Едуар Рене Льофебр дьо Лабуле (Édouard René Lefebvre de Laboulaye), по-известен като Едуар Лабуле е знаменит френски юрист, политик и писател.
Роден е на 18 януари 1811, Париж във високообразовано семейство и умира в родния си град на 25 май 1883 г.
Още с първата си книга, посветена на проблемите на собствеността, печели награда в конкурс на Académie des inscriptions et belles-lettres (Академия за надписи и художествена проза).
По-късно, силно привлечен от историята на Германия, пише следващата си книга. Изключителната му ерудиция и духовитият му елегантен стил привличат всеобщото внимание и през 1842 г. е приет за член на „Академията ..“, а четири години по-късно става и професор по сравнително право в Collège de France.
Забележителният французин е силен поддръжник на движението против робството, създава няколко книги, посветени на историята и конституцията на САЩ и играе водеща роля в проекта за Статуята на Свободата. През 1875 г., като председател на комитета за Френско-американска дружба, по случай стогодишнината от независимостта на САЩ той предлага:
… на онова малко островче, където е пролята първата капка кръв за свобода, да се издигне високо над вълните колосална статуя…, като символ на Свободата, която донася светлина на света. Нощем искрящият ѝ ореол ще блести надалече над безкрайното море…
Произведенията на Едуар Лабуле са удивително разнообразни – три тома приказки: Contes bleus (Лазурни приказки, 1863), Nouveaux contes bleus (Нови лазурни приказки, 1868), Derniers contes bleus (Последни лазурни приказки, 1884) и три експериментални литературни произведения, изградени върху приказки.
Въпреки това значително литературно наследство много съвременни енциклопедични издания пропускат Едуар Лабуле като разказвач. Дори на френски името му рядко се споменава и още по-рядко се издават неговите приказки. На български език издателство Сонм отпечатва сборник Избрани приказки (2010, прев. Калоян Праматаров) от Бретан, Ориента, Италия, Финландия и Исландия като част от свой по-голям проект Френски вълшебни приказки, подкрепен по програма Култура на ЕС.
Логично е да се запитаме защо творчеството на един толкова забележителен разказвач сега тъне в забрава?
Причината е, че тези приказки, макар и посветени на децата, са всъщност твърде сложни и изтънчени, за да бъдат определени като детска литература. Не е случаен фактът, че част от тях за пръв път се появяват в сериозни издания като Journal des débats (в. Дебати) – седмичник, ориентиран към високообразовани читатели. И наистина, тогавашната публиката цени високо тези произведения заради дълбоко вплетената ирония, наситена с хапливи социални коментари, философски прозрения и силно чувство за справедливост.
Напускаш щастливото вълшебно царство единствено, за да се върнеш пак. Страдаш, за да срещнеш щастие. Болката е загадка, а животът безкрайна борба, в която първи падат по-добрите. Там, в царството на вълшебствата, не остаряваш и не живееш без любов. Тук, щом се поотърсиш от лудориите на младостта, улягаш и най-сетне даряваш сърцето си на достойния за любов. После лицето ти се сбръчква, косите побеляват и усещаш, че все по-често ставаш за смях. Там, в царството на вълшебствата, научаваш всичко за ден, дори за час. Тук, с риск за живота, преследваш истината, а тя все се изплъзва. Хвърка като чудодейна птица и когато най-сетне, след трийсет години болка, тъкмо приближиш и протегнеш ръка да я хванеш, те сграбчва друга, по-могъща ръка и те отнася в онази страна, от която няма завръщане.
