Битови приказки

Пашата овчар

Препоръчва се за възраст над 17 год.
29мин
чете се за

Много отдавна в Багдад живял един паша на име Али. Той бил любимец на султана, ала никой друг не го обичал, макар че бил предан мюсюлманин и всеотдайно следвал старите традиции. Щом зората позволяла да се различи черното от бялото, той простирал килимче на земята и с лице към Мека се пречиствал и благочестиво изричал своите молитви. Когатом свършел, двама арапи, облечени в алени дрехи, му поднасяли кафе и лула. Али кръстосвал крака на дивана и не мръдвал от това място до вечерта. Така управлявал този паша – по цял ден посръбвал чашка след чашка горещо арабско кафе, пушел лениво наргилето си, дремел и не вършел нищо, да не говорим за мислене.

„Али паша кръстосвал крака на дивана и не мръдвал от там до вечерта.“

Разбира се, всеки месец от Истанбул пристигала заповед да внесе в султанската съкровищница един милион гроша – данък за пашалъка. Тогава Али се измъквал от обичайната леност, свиквал най-богатите търговци на Багдад и ги приканвал най-любезно да му платят два милиона гроша. Клетниците биели с ръце гърдите си, скубели брадите си, протягали ръце към небесата и със сълзи на очи се кълнели, че нямат пукната пара, като горещо молели пашата и султана да ги пожали. Али паша продължавал да посръбва кафе и издавал заповед да шибат ходилата им с пръчки, докато не се съберат парите, които твърдели, че нямат, но винаги успявали да намерят. Събраното се преброявало, преданият управник изпращал половината на султана, останалото прибирал в своя сандък и пак се връщал към предишните си занимания. Понякога, независимо от своето пословичното търпение, Али се оплаквал от грижите по управлението и тегобите от своя пост и задължения. Но на другия ден преставал да мисли за това, а следващия месец отново събирал данъка със завидно равнодушие и търпение.

След лулата, кафето и парите Али най-много обичал дъщеря си Радост-Ненагледна. За тази предана любов той имал основателна причина – момичето било като живо огледало на Али и отразявало в себе си всички негови достойнства. Колкото мързелива, толкова и красива, Радост-Ненагледна и крачка не можела да направи без трите си робини, които вечно се въртели около нея. Една белокожа робиня оправяла нейния тоалет и прическа. Втората била жълтокожа и се грижела за нейното огледало и ветрило. Третата имала абаносова кожа и забавлявала младата си господарка със смешни физиономии, а в отплата получавала нейните ласки или шамари.

Всяка сутрин дъщерята на пашата се качвала в тежка волска кола, прекарвала три часа в хамама, а останалата част от деня минавала в посещения, похапване на сладкиши с рози, посръбване на шербет от нар и забавления с приятелки. След този стойностно прекаран ден тя се връщала в палата, прегръщала баща си и потъвала в съня на праведните. Четенето, мисленето, бродерията и музиката намирала за твърде уморителни, затова Радост-Ненагледна се погрижила с това да се занимават слугите. Какво да се прави – когато си млада, красива и богата си принудена да се забавляваш! А кое е по-забавно и прекрасно от това да не вършиш нищо? Това е то турския здрав разум, но по тази черта и много християни удивително приличат на турци.

„Kое е по-забавно и прекрасно от това да не вършиш нищо?“

Но на тази земя няма безоблачно щастие – ако не беше така, този свят щеше да ни накара да забравим за рая. Така станало и с Али. Веднъж, този иначе бдителен велможа, бил малко по-сънен от обичайното и по погрешка заповядал да нашляпат ходилата един гръцки гяурин, който за беда се оказал английско протеже. Както се и очаквало, клетникът се развикал, но английският консул, който хич не търпял глупости, се развикал още по-силно и Англия, която никога не спи, надвикала всички. Невиждано възмущение избухнало във вестниците и парламента и гневният остър език достигнал Константинопол. Толкова шум за такава дреболия ядосала султана и понеже нямало как да се отърве от могъщите си съюзници, падишахът решил да се отърве от пашата – тази невинна изкупителна жертва за цялата олелия. Първоначално Негово Величество мислел да отсече главата на своя стар приятел, но после си рекъл, че гибелта на правоверен мюсюлманин ще достави твърде много радост на онези християнски псета, дето вечно лаят. Затова, в безмерната си снизходителност, наредил да захвърлят пашата на безлюден остров, където да умре от глад.

