Бинориили балада за двете сестри

Имало едно време две кралски дъщери, които живеели в гористите земи край воденичарския бент на река Бинòри. Мястото било прекрасно – лете под хладните сенки растели омайни цветя и горски плодове, а зиме вековните дървета пазели от хапещия мраз. Сестрите живеели добре заедно, грижели се за кралската градина, бродирали и се наслаждавали на покоя в гората.

Един ден сър Уилям, рицар и кралски син, пристигнал да ухажва по-голямата сестра и спечелил нейната любов. В знак на вечната си преданост и вярност той ѝ поднесъл ръкавица и пръстен и двамата се сгодили. Точно това се очаквало от него и сватбата била уговорена.

Ала след време младият рицар се загледал в по-малката сестра и сякаш внезапно прогледнал. Не можел очи да откъсне от розовите ѝ като черешки бузки и златните ѝ коси.
Накрая, въпреки всичките си клетви и обещания, изобщо не берял грижа за своята годеница. И тя намразила сестра си, задето ѝ отнела любовта на сър Уилям. Докато гледала как двамата се разхождат, как си приказват и заедно се смеят, омразата ѝ ден след ден растяла. Изоставената принцеса непрестанно крояла планове и обмисляла как да се отърве от своята съперница, по-малката си сестра.

Една прекрасна утрин, ясна и чиста, тя ѝ рекла:
– Хайде да слезем до Бинори да проверим дали бащините ни кораби не идват.

Двете се хванали за ръце и поели натам. Когато стигнали до речния бряг, по-малката стъпила на един камък, за да вижда по-надалеч. Сестра ѝ това чакала. Прокраднала се зад нея, хванала я през кръста и я бутнала в бурното течение на Бинори.

– О, сестрице, сестрице, подай ми ръка – замолила през сълзи клетата девойка, докато течението я отнасяло – и ще ти дам половината от всичко, което имам или някога ще получа.
– Не, сестрице, няма да ти дам ръка, защото аз ще наследя земите ти. Срам за мен, ако докосна ръката, която се „изпречи между мен и любовта на живота ми“.
– О, сестрице, сестрице, подай ми тогава ръка в ръкавица – проплакала принцесата, докато течението я влачело все по-далеч – и ще имаш твоя Уилям отново.
– Удави се! – извикала безпощадната принцеса. – Ни с ръка, ни с ръкавица ще те докосна. Чаровният Уилям пак ще е мой, когато потънеш във водите на бурната Бинори.
След тези думи обърнала гръб на сестра си и се върнала в кралския дворец, доволна от злото си деяние.

А принцесата се носела по реката, ту плувала, ту потъвала и накрая приближила водната мелница на Бинори. Точно тогава мелничарската дъщеря готвела и ѝ дотрябвала вода. Излязла да си налее от реката и видяла, че течението нещо носи. Стресната, тя силно извикала:
– Тате, тате, заприщи бента! Нещо бяло плува във водата, русалка или лебед приближава насам.
Втурнал се мелничарят и навреме спрял безмилостните воденични камъни. После извадили девойката и я положили на брега.

Ненагледно прекрасна, тя лежала пред тях. В златните ѝ коси били вплетени перли и скъпоценни камъни, на кръста си носела златен колан, а обточената ѝ със злато белоснежна дреха покривала бледите ѝ като лилия нозе. Но била удавена, удавена!

Макар и мъртва, хубостта ѝ била тъй пленителна, че сърце не дало на хората да я заровят в земята. Докато лежала на брега на Бинори, край нея минал най-прочутия певец арфист и зърнал омайното бледо лице. Колкото и да обикалял, музикантът никога не успял да забрави нейните изящни черти. След много дни той се върнал в мелницата край Бинори. Там, където лежала удавницата, заварил само белите кости и златните ѝ коси. От гръбнака и златните косми той направил арфа и продължил нагоре към замъка над Бинори, където живеел кралят, бащата на принцесата.

Точно тази вечер в замъка тържествено празнували сватбата на кралската дъщеря и чаровния Уилям. Всички се били събрали в тържествената зала – кралят и кралицата, дъщеря им и сина им, сър Уилям и целият кралски двор. Всички с нетърпение очаквали да чуят великият певец.

Менестрелът дръпнал струните на старата си арфа и само с няколко тона ги развеселил, после запял тъй нежно и тъжно, че очите на хората се насълзили. Бил тъй изкусен майстор, че можел да свири каквото пожелае и нямало на света смъртен, който да не откликне на неговото изкуство. Накрая великият музикант извадил арфата, която бил направил същия ден и я поставил на каменен постамент в залата. А-ха да посегне към нея и тя засвирила от само себе си тихо и чисто. Музикантът и всички останали ахнали. А тя запяла със звънлив тъжен глас.:

Тази песен трогнала дори най-коравото сърце в залата и всички се зачудили какво ли се крие за нейните думи. Тогава музикантът разказал как преди години видял прелестната принцеса да лежи удавена на речния бряг край бента на Бинори и как тази сутрин направил тази арфа от костите и косите на момичето. Хората слушали потресени и ужасени.

Щом разказът на музиканта свършил, арфата отново запяла, този път силно и ясно:

След последната строфа се разнесъл пукот – арфата се пръснала на парчета и никога повече не проговорила.

Едни разказват, че в този миг злодейката се строполила в несвяст и повече не се изправила на крака. Други твърдят, че избягала от кралството и никой повече не я видял, но трети уж са сигурни, че щом арфата се разпаднала, удавницата се съживила, простила на сестра си и животът продължил нататък.