Орисията на златаря

Имало някога един златар, който живеел в мъничко село, където хората били толкова алчни и завистливи негодници, колкото изобщо е възможно. Въпреки това майсторът златар бил охранен и заможен. Имал един-единствен приятел – пастир, който пасял говедата на богат стопанин от селото. Всяка вечер златарят отивал в дома на пастира и казвал:
– Ела да се поразходим!
Но вечер пастирът не обичал да се разхожда – нали цял ден бил на крак в полето, та предпочитал да си седи вкъщи. Е, златарят бил толкова настоятелен, че ще не ще, пастирът отстъпвал. Един ден толкова му дотегнало, че се замислил как да се скарат и никога повече да не се разхождат. Чудил се, маял се и накрая поискал съвет от съседа си, който на шега му предложил:
– Най-добре да утрепеш жена му и тогава майсторът със сигурност ще ти се разсърди завинаги.
Пастирът не бил особено умен, пък и в онази страна това не било престъпление. Грабнал една тежка тояга, изчакал златаря да излезе и влязъл в дома му. Тъй здраво цапардосал горката съпруга, че паднала и умряла на място.

Надвечер златарят се върнал и заварил жена си умряла, ала не казал и дума. Изчакал съвсем да се стъмни, извлякъл трупа ѝ на тъмната улица и го подпрял на оградата. Спотаил се в храсталака и зачакал.

Не минало много и по улицата се задал богат чужденец. Човекът забелязал силуета до оградата и, както е редно, учтиво поздравил:
– Добър вечер, приятелю! Каква хубава нощ, а?
Но жената на златаря не отвърнала нищо. Странникът повторил думите си малко по-силно, но отговор пак нямало. Затова извикал трети път:
– Добър вечер, човече! Да не си оглушал? – но силуетът мълчал.
Тогава чужденецът, ядосан от проявената грубост, се навел, грабнал един камък и го метнал по мълчаливеца с думите:
– Дано това те научи как трябва да се държиш!
От удара тялото на клетата съпруга се свлякло на земята, а чужденецът направо се стъписал от ужас. Златарят изскочил от скривалището си и като луд закрещял:
– Нещастнико! Защо погуби жена ми! Сега ще си получиш заслуженото в съда!
Избухнала между двамата люта кавга. След дълга разправия, странникът предложил да плати дан хиляда жълтици на златаря за нещастната злополука. Най-сетне майсторът млъкнал и приел парите, но накарал чужденеца да му помогне да погребе мъртвата си съпруга. После странникът се втурнал към хана, сбрал набързо багажа си и още в ранни зори заминал, да не би златарят да размисли и да го обвини в убийство.

Скоро в селото проличало, че златарят внезапно много е забогатял. Селяните взели да го подпитват и накрая го принудили да каже как е забогатял.
– О – възкликнал той, – жена ми умря и аз я продадох.
– Продал си умрялата си съпруга?! – смаяли се хората.
– Да – отвърнал златарят.
– Колко получи?
– Хиляда жълтици – отвърнал лукавият майстор.

Втурнали се селяните по домовете си, докопали невинните си съпруги и ги погубили. На другия ден тръгнали да ги продават. Дни наред обикаляли нашир и надлъж, но едничкото, което спечелили, било смях и подигравки. Накрая разбрали, че златарят все някак ги е измамил, сграбчили нещастника и го завлекли на речния бряг.
– Сега ще се научиш как се играят игрички – един през друг викали те. – Понеже не можеш да плуваш, ще се удавиш, та никога повече да не мамиш!
Метнали го в буйните дълбоки води, където течението било най-опасно и бурно.

Златарят наистина не можел да плува. Щом го метнали, потънал във водата и враговете му решили, че се е удавил. Но течението го повлякло надолу и за късмет зад първия завой успял да се хване за един плаващ дънер. Подир няколко мили все някак успял да излезе на брега. На ливадата до реката видял хубав, добре охранен бивол, метнал се на гърба му и препуснал към дома. Когато селяните го видели, смаяни се развикали:
– Да му се не види, ти откъде се взе и къде намери този бивол?
– Ах – възкликнал златарят, – само да чуете какво ми се случи! Долу на дъното, там, където ме метнахте, попаднах на тучна поляна с дървета, прекрасна за паша и пълна с добитък – биволи и крави колкото щеш. Едвам реших да си тръгна, но си казах, че трябва да кажа на всички за това.
„Уха-а! – казали си ненаситните селяни – Щом долу има добитък за взимане, най-добре да идем да си хванем.“

И окуражени от златаря, кажи речи до един, още на другата заран се втурнали към опасното място. И за да стигнат по-бързо до чудната поляна, завързали по един камък за нозете си. Метнали се в буйните води на реката и се издавили. Ако някой успеел да размаха ръце над водата за помощ, златарят се провиквал:
– Гледайте, гледайте! Вика и вас да отидете. Май си е хванал бивол за чудо и приказ.
Останалите, които досега се съмнявали, наскачали и ни един не останал.

Върнал се лукавият златар в селото и заграбил имотите на съселяните си. Станал толкова богат, колкото не бил и сънувал. Но да не мислите, че от този ден нататък заживял честито и щастливо?! О, колко грешите!

Вероломството и лъжите никога не носят щастие. Вярно, успял да измами останалите негодници, но и той бил същия като тях. Какво станало после ли? Колкото повече забогатявал, толкова повече надебелявал. Скоро заприличал повече на свиня, отколкото на човек и едва можел да мръдне. Един ден получил удар и се споминал, но на никой хич не му пукало за това.