За късмет на Али неговият приемник и съдник се случил един възрастен паша, чието усърдие било смекчено с годините и който от опит добре знаел, че султанските желания са неизменни само на теория. Той си казал, че е възможно един ден Негово Величество да съжали за своя стар приятел и тогава може да бъде зарадван с това снизхождение, което сега нищо не струвало. Затова наредил да докарат Али и дъщеря му дискретно, дал им дрехи на роби и няколко гроша, като ги предупредил, че ако утре ги заловят в пашалъка или ако отново се чуе нещо за тях, или ще ги удуши, или ще им отсече главите, както предпочетат. Али благодарил за добрината и час след това той и дъщеря му потеглили с един керван за Сирия. Същата вечер обявили свалянето и заточението на Али паша из цял Багдад. Надигнала се всенародна радост, всеки възхвалявал справедливия и бдителен султан, чиито зорки очи вечно бдели за бедите на правоверните му поданици. А следващия месец, когато новият паша, който бил с тежка ръка, поискал два и половина милиона гроша, добрите хора на Багдад платили, без изобщо да мърморят – толкова благодарни били, че най-сетне се отървали от ноктите на разбойника, който дълги години безнаказано ги грабел.

Да успееш да избягаш и опазиш главата си не е малко, но далеч не е всичко. Човек трябва да се храни от нещо, а това хич не е лесно за онзи, който е свикнал да живее от труда и парите на другите. Али бил вече в Дамаск, но нямал никакви средства. Без познати и приятели той умирал от глад, но още по-тъжно било за бащата да гледа как дъщеря му ден след ден чезне от мъка. Какво да прави в тази крайна нужда? Дали да проси? Уви, това е безполезно за човек, на когото до вчера хората са били в краката. Дали да не започне работа? Но винаги досега Али бил живял достойно, без нищо да подхваща. При нужда от пари единствено умеел да бие с пръчка хората по ходилата. За беда, да вършиш това престижно дело на спокойствие трябва фермам от султана, че си паша. Всеки опит за подобна самодейност крие сериозен риск и смъртна опасност – виновникът като нищо можел да увисне край пътя. Али добре знаел, че не е редно пашите да се състезават. Понякога се случвало и той самият с радост да обеси някой клет крадец, достатъчно луд да престъпи закона в неговите владения.

Един ден, в който не бил слагал и залък в устата си, а Радост-Ненагледна била докрай изтощена от риболов и нямала сили дори да се надигне от постелята, Али бродел из улиците на Дамаск, като прегладнял вълк единак. Той забелязал няколко човека да пренасят делви зехтин на главите си към близкия дюкян. На входа на дюкяна стоял продавачът и плащал по една пара за всеки пренесен товар. При вида на медната монета сърцето на клетия паша заблъскало. Присламчил се към носачите и щом слязъл по тесните стълби, му връчили грамадна делва, която едва задържал на главата си, макар че я хванал с две ръце.

С превит врат, скършени рамене и сключени вежди Али се заизкачвал нагоре, но на третото стъпало товарът се люшнал напред. За баланс той стъпил назад, но кракът му се хлъзнал и несретникът се изтърколил с делвата, която се разбила на парчета и потопила и него, и всичко наоколо в река от зехтин. Докато се надигал, потънал от срам, продавачът го сграбчил за врата.
– Сакатнико – викнал той, – за щетата ми дължиш петдесет гроша! Плащай веднага и ще те оставя на мира! Друг път като не разбираш, не се меси в работата на другите.
– Петдесет гроша! – отвърнал с горчива усмивка Али. – Откъде да ги взема. Нямам пукната пара.
– Щом не можеш да платиш с пари, ще платиш с кожата си – отвърнал остро продавачът.

