Приказки за потопниците

Потопниците живеят под водата или поне онези от тях, които още са живи. Тези същества никога не се явяват заедно пред хората. Под привидно безопасната синьозелена или кафява водна повърхност като нищо може някой потопник да протегне ръка и да завлече човек под водата. Или поне така е било, когато мама е била малка. Е, в онези години са ставали много повече чудеса от сега. Навремето който зърнел под водата потопник да му дава знак или да му маха с ръка, рядко можел да се освободи от магията.

Мама казваше, че от всичките водни скривалища потопниците най-много обичат дълбоките понори, водовъртежите и водопадите. Но може да се срещнат и в плитки реки, в потоци и дори в някое градинско езерце. Някои казват, че са ги виждали в кладенци и извори, в тресавища и блата и най-вече по места обрасли с елша, към която са твърде привързани. Понякога нощем по пълнолуние излизат на брега да си поиграят и поскачат по прясно окосените ливади. Понякога възсядат зелените купи сено да се греят на лунните лъчи, които на нас ни се струват твърде студени.

Макар и рядко може да се видят и денем как играят във водата, как се плискат и смеят. Но много по-често се явяват нощем, понякога съвсем приличат на човеци и хич не е лесно да се различат.

Един фермер, който лично познавах, късно една вечер се връщал от пазара. По пътя към дома редом с него тръгнал някакъв непознат. Бил достопочтено облечен и носел съвсем нова шапка. Изглежда същия ден си я бил купил от пазара, помислил си фермерът, защото в ръка държал старата си шапка. По пътя двамата се разговорили за това-онова, точно както всички непознати спътници биха се разговорили.

Въпреки приятния разговор, фермерът хич не харесал своя спътник. Ни лицето му, поне частта, която можел да види, ни начинът, по който говорел, му вдъхвали доверие. Лицето под новата шапка изглеждало черно. Имал дълга коса и унил поглед. Но от всичко най-лошо били капките вода, които се стичали от полите и реверите на палтото му.

Фермерът се зачудил дали спътникът му не е потопник – тези капки вода не излизали от ума му. Но по природа фермерът бил смелчага и от нищо живо не се плашел. Продължил напред, но стоял нащрек за някой неочакван номер или клопка. Когато наближили реката, която пресичала пътя, той разбрал че не е сбъркал в предположенията си. Странникът, който наистина бил потопник, изневиделица се метнал връз него, за да го бутне във водата. Фермерът и за миг не се стреснал. Без да поглежда злосторника в очите, защото знаел, че за хората е фатален и един такъв поглед, на свой ред го сграбчил за гърлото и дясната ръка, защото левите ръце на потопниците са съвсем немощни. Със сетни сили фермерът успял да скочи на брега, като повлякъл със себе си и потопника. После го блъснал във водата и си плюл на петите.
– Нищо, че ми избяга – провикнал се подире му потопникът, – на този свят няма да се задържиш още дълго. Скоро аз и ти пак ще се срещнем.

Дни след това фермерът се разболял и починал. Тръгнал си от този свят, преди да дойде пазарният ден на следващата седмица.

Ако за беда се случи човек да попадне на потопник, трябва да го нарани със щърбав нож, ножица или игла, все едно къде по тялото. Тази рана за всеки потопник е фатална, защото не може никога да зарасне, а водата няма да го приеме обратно, ако кърви.

Понякога от чиста злоба потопниците се преобразяват и подмамват човеците, особено децата и момите, във водата. Случва се да се предрешат и като животни – заек, овца, риба, даже свиня или жаба.

Не всички потопници са зли по природа. Случва се някои от тях да се спогаждат с хората. Случва се потопник да ходи на пазар, да купува храна и дрехи като селяните, да носи зърно на мелницата, а когато съпругата му роди, да накара някоя женица от селото да разгласи новината. Може даже да помоли селската баба да изроди детето му.

Помня една подобна история. Веднъж една баба се връщала от работа. Пътят ѝ минавал край езеро, тук-там обрасло с елша, тук-там с буйна трева и тръстика. Било посред нощ. Светели само звездите, а над цялото поле и мочурите тегнела ниска мъгла.

