В суровите, безлюдни земи на Севера, там, където сушата среща вечния, остър като нож, прибой на океана, някога живял момък на име Нийл МакКодръм от клана Доналд. Kато всички останали мъже в селото и той бил рибар. Тамошните каменисти равнища ставали единствено за скотовъдство и препитанието на хората идвало най-вече от необуздания, но и щедър океан.
За разлика от другите мъже, които имали жени и деца да ги посрещат, Нийл МакКодръм живеел сам-самичък в каменната си къщичка на океанския бряг. В тягостните зимни вечери го развличали единствено воя на вятъра и птичите крясъци. Пламъците в огнището осветявали бездънните му сини очи, а бурята бушувала отвън. Той кърпел рибарските си мрежи и току вдигал поглед към далечината, сякаш да разбули морските тайни.
Веднъж, подир една невиждано сурова зима, в още хладната пролетна вечер мъжете от селото се завърнали с лодки, препълнени с херинга. Доволни от богатия улов, те поели към домовете си. Там, в уютните им осветени къщи техните деца и съпруги радостно ги посрещали.
Нийл МакКодръм, който си нямал никого, се върнал последен. Завързал лодката си и за кратко спрял да погледа как морските птици се реят с разперени тъмни криле над хорските покриви. Тъкмо да поеме към самотната си къща, когато нещо бляскаво и бяло му се мернало в сенките. В тишината бликнал чист, радостен смях. Момъкът тихичко се прокраднал зад грамадните канари и точно там, където вълните се разбивали в скалистия бряг, видял да танцуват седем девойки. Косите им били дълги и тъмни като падащия мрак. Всичките били съвсем голи и телата им проблясвали като перли. Момъкът се досетил, че момичетата са от народа на селките, които в океана са тюлени, но стъпят ли на суша, свалят тюленовите си кожи и се превръщат в хора.
В нозете си видял техните кожи и изпълнен с любопитство се навел и вдигнал една. Било най-нежното и меко нещо, което някога бил докосвал.
В този миг седем изплашени до смърт лица се взрели в него. Подир един безкраен миг смразяваща тишина всяка грабнала своята кожа и се хвърлила в морската вода. Но седмата селки останала. Тя пристъпила към Нийл МакКодръм, покрита с тъмните си дълги коси и го погледнала с омайни очи:
– Рибарю, моля те, върни ми тюленовата кожа. На теб няма да ти донесе никаква полза.
Нийл МакКодрън я погледнал и целият изтръпнал при неземната ѝ красота. В кадифения ѝ глас доловил шума на безкрайния океан и сърце не му дало да я пусне.
– Ела с мен – рекъл ѝ той. – Ще ти дам нови дрехи.
Минали месец-два и Нийл МакКодръм се оженил за девойката селки. Той я разсмивал, тя му пеела в дългите вечери, но най-често тя седяла тихичко до него, сякаш заслушана в някаква музика, приглушена от далечината.
След време съпругата селки родила две деца, които имали златните коси на баща си и тъмните омайни очи на майка си, а между пръстите на ръцете и крачката си имали ципи.
Всеки ден, докато Нийл МакКодръм бил с лодката си в морето, жена му и децата излизали да берат плодове или да събират водорасли при отлива.
Полека-лека съпругата селки привикнала към живота в каменната им къщурка. Лете, когато въздухът се изпълвал с дъхав аромат на билки, децата ѝ носели букети диви цветя и тя изглеждала щастлива…
Но когато западният вятър докарвал зимните порои, когато халите се развилнявали и засвистявали зловещо в каменните пукнатини, съпругата селки започвала да обикаля из къщата, сякаш тласкана от неведома сила. После сядала пред колелото на чекръка и запявала печални песни на странен език, а нишката се точела безкрайна и фина между сръчните ѝ пръсти.
Нийл МакКодръм мразел тези часове. Седял мрачен в тъмния ъгъл и пушел лулата си, безсилен да промълви и една дума.
Така изтекли тринайсет години от деня, в който девойката селки и Нийл МакКодръм се венчали. Децата им почти отраснали.
В една лятна привечер тя излязла да събира корени за вечерната гозба. Тъкмо коленичила на топлата земя, когато гласът на нейното момиченце звъннал в соления въздух. Скоро то дотичало при нея с нещо тъмно в ръцете си.
– Мамо, мамо, виж! Това е най-странното нещо, което съм виждала! Случайно го намерих на дъното в съндъка с овес.
Цялата разтреперана, съпругата селки едва се вдигнала на крака и поела в ръце пъстрата тюленова кожа. Била точно както я помнела – нежна и мека като коприна. Притиснала я към сърцето си, а очите ѝ се налели със сълзи. После прегърнала момиченцето и двете в пълна тишина се върнали вкъщи. Там тя повикала и сина си и заговорила нежно:
– Деца мои, скоро ще замина и никога повече няма да ме видите, но не защото не ви обичам – промълвила тя. – Тази нощ, докато пълната луна се носи като бяла перла над морето, най-сетне пак ще вляза в своята кожа и ще намеря себе си.
Посреднощ съпругата селки напуснала топлото легло и мъжа си. Крачела сам-сама към притъмнелия бряг, сваляла една след друга човешките дрехи от себе си и те падали върху пясъка под нозете ѝ. После леко се изкачила на скалите и развила пъстрата тюленова кожа. Миг-два постояла взряна в каменния дом, където спели децата и съпруга ѝ. Но в следната минута ловко се вмъкнала в бляскавата кожа и се хвърлила в пеещата морска вода. Лъскавата ѝ кафява главица решително запорила вълните право към тъмнеещия хоризонт. И ето – край нея изплували останалите шест тюлена – завъртели се в кръг и потънали в нощната доба.
В каменната къща на брега Нийл МакКодръм се събудил и протегнал ръка, но напипал само изстиналото празно място на съпругата си. В миг разбрал какво се е случило, вече знаел – никога повече няма да я види.
Оттогава, по пълнолуние, децата селки не можели да заспят. Посреднощ хуквали с ципестите си крачета по пясъка и излизали на скалистия бряг. Чакали малкия кафеникав тюлен с големи тъмни очи да пристигне и до сутринта всички плували заедно.
КРЕДИТ: Преразказал Л.Петкова, © prikazki.eu 2023 г; КОРИЦА: неизв. автор;