По негов знак двама здравеняци сграбчили Али, метнали го на земята, вързали краката му с въже и по същия начин, както често бил отреждал за другите, получил по ходилата си петдесет удара с пръчка, която шибала тъй силно, сякаш той самият надзиравал наказанието. После се надигнал разкървавен и куцукащ, увил някакви парцали около нозете си и с въздишка се повлякъл към дома.
– Велик е Аллах – мърморел си той, – затова се налага да изстрадам онова, което другите са изпитвали. Но търговците, които наказвах в Багдад, имаха повече късмет от мене, защото техните приятели плащаха за тях, а аз умирам от глад.

Но не бил прав. Една жена с добро сърце, която от чисто любопитство случайно видяла цялата злополука, го съжалила. Сипала му зехтин да облекчи раните си, дала му торбичка брашно и няколко шепи леща да налага стъпалата си, докато оздравеят. Откакто бил в изгнание, за пръв път тази вечер Али спал спокойно, без да се тормози за утрешния ден.

Нищо не изостря тъй духа, както болестта и самотата. В принуденото си усамотение в главата на Али щукнала бляскава идея.
– Какъв глупак бях досега – рекъл си той – да се хвана с тези грънци на работа! Пашите нямат достатъчно здрави глави за това. Само вол може да върши такава работа. Онова, с което хората от моята класа се отличават най-много е умът, или по-точно казано ловкост и изобретателност. Аз бях човек от класа и добре знам как се лъже и маже. Ще избера занаят, в който ще смая света с превъзходните си качества и скоро ще натрупам състояние.

Затова Али станал бръснар.

В началото всичко вървяло добре. Нашият новоизлюпен майстор носел прясна вода, чистел бръснарницата, тупал рогозките, точел инструментите и поднасял лули и кафе на клиентите. Всички тези тъй деликатни операции Али изпълнявал забележително добре. Ако главата на някой друг планински селянин случайно попаднела в ръцете му, острието на бръснача се плъзгало леко и безнаказано. Тези добри хора са дебелокожи, без друго са родени да ги бръснат, та повече или по-малко кожа за тях нямало голямо значение.

„Само при вида му Али се разтревожил.“

Но една сутрин в бръснарницата влязъл виден човек и само при вида му клетият Али се разтревожил. Това бил шутът на пашата – отвратителен дребен гърбушко, с глава като тиква, дълги космати ръце, пъргави очи и маймунски зъби. Докато Али поливал с парфюмирана пяна главата му, безсрамникът лежал на стола и се забавлявал да щипе нашия пишман бръснар, плезел се и му се подигравал в лицето. Бръснарят два пъти изпуснал таса със сапунена пяна, което толкова зарадвало гърбушкото, че му хвърлил четири пари. Ала усърдният Али не изгубил самообладание. Напълно погълнат от ценната глава, той бръснел възможно най-внимателно и деликатно. Внезапно смешникът направил глупава гримаса и изкрещял така, че бръснарят се сепнал, дръпнал ръка и с бръснача клъцнал горе-долу половин ухо, което не било неговото.

Смешниците обичат смеха, но само ако е за чужда сметка. Няма по-тънкокожи хора от онези, които обичат да се надсмиват над другите.

Дивашки удари зачукали по главата на Али и едва не бил удушен.
– Убиец, убиец! – крещял яростно гърбушкото.
За късмет раната била дълбока и раненият трябвало да се погрижи за ухото си, което здраво кървяло. Али се възползвал от сгодата и хукнал по улиците на Дамаск с бързината на човек, който знае, че ще го обесят, ако го заловят.

С бясно търчане и лъкатушене из сокаците той успял да се мушне незабелязано в едно празно мазе и не мръднал от там, докато не паднала нощта. Да остане в Дамаск след такава беля, било равносилно на смърт, та Али без много труд убедил дъщеря си, че е абсолютно наложително да избягат веднага. Нямали затруднения с багажа и преди да настъпи зората, те достигнали планината. Три дни вървели, без да спират и без нищо да сложат в уста, освен няколко смокини от крайпътните дървета и малко вода, която с много труд успели да извадят от дъното на един почти пресъхнал кладенец. Ала всеки облак свършва със сребристия си край и трябва да ви кажа, че никога в предния си разкошен живот пашата и дъщеря му не били яли и пили с такава наслада и апетит.

