показала сивкава виделина и наближило зазоряване. Щом видели това, те се стреснали, че нямат никакво време, сграбчили я с ужасните си кокалести пръсти и я завлекли дълбоко под водата на дъното на блатото до ствола на Черния клон. Вампирите довлекли един чудат камък и я затиснали с него да не би да избяга. После поръчали на два черепа със светещи очи поред да пазят и да наблюдават тя да лежи неподвижно, да не би да се издигне на небето и пак да почне да им пречи на злините.
Лежала клетата Луна в блатата, мъртва и погребана, с надежда някой да я освободи. Ала, уви, никой не знаел къде да я търси.
Дните минавали, дошло време Луната да изгрее. Хората пъхнали някое друго пени по джобовете и слама в шапките си, за да са готови да я посрещнат, а заедно с нея и своя късмет. Чакали с нетърпение, защото Луната е верен приятел на хората от блатистите райони. Радвали се, когато тъмнината си иде, защото пътеките ставали безопасни, а Злото, прогонено от благословената светлина, потъвало в мрака и черната водна паст.
Но дните минавали, а новолуние нямало. Нощите били мрачни, а Нещото – по-зло от всякога. Горките хора се изплашили. Събрали се и отишли при Мъдрата жена, която живеела в старата мелница и я помолили да намери Луната.
– Е – отвърнала тя, – след като дълго се взирала във врящото си гърне, после във вълшебното огледало и накрая в магьосническата книга. – Странно, но не мога да кажа със сигурност какво се е случило. Ако чуете нещо, елате да кажете.
Натъжени, хората се върнали по домовете си.
Дните се точели, Луната я нямало. Всички само за нея приказвали. Мили Боже, какво ли не изприказвали по къщи, кръчми и градини.
И ето, веднъж в кръчмата един мъж от далечния край на тресавището пушел и слушал, когато внезапно скочил и плеснал с ръце коленете си:
– Бре да му се не види! – възкликнал той възбудено. – Съвсем бях забравих, май знам къде е Луната!
После разказал как една нощ се загубил в тресавищата и как сърцето му щяло за малко да пукне от страх, а когато блеснала светлина, той успял да открие пътеката и се прибрал жив и здрав у дома.
Тогава мъжете се върнали при Мъдрата жена и повторили разказа му. Тя дълго се взирала във врящото гърне, огледалото и своята книга. Накрая поклатила глава и взела да нарежда:
– Още е тъмно, деца, още е тъмно! Не виждам съвсем ясно, ала сега знаете къде да търсите. Идете там заедно, точно преди да падне нощта. Сложете по един камък в уста, вземете в ръка по клонка леска и не обелвайте и дума, докато не се върнете у дома. Смело трябва да навлезете дълбоко в блатата и да търсите ковчег, кръст и свещ. Те са знак, че съвсем наблизо е Луната, огледайте внимателно и ще я видите.
Щом наближила следващата нощ, мъжете тръгнали заедно, всеки с камък в уста и лескова пръчка в ръка. Добре знаели какво ги чака – само страх и ужас. Препъвали се и неуверено стъпвали по пътеката сред блатата. Не се виждало нищо, но ушите им долавяли стенания и въздишки. Нещо запляскало и всички усетили студени мокри пръсти да ги докосват. Но хората не спирали да се оглеждат за ковчега, кръста и свещта и напредвали смело към Черния клон до бездънното блато, където лежала погребаната Луна.
Внезапно всички се заковали, смаяни и вцепенени, защото пред очите им се издигал чудат огромен камък, наполовина потънал, наполовина стърчащ над водата. Приличал досущ на ковчег, а пред него стърчало черното дърво, кръстосало клони в зловещ кръст, върху който мъждукала светлинка, като гаснеща свещ. Всички паднали на колене в калта и изрекли „Отче наш“ първо в прав ред заради кръста, после отзад напред, за да се опазят от вампирите, но и дума не продумали на глас, защото знаели, че Нещото ги дебне и ще ги сграбчи, ако не сторят както Мъдрата жена била казала.
После приближили, подхванали огромния камък – заблъскали и забутали с все сила. В миг мернали странно, прекрасно лице да ги гледа от дълбините на черната вода. После светлината блеснала тъй бързо и ярко, че хората отстъпили назад, смаяни и заслепени. В следвашия миг, когато отново прогледнали, било пълнолуние.
Луната, прекрасна и добра както винаги, греела и се усмихвала на небето. Осветявала тресавища и пътеки, за да се вижда ясно като ден, а лунните лъчи прониквали и в най-тъмните кътчета, за да прогонят мрака и злите създания колкото може по-надалеч.
КРЕДИТ: „The Buried Moon“ – „More English Fairy Tales“, 1894г; АВТОР: Joseph Jacobs; ИЛЮСТРАЦИЯ: Edmund Dulac; КОРИЦА: „Залязваща Луна“, Edward Robert Hughes (Англия, 1851 – 1914); ПРЕВОД: Л.Петкова – ©prikazki.eu 2023г;