Вълшебното Огледало

Много, много отдава, още преди белите да пристигнат в земите на Сена, живял един човек на име Гопани-Куфа. Веднъж, по време на лов, той видял нещо твърде странно. Огромен питон бил хванал антилопа и се бил навил около нея. Тя блъскала отчаяно с рога и някак успяла да прикове врата на огромното влечуго към едно дърво. Рогата ѝ били забити толково дълбоко в дънера, че ни едно от двете животни не можел да се освободи.
– Помогни ми! – извикала антилопата. – Не съм сторила никому зло. Този хищник ме хвана и щеше да ме изяде, ако не се бях защитила.
– Помогни ми – примолил се и питонът. – Аз съм Инсато, царят на влечугите и щедро ще те възнаградя!
Гопани-Куфа се замислил за миг и вдигнал своето копие. С един замах промушил антилопата и освободил питона.
– Благодаря ти – въздъхнал той облекчено. – Върни се тук по пълнолуние. Дотогава ще съм изял антилопата и ще те възнаградя, както обещах.
– Да – промълвила умиращата антилопа, – ще те възнагради и още как! Ще получиш за награда собствената си гибел!

Гопани-Куфа се прибрал в своето село, но по новолуние се върнал на мястото, където бил спасил питона.

Инсато лежал на земята и все още дремел, заради огромното количество храна, която бил погълнал. Щом усетил човека, се размърдал, благодарил отново и казал:
– Сега ела с мен в Пита, моето царство, и ще ти дам каквото пожелаеш от моите съкровища.

В началото Гопани-Куфа се изплашил, защото си спомнил последните думи на антилопата, но после размислил и тръгнал след Инсато в гората.

Вървели няколко дни и ето че стигнали до дълбока дупка в земята. Не била много широка, но стигала в нея да влезе човек.
– Хвани ми опашката – рекъл Инсато, – аз ще пълзя напред и ще те дърпам след себе си.
Така и станало.

Дни наред се спускали все надолу, надолу, надолу. Накрая тъмнината се разпръснала и се озовали в прекрасна страна. Навред растяла мека зелена трева, наоколо пасяли безбройни стада кози и овце. В далечината Гопани-Куфа видял множество високи каменни сгради, всичките четвъртити, а покривите им блестели, защото били от чисто злато.

Гопани-Куфа се обърнал към Инсато, но вместо питона, видял силен и снажен човек с препаска от широка змийска кожа. На ръцете и врата си носел тежки гривни от злато. Човекът се усмихнал и казал:
– Аз съм Инсато, но в моето царство се превръщам в човек, какъвто ме виждаш сега, защото това е Пита – земята, на която съм цар.
После хванал Гопани-Куфа за ръка и го повел към града.

По пътя пресекли реки, в които се къпели мъже и жени, други ловели риба, трети плавали в лодки. По нататък преминали край ниви с богата реколта ориз, царевица и какви ли не още зърна, които той не знаел как се казват. Докато вървели, хората, които се трудели на полето и весело пеели, се спрели и радостно поздравили Инсато. Поднесли на двамата пътници палмово вино и зелени кокосови орехи да се освежат, сякаш посрещали близки, които се връщат отдалече.
– Това са моите поданици! – казал Инсато и помахал на хората.
Гопани-Куфа се смаял от видяното, но и дума не отронил. Скоро пристигнали в града. И тук всичко било от хубаво, по-хубаво – имало в изобилие всичко, което някой може да си пожелае. Дори прахолякът по улиците бил от сребро и злато.

Инсато завел Гопани-Куфа в своя замък и го настанил в разкошни покои. От девойката, която щяла да му прислужва, гостът научил, че същата вечер в негова чест ще има тържествено угощение, а на сутринта ще получи каквото си избере от съкровищата на Инсато.

Гопани-Куфа имал една оса, която се казвала Дзенги-мизи. Но тя не била каква да е оса – в нея живеел духът на баща му, затова била небивало умна. Когато Гопани-Куфа се съмнявал в нещо, винаги питал осата как да постъпи. Затова сега извадил малкото плетено кафезче, в което я носел и попитал:
– Дзинги-мизи, каква награда да поискам от Инсато, задето му спасих живота?
– Бззз – забръмчала Дзинги-мизи, – поискай огледалото Сипао.

Отговорът много учудил Гопани-Куфа, но понеже осата винаги казвала истината, решил да я послуша.

Вечерта пирували, а на сутринта Инсато дошъл при своя спасител, весело поздравил и попитал:
– Приятелю, кажи ми какво искаш и ще го получиш!
– О, царю! – отвърнал Гопани-Куфа, – искам огледалото Сипао.
Царят стреснато възкликнал:
– Спасителю мой, поискай всичко друго, но не и това! Не мислех, че ще пожелаеш най-ценното ми притежание.
– Царю, нека днес да премисля – отвърнал Гопани-Куфа – и утре ще ти кажа какво съм решил.
Тези думите не успокоили много царя. Досега и през ум не му минавало, че може да загуби Сипао. Огледалото било вълшебно и онзи, който го притежавал, можел да си пожелае всичко на света и то да се сбъдне. Точно затова Инсато бил толкова богат.

Щом царят излязъл, Гопани -Куфа пак извадил осата:
– Дзенги-мизи – подхванал той, – царят е съгласен да ми даде всичко, но не и огледалото. Има ли нещо друго, също толкова ценно, което да поискам?
Осата отвърнала:
– О, Гопани-Куфа, няма нищо друго на света, което да е по-ценно от него, защото то е огледалото на желанията и изпълнява всичко за онзи, който го притежава. Щом царят се колебае, иди при него утре, после на другия ден и така, докато го получиш.