Приютил ги един богат селянин, който често изпълнявал свещения дълг на гостоприемството. След вечеря той заговорил Али и като разбрал, че нямат никакви средства, предложил да го наеме за овчар. Да води две дузини кози и петдесет овце в планината не било трудно – две добри кучета щели да вършат най-черната работа, тук нямало кой да го пребие заради непохватност, а и щяло да има мляко и сирене в изобилие. Дори стопанинът да не им дадял и пукната пара, поне позволил на дъщерята да вземе колкото желае вълна и да изплете дрехи за себе си и баща си. Али, чиято единствена друга възможност била да умре от глад или да бъде обесен, не се чудил много дали да поведе патриархален живот. Още на следващия ден той поел към планините с дъщеря си, кучетата и стадото.

Щом стигнали ливадите, Али се отдал на старите си навици – по цял ден пушел изпънат на земята и зяпал как птиците кръжат в небето. Уви, злочестата му щерка нямала това търпение. Тя все мислела за Багдад и тези мисли не я оставяли на мира – не можела да забрави сладостните дни, преди да ги споходят тези беди.
– Татко – често казвала тя, – какво струва животът, щом е низ от неволи? Не е ли по-добре да свърши изведнъж, вместо да умираме лека-полека?
– Дъще, Аллах е велик – отвръщал мъдрият пастир. – Каквото върши, го върши добре. Дари ми покой на стари години и това е най-доброто, което някой може да получи, та, както виждаш, аз се примирих. Ех, щях да съм и по-добре, ако имах занаят. Колкото до тебе – ти си надарена с младост и надежда – може да почакаш, докато сполуката се върне. Каква утеха е това за тебе!
– Примирявам се, скъпи татко – с въздишка отвръщала Радост-Ненагледна, ала за нея нямало покой, защото искала много повече.

„Примирявам се, скъпи татко.“

Близо година Али водил този усамотен живот, когато една сутрин синът на пашата на Дамаск отишъл на лов в планината. Докато преследвал дивеч, се загубил. Сам, без свитата си, той опитал да намери пътя и тръгнал по течението на едно поточе, което слизало от планината. Неочаквано зад една скала видял Радост-Ненагледна да седи на тревата с потопени във водата крака и да реше дългата си коса.

При вида на тази чудна хубавица Юсуф неволно възкликнал.

Девойката вдигнала очи и се сепнала при вида на непознатия. Хукнала бързо към баща си и за миг изчезнала пред смаяния поглед на принца.
– Коя ли е тя? – зачудил се Юсуф. – Тези планински цветя са по-омайни и сладки от нашите градински рози. Тази дъщеря на планината е по-красива от жените на султана. Тя е жената на моите мечти.

Забързал след тайнствената хубавица и скоро видял Радост-Ненагледна да дои козите. Али привикал кучетата, които яростно лаели по чужденеца. Юсуф поздравил, разказал как се загубил и се оплакал, че е много жаден.

Радост-Ненагледна веднага му поднесла калена паница мляко и той започнал бавно да пие. Момъкът безмълвно наблюдавал бащата и дъщерята и накрая помолил да го упътят. Али, последван от двете кучета, придружил Юсуф до подножието на планината, а когато се върнал, целият треперел. На раздяла странникът му дал един алтън, значи трябва да е или паша или принц. Според Али, който съдел за другите по себе си, пашата е човек, който причинява единствено пакости, та трябва да се пазиш от приятелството му точно колкото от враговете си.

Щом се върнал в Дамаск, Юсуф забързал към майка си и като обвил ръце около нея, ѝ казал, че е хубава като шестнадесетгодишна и бляскава като пълнолуние. После заявил, че тя е неговият единствен приятел и я обича най-много на света. Щом изрекъл тези думи, той започнал да целува ръцете ѝ. Майката се усмихнала:
– Сине – рекла тя, – ясно виждам, че искаш нещо да ми кажеш, затова говори. Не знам дали съм толкова красива, колкото казваш, но знам, че нямаш по-верен приятел от майка си.
Нямало нужда повече да настоява. Юсуф копнеел да ѝ разкаже за срещата в планината. Той обрисувал прекрасна картина на тайнствената хубавица, обявил, че не може да живее без нея и иска утре двамата да се оженят.
– Сине, имай търпение – отвърнала майка му. – Нека първо научим коя е тази красавица. После ще говорим с баща ти, за да получим неговото съгласие за вашия щастлив съюз.