От мъглата изскочил добре облечен човечец, дребен, със смугло лице. Приближил добрата жена и  попитал:
– Накъде толкова късно?
– Прибирам се – отвърнала тя, – много се уморих, че това бабуване днес се проточи.
– Госпожо – смаял се странникът, – да не сте акушерка?
Добрата жена потвърдила.
– Толкова се радвам – възкликнал непознатият. – Ще дойдете ли с мене да помогнете на жена ми да роди?
– Разбира се – приела жената, – уморена съм, но какво да се прави – това ми е работата.

Смуглият дребосък я помолил да се гмурне с него в езерото. Тя, разбира се, отказала и тогава той насила я завлякъл. Но не я наранил, въвел я в нещо като пещера, където жената на потопника учтиво я поздравила. Съпругът рекъл:
– Сега ви оставям. Върши си работата и помогни на жена ми. Когато се върна, ще получиш хубава награда за труда си.

Скоро детето се родило, но било невиждано грозно и ревливо. Жената не скрила от родилката, че смуглото му личице я плаши и цялата работа хич не ѝ харесва. Въпреки това сторила всичко по силите си за родилката и детето. В ответ младата майка се държала много любезно. Дните се точели един подир друг, а потопникът не се връщал. Клетата акушерка все по-силно копнеела за дома и един ден помолила потопницата да ѝ помогне да излезе от това място, за да се върне при своите.
– Няма как да излезеш, докато не се върне съпругът ми – рекла потопницата. – Даже и тогава няма много надежда за тебе, но ти се отнесе към мене с добро и в замяна, ще ти дам много ценен съвет. Трябва да го изпълниш до най-дребната подробност. Когато мъжът ми те попита колко искаш за труда си, ти кажи, че искаш само шепа смет от ъгъла. Каквото и да става, не взимай никакви пари от него. Щом отстъпи и ти разреши да събереш прахта, ще метеш в посока от вратата към леглото. Изсипи събраното в престилката си, и без да се обръщаш назад, с все сили бягай към дома си.

Както родилката казала, така станало. Върнал се потопникът и направо се смаял, когато чул молбата на жената. Явно, че хич не бил доволен.
– Как може – развикал се той – да занесеш смет у дома си! По-добре вземи пари.
Но жената не се дала.
– Ти губиш! – отстъпил потопникът накрая.
Жената смогнала да се върне у дома жива и здрава, а когато разгънала престилката си, вместо смет, видяла че е пълна със сребърници и жълтици. Оттогава заживяла охолно, но за нищо на света не искала даже да припари до езерото. И никога, ни под жаркото обедно слънце, ни пред буйно пламтящия огън в огнището, горката женица не успяла да сгрее премръзналите си кости.

Старите хора разказват, че когато били млади, се случвало някой потопник да си вземе момиче за жена от селото. Няма как, която и да е мома, да се зарадва на съпруг, който живее под водата и от дрехите му все да капе вода. Веднъж в селото, откъдето е мама, една хубавица отишла на реката да пере ленено платно. Не щеш ли, като по чудо тръстиките по брега склонили главици и пред смаяния поглед на момичето се открила чудно хубава водна лилия и се разнесъл омайният ѝ аромат. Току до девойката лилията се люшкала на дългото си стъбло – да се протегне и ще я стигне. Тъкмо да я откъсне, една вълна обляла бялата чашка със златистата сърцевина и цветето се отдалечило малко. Наивното момиче съвсем забравило какво ѝ било казано. Навела се ниско над водата и като в огледало зърнала внезапно жадно да се взира в нея смуглото лице на един потопник. Девойката изкрещяла от ужас и припаднала. Някой я дръпнал във водата, тялото ѝ се понесло по реката и скоро потънало. Над мястото се разнесли вълнички, после всичко замряло като преди, ала от дъното екнал ужасяващ кикот и се чуло ръкопляскане. Колкото до клетата девойка, дълги години никой не я видял. Но една неделя тя се върнала в селото. Със себе си водела две грозни дечица – потопничета. Измъчена и изнемощяла, горката скоро умряла, без да посмее приживе да разкаже на някого какъв бил животът ѝ долу под водата.