Така и станало. Три дена Гопани-Куфа давал един и същ отговор и накрая царят със сълзи на очи подал огледалото и рекъл:
– Гопани-Куфа, вземи Сипао и нека всички твои желания се сбъднат. Сега се върни в твоята страна. Сипао ще ти покаже пътя.

Гопани-Куфа много се зарадвал, сбогувал се с царя и рекъл на огледалото:
– Сипао, Сипао, искам да се върна на земята!
В миг се озовал на горната земя, но понеже не знаел къде е, рекъл отново:
– Сипао, Сипао, покажи ми пътя до дома!
И хоп – пред него се прострял пътят!

Когато се прибрал, заварил дъщеря си и жена си да го оплакват, защото мислели, че го е изял лъв. Той ги успокоил и им казал, че дълго преследвал ранена антилопа, объркал пътя и много се лутал из гората, докато го намери отново.

През нощта Гопани-Куфа попитал осата Дзинги-мизи, в която живеел духът на баща му, какво е най-добре да поиска от Сипао.
– Бззз – забръмчала тя, – не искаш ли да станеш велик като Инсато?
Човекът се усмихнал доволно, извадил огледалото и рекъл:
– Сипао, Сипао, искам да стана велик като Инсато, царят на Пита. Искам да царувам над всички!

В миг край бреговете на Замбези, която течала наблизо, се появили павирани улици и каменни сгради. Покривите им светели, защото били от злато като покривите в Пита. По улиците се разхождали мъже и жени, хлапаци водели добитък на паша, а откъм реката се носели весели викове и смях на младежи и девойки, които плавали в своите канута или ловели риба. Когато хората видели Гопани-Куфа, радостно го поздравили и го обявили за цар.

Гопани-Куфа станал могъщ и велик като Инсато, царят на влечугите. Преместил се да живее със семейството си насред града във великолепен палат, издигнат високо над останалите сгради. Жена му толкова се смаяла от всички тези чудеса, че не посмяла нищо да попита, но дъщеря му, Шасаса, не спряла да моли баща си да ѝ каже как така неочаквано е станал цар. Накрая той разкрил тайната на вълшебното огледало и дори ѝ поверил да пази Сипао с думите:
– Дъще, при теб ще е на по-сигурно място, защото ти живееш отделно. При мен непрестанно идват хора да говорим за държавни дела и може някой да го задигне.

Шасаса взела вълшебното огледало и го скрила под възглавницата си. Дълги години Гопани-Куфа управлявал справедливо и мъдро народа си. Всички го обичали и ни веднъж не се наложило Сипао да изпълнява желания.

Така изтекли много години, косата на Гопани-Куфа побеляла и ето че един ден в страната се появили белите хора. Достигнали горно Замбези и повели свирепи битки, но заради силата на вълшебното огледало, загубили и се оттеглили към морския бряг. Един от техните главатари бил Рей, подъл и лукав човек, който решил да узнае откъде идва силата на Гопани-Куфа. Затова извикал при себе си своя доверен слуга и му рекъл:
– Иди в града и научи каква е тайната на тяхната сила.
И слугата, преоблечен в парцаливи дрехи, се запътил натам. Щом пристигнал в града на Гопани-Куфа, попитал кой е техният цар и хората го завели при Гопани-Куфа. Белият човек се престорил на окаян и скромен и рекъл:
– О, царю, съжали ме, защото аз нямам дом! Когато Рей поведе войските си срещу тебе, аз единствен не го подкрепих, защото бях сигурен, че цялата мощ на Замбези ти принадлежи. За наказание, той ме прогони в горите да загина от глад!
Гопани-Куфа повярвал на тези измислици, нахранил белия човек и му дарил дом.

Това било началото на края. Защото Шасаса, дъщерята на царя, се влюбила в белия предател и той научил от нея тайната на вълшебното огледало. Една нощ, когато целият град спял, той бръкнал под нейната възглавница, измъкнал огледалото и го занесъл на Рей, главатарят на белите.

Един ден, докато Гопани-Куфа се любувал на реката от прозореца на палата си, съзрял бойните канута на белите. При вида им, дъхът му за малко да секне.
– Шасаса, дъще! – извикал той стреснато, – тичай да донесеш огледалото, защото белите ще ни нападнат.
– Срам за мене, татко! – проплакала тя. – Огледалото вече го няма! Влюбих се в белия предател и той отмъкна Сипао!

Все някак Гопани-Куфа успял да се съвземе, извадил кафезчето с осата Дзенги-мизи и промълвил:
– О, почитаеми дух на скъпия ми татко! Какво мога да сторя?
– Гопани-Куфа – забръмчала осата, – вече нищо не може да сториш, защото думите на антилопата, която някога погуби, скоро ще се сбъднат.
– Ах, толкова остарях, че съвсем ги бях забравил! – възкликнал царят. – Антилопата е казала самата истина – единствената ми награда ще бъде собствената ми гибел – и ето че времето дойде!

Пришълците нападнали народа на Гопани-Куфа и го изклали до крак с все царя и дъщеря му Шасаса. Оттогава насетне цялата мощ на земята е в ръцете на белите, защото успели да отмъкнат Сипао, вълшебното огледало.