Щом пашата чул за страстта на сина си, запротестирал и скоро избухнал в яростен гняв:
– Свършиха ли в Дамаск богатите хубавици, че си тръгнал да се жениш за планинска овчарка? Никога няма да дам съгласие за този съюз! Никога!

Никога е дума, която мъдрият мъж не трябва да изрича, когато синът и жена му са срещу него в съюз. Преди да изтече седмицата, пашата, трогнат от сълзите на майката и смълчаното бледо лице на сина си, отстъпил, уморен от раздора. Ала като всеки силен мъж със самочувствие, добавил, че ще сглупят и той осъзнава това.
– И така да е – рекъл той, – нека синът ми се ожени за овчарката. Този глупав съюз тъпкано ще му се върне на главата. Аз си измивам ръцете от цялата работа. Тъй като не очакваме нищо от тази сватба, ще извикам моя шут. Той е най-подходящ да иде в планината и да доведе пустата овчарка, която хвърли проклятие върху дома ми.

Час по-късно гърбушкото яхнал едно магаре и поел към планините, като люто проклинал по пътя капризите на пашата и влюбения Юсуф. Що за нелепост е да изпратиш един деликатен човек, роден да живее в палат, чието остроумие радва принцове и паши при някаква овчарка? Уви! Сляпа е Фортуна, та издига глупците на власт и принизява в шутове истинските гении, които не желаят да умрат от глад.

Три дълги дни не били достатъчни да уталожат злъчния хумор на гърбушкото, когато най-сетне зърнал Али, полегнал на сянка под един рожков – по-зает с лулата си, отколкото с овцете. Шутът изпуснал мощна струя от задника си и приближил пастира с величие, достойно за велик везир.
– Ей, мошенико – извикал той, – ти си омагьосал сина на пашата! Той те удостои с честта да поиска ръката на дъщеря ти. Колкото може по-бързо излъскай тази перла на планината, че трябва да я заведа в Дамаск. Колкото до теб – пашата ти изпраща тази кесия и заповядва да напуснеш страната колкото може по-бързо.

Али оставил подхвърлената кесия да падне на земята и без да обръща глава, попитал гърбушкото какво иска.
– Глупако – отвърнала смешникът, – не чу ли? Синът на пашата ще се ожени за дъщеря ти.
– Какъв занаят има синът на пашата? – попитал Али.
– Какъв занат ли? – възкликнал гърбушкото и избухнал в смях. – Ти, дважди глупако, да не мислиш, че този толкова заможен човек прилича на теб? Не знаеш ли, че пашата дели данъците със султана. От четиридесетте овце, за които не полагаш особени грижи, четири му принадлежат и ако поиска, може да прибере и останалите тридесет и шест!
– Аз не говоря за пашата – тихо отвърнал Али, – дано Аллах пази Негово Превъзходителство! Аз питам какво прави синът му? Да не е оръжейник?
– Не, тъпако.
– Да не е ковач?
– Със сигурност не е.
– Дърводелец?
– Не.
– Варджия?
– Не, не. Той е знатен човек. Не разбираш ли, трижди пъти тъпако! Само простите хора работят. Синът на пашата е знатен човек, което ще рече, че ръцете му са бели и не върши нищо.
– Тогава не може да се ожени за дъщеря ми – отвърнал овчарят с важен глас. – Да поддържаш дом е скъпо нещо и аз никога няма да поверя детето си на човек, който не може да издържа жена си. Да не би синът на пашата да умее нещо по-фино и изкусно от това, което изредих. Сигурно може да свири?
– Не – отвърнал гърбушкото, като присвил рамене.
– Шивач?
– Не.
– Грънчар?
– Не.
– Кошничар?
– Не.
– Тогава бръснар?
– Не – отвърнал гърбушкото позеленял от яд. – Спри с тъпите си смешки или жестоко ще те пребия. Извикай дъщеря си, че бързам.
– Дъщеря ми няма да тръгне с теб.