Едно друго момиче сглупило да окуражи свой поклонник. Никой не го знаел ни кой е, ни къде живее. Вечер подир вечер странникът идвал да я види в бащината ѝ къща. Самият той почти не говорел, стоял мълчаливо и с блеснал поглед я наблюдавал. Една вечер в селото дошли музиканти. Свирели весело, а младите танцували. Тогава странникът неочаквано рекъл:
– Мога да играя по-добре от всички други.

Когато приближили и огледали непознатия, музикантите забелязали, че седи на една страна на палтото си, а от полите и реверите му капела вода, затова предупредили момичето да внимава. А акордионистът подвикнал на баща ѝ:
– Човече, отваряй си очите! Тоя воден ухажьор е дошъл за дъщеря ти.
При тези думи потопникът избягал и никога повече не се върнал в селото, но не се отказал от девойката – просто чакал да му падне сгоден случай. Един ден тя закарала добитъка на баща си на водопой в реката, потопникът излязъл и я омагьосал. Оттогава насетне тя за всичко му се подчинявала и когато ѝ заповядал да го последва, тя го послушала, без изобщо да обърне внимание на водовъртежа в който двамата потънали заедно. Водата се отдръпнала и в речното корито се отворил път към прекрасен палат. Чудното здание било цялото от планински кристал, украсен с ледени висулки, перли и раковини. Потопникът поверил любимата си на една вещица, в която младото момиче разпознало старата баячка от тяхната енория. Въпреки всички молби и заплахи на потопника, че трябва да го обича и да се венчае за него, девойката отказала. Накрая той я оставил на старата вещица, но заявил, че никога няма да приеме „не“ за отговор.

Дните се точели един подир друг. Всичко в подземния палат се струвало отвратително на девойката. Каквото да докоснела, било мокро и студено. И най-красивите предмети били зеленясали, палатът бил влажен и целият в мухъл. По стените висели стръкове тръстика. Каквото хапнела, било твърде солено. Всеки ъгъл криел някакви тайни. Старата тъмничарка не позволявала на момичето нищо да пипа. Във всяка стая били подредени на полици или окачени на въженца множество затулени стъкленици с най-различна форма. Веднъж, когато старицата била с гръб към нея, девойката взела една стъкленица и я отворила. В миг отвътре излетял бял гълъб, издигнал се до повърхността и изгукал:
– Бог да те благослови, момиче!

Тя отворила втора стъкленица и оттам излетели още пет бели гълъба. Това били душите на хора, които потопникът бил отнесъл. Когато вещицата видяла какво се е случило, изпаднала в отчаяние:
– Сега какво ще правим? – заплакала тя. – Трябва и двете да избягаме! Иначе господарят ще ни удуши и ще затвори душите ни в тези две стъкленици. За теб може и да не е толкова лошо. Какво да хареса момиче като теб тука? Но за мен този палат е най-прекрасното място и сърцето ми ще пукне от мъка, ако си изгубя тукашната служба.

Все пак вещицата решила, че двете трябва да избягат. Тя добре познавала тайните на палата и знаела как да умири и раздели водата. Скоро двете се издигнали на повърхността, стъпили на твърда земя и се разделили. Макар че момичето на всяка цена избягвало реката, не живяло дълго. Престоят в подводния палат на никого не е донесъл нещо хубаво.

Времената се променили. Потопниците вече не се срещат с хората и почти не се чува някой да ги е видял. Тук-там може би някой успява да оцелее от подводните дворци и сенчестите елши, където никога не стъпва смъртен. Историите, които ви разказах, ги научих от мама, която също не е между живите.

Може би един ден, когато и мене ме няма, ще си спомните тези приказки и ще ги разкажете на децата си. Но е възможно тези истории никога повече да не се разкажат…