Той подсвирнал на кучетата, които пристигнали с ръмжене и извадили такива зъби, че гледката не зарадвала много емисаря на пашата.

Той се надигнал и като разклатил юмрук към Али, който едва удържал кучетата, избухнал в гняв.
– Негоднико – провикнал се той, – скоро пак ще чуеш за мен! Ще научиш цената да налагаш волята си над пашата, нашият благословен господар.

Шутът се върнал в Дамаск с разполовеното си ухо провиснало повече от всякога. За късмет пашата приел новините откъм добрата им страна. Този отговор бил „шах“ за сина и жена му и пълен триумф за него. Този двоен успех погъделичкал гордостта му и станал много сговорчив.
– Бре – рекъл той, – този човечец е по-голям глупак и от сина ми! Юсуф, не се тормози – имаш думата ми на паша. Ще изпратя четирима здравеняци в планината, които ще доведат дъщеря му. Колкото до бащата – не се тревожи, аз имам неоспорим аргумент за него.
И след тези думи, той замахнал енергично с ръка, сякаш посяга да убие досадна муха.

По знак на майка си Юсуф се надигнал и помолил баща си сам да доведе нещата до успешен край. Може Радост-Ненагледна силно да обича баща си, ще започне да плаче и пашата ще се натъжи, че е помрачил първия бляскав ден от сватбата. Юсуф вярвал, че с малко любезност лесно ще превъзмогне несъгласието, което считал за неоснователно.
– Така да е – приел пашата. – Мислиш, че си по-умен от баща си, но така е винаги с децата. Прави каквото знаеш, но те предупреждавам, че от днес нататък повече няма да се занимавам с нещата ти. Ако старият глупав овчар ти откаже, ще бъде по твоя вина. Бих дал хиляда гроша да те видя как се връщаш като глупак, също като гърбушкото.

Али посрещнал Юсуф с цялото уважение, което син на паша заслужава. Пастирът от сърце благодарил за високата чест, но нямало да промени мнението си. Без занаят няма женитба! Или приема, или си отива. Младежът се огледал с надежда Радост-Ненагледна да се притече на помощ, но нея никъде я нямало. Всъщност причината тя да не се опълчи на баща си, била, че Али не казал и дума за предложената сватба. От деня, в който дошъл гърбушкото, той внимавал момичето да стои все в къщата.

Съкрушен, синът на пашата слязъл от планината. Какво да стори? Да се върне в Дамаск и да стане за смях на баща си? Никога! Да се откаже от Радост-Ненагледна? По-добре да умре! Да убеждава отново твърдоглавия овчар? Юсуф нямал и капка надежда за успех и вече почти съжалявал, че любезността му го е подвела.

Погълнат от тези тъжни разсъждения, момъкът бил отпуснал поводите и конят му вървял без посока. Когато Юсуф се опомнил, видял, че се намира сред маслинова горичка. В далечината се виждало село, от комините на къщите се точел синкав дим, а вятърът донасял лая на кучета, песните на работниците и шум от чукове и наковални.

В главата на Юсуф се пръкнала идея. Какво му пречи да научи занаят? Не заслужава ли хубавата Радост-Ненагледна тази жертва? Младежът вързал коня за една маслина, окачил на клоните ѝ своите оръжия, бродираното си палто и чалмата. В първата къща на селото той се оплакал, че разбойници бедуини го ограбили, купил си прости дрехи и така преоблечен тръгнал от врата на врата да се предлага за чирак.

Юсуф изглеждал толкова приветливо, че всички го посрещали сърдечно, но условията на майсторите сериозно го стреснали. Ковачът искал да го учи две години, грънчарят една, зидарят шест месеца… Ама това било почти век! Не можел толкова дълго да чака. Ето, че дочул един писклив глас да го вика.
– Добре дошъл, сине – казал някой, – ако бързаш и имаш желание да учиш, ела при мен. След една седмица ще можеш сам да си изкарваш хляба.

Юсуф вдигнал глава. Няколко стъпки пред него на една пейка седял дебел мъж с кръстосани крака и живо засмяно лице. Той бил кошничар и около него била разхвърляна слама и тръстика, ошарени в ярки цветове. С удивителна сръчност той оплитал сламата и после я пришивал, за да се превърне в кошници, рогозки и шапки с най-различни форми и цветове. Било същинска радост да го гледаш как работи.
– Ти ще бъдеш моят майстор – рекъл Юсуф и грабнал ръката на кошничаря. – Ако ме научиш на занаят за два дена, щедро ще ти платя за труда. Това са честно изкарани пари.
И като рекъл това, подхвърлил няколко алтъна на смаяния кошничар.

„Ти ще бъдеш моят майстор!“

Чирак, който подхвърля злато с тъй лека ръка, не се среща всеки ден и майсторът нямал съмнение, че насреща му седи преоблечен принц, та направил чудеса. И понеже на новия чирак не липсвал ум в главата, ни желание да учи, преди да падне вечерта, знаел вече всички тънкости на занаята.
– Сине – рекъл майсторът, – твоето обучение приключи. Сам ще отсъдиш дали твоят майстор си е изкарал честно парите. Слънцето залязва, хората приключват работа и всички минават край тази врата. Вземи рогозката, която направи, и я предложи на минувачите. Ако не греша, ще изкараш четири пари за нея и като за първи опит, тази сума е прилична.

Кошничарят не грешал – още първият клиент предложил три пари, Юсуф поискал пет и след около час, прекаран в спорове и препирни, клиентът решил да плати четири. Той извадил своята дълга кесия, погледнал няколко пъти рогозката, отново посочил кусурите ѝ, но накрая измъкнал една след друга четирите медни пари. Вместо да ги вземе, Юсуф подал един алтън на купувача, наброил десет на кошничаря и тъй бързо напуснал селото с новото си ръкоделие, сякаш бил полудял. Щом дошъл при коня си, той постлал на земята рогозката, завил се със своя бурнус и заспал. Спал на пресекулки, но въпреки това този бил най-сладкият сън през живота му.

На зазоряване, когато Али повел овцете към ливадите, се смаял, като заварил Юсуф да го чака под сенките на рожкова. Щом забелязал овчаря, младежът станал и повдигнал рогозката, на която седял:
– Татко – рекъл той, – ти пожела да науча занаят и аз го направих. Това е моята работа, виж.
– Много хубава рогозка – отвърнал Али. – Може и да не е изплетена най-добре, но е ушита чудесно. Колко можеш да изкараш на ден с такива рогозки?
– Четири пари – отвърнал Юсуф, – а с малко повече опит ще мога да правя по две на ден.
– Нека сме скромни – рекъл Али. – Скромността приляга на новака. Четири пари на ден не са много, но четири днес и четири утре, това са осем, и с четири на третия ден ще станат дванайсет. Накратко, това е занаят, с който може да се преживява и ако аз имах достатъчно ум да го науча, когато бях паша, нямаше никога да изпадна толкова, че да стана овчар.

При тези думи Юсуф направо онемял. Тогава Али му разказал цялата история. Рискувал да загуби главата си, но тази малка гордост била простена на бащата. Али искал неговият бъдещ зет да знае, че Радост-Ненагледна не е проста булка за сина на пашата.

Този ден Али прибрал по-рано овцете, защото Юсуф поискал лично да благодари на честния стопанин. Момъкът му дал една кесия злато като награда за проявеното милосърдие към клетия Али и дъщеря му. Щастливият човек е най-щедър.

Най-сетне любящият баща разказал на Радост-Ненагледна за предложената сватба, като ѝ напомнил, че най-важното задължение на една дъщеря е да слуша баща си. После девойката била представена на годеника си. Точно за тези случаи казват, че в Турция дъщерите са много послушни.

Още същия ден по вечерния хлад те потеглили за Дамаск. Конете им стъпвали леко, сърцата им пърхали радостно и се носели като вятър. Преди да свърши вторият ден, те пристигнали. Юсуф представил своята годеница на майка си. Трябва да отбележим, че съпругата на пашата останала очарована. Щом свършили първите прегръдки, майката не могла да се сдържи и показала на мъжа си колко по-умна излязла от него и разкрила произхода на хубавата Радост-Ненагледна.
– Аллах! – провикнал се пашата и започнал да глади брадата си, докато се съвземе и поскрие объркаността си. – Скъпа съпруго, да не мислиш, че ще изненадаш опитен чиновник като мен? Сякаш щях да приема годежа, ако през цялото време не знаех тази тайна, която толкова ви смая! Още ли не си разбрала, че пашата знае всичко?

После властелинът се заключил в своя кабинет, за да изпрати поверително запитване до султана как да постъпи с Али. Великият велможа нямал никакво желание да обижда Негово Величество заради черните очи на някакво момиче от семейство на изгнаници. Младите обичат романтиката в живота, но пашата бил човек на думата, който възнамерявал да живее и умре като паша.

Ако се вярва на Приказките на Шехерезада, всички султани страстно обичат интересните истории и изглежда ненапразно предишният закрилник на Али бил наследник на предците си. Султанът изпратил кораб до Сирия, който да докара бившия паша на Багдад в Константинопол. Али, облечен в дрипи и с гега в ръка, бил въведен в сарая и там пред многобройна публика получил честта да забавлява своя господар цяла вечер.

Когато Али завършил своя разказ, сам султанът се изправил и тържествено положил върху раменете му ташриф. Негово Величество превърнал пашата в овчар, а сега смаял целия свят, като му оказал височайша чест и провъзгласил Али овчаря отново за паша.

При това удивително доказателство за благосклонност целият двор заръкопляскал. Али се хвърлил в краката на султана и любезно отказал честта, която повече не го привличала. Казал, че не иска втори път да огорчава своя господар и единственото му желание е да му позволят да легне напълно забравен в гроба. Накрая благословил щедрата ръка, която го измъкнала от бездната, в която заслужено бил паднал.

Гордостта на Али стреснала целия султански двор, но султанът се усмихнал.
– Велик е Аллах! – провикнал се той, – и всеки ден ни поднася изненади. През цялото ми двадесетгодишно царуване за първи път мой поданик ме моли да остане никой. Али, в памет на това невиждано събитие аз ще удовлетворя молбата ти. Единственото, за което настоявам, е да приемеш моя дар хиляда кесии. На никого не е позволено да напуска своя султан с празни ръце.

Али се завърнал в Дамаск и си купил прекрасна овощна градина с портокали, лимони, кайсии, сливи и грозде, която с радост копаел, плевял, ашладисвал, подкастрял и поливал. Всяка вечер лягал изморен, ала доволен. Всяка сутрин се събуждал бодър и отпочинал, с гъвкаво тяло и леко сърце.

Радост-Ненагледна родила трима сина, по-хубави дори от майка си, а застарелият Али се захванал с тяхното обучение. Всички усвоили градинарството и още някакъв занаят. За да запечата в сърцата им истината, която научил едва когато заживял в изгнание, Али наредил на един изкусен калиграф да изпише по стените на къщата и градината най-дълбокомислените пасажи от корана, а под тях положил следните мъдри фрази, на които и самият пророк не би се противопоставил:

Работата е същинско богатство, което вечно ще притежаваш.

Ако използваш ръцете си да работиш, никога няма да ги протегнеш да просиш.

Разбереш ли колко усилия са нужни да изкараш една пара, ще почиташ труда и имота на хората.

Работата дарява здраве, мъдрост и щастие.

Работата и скуката никога не живеят заедно.

Заобиколени от тези мъдрости, синовете на Радост-Ненагледна израснали достойни и знатни. Всички станали паши и няма как да не попитаме дали са спазили заветите на дядо си. Ще ми се да вярвам, че е така, макар че турските анали не споменават нищо за това.

КРЕДИТ: Le pacha berger, Édouard Laboulaye; ПРЕВОД: Л.Петкова – ©prikazki.eu 2022; ИЛЮСТРАЦИИ: Yan’ Dargent, 1867;

prikazki.eu