Фраголета

Някога, много отдавана, близо до Мантуа, живеело едно сираче. Всеки ден момиченцето ходело със своите книжки и кошничка на училище. Дотам не било далече, но пътят се виел всред храсти и шумаци. Според годишните времена дървета били обсипани с цветове или плодове, птички или пеперуди. Как да не спреш понякога при тези чудеса!?

Веднъж малката ни ученичка забелязала в цвета на една шипка синя пеперуда – най-красивата, която била виждала. Задържала дъх, приближила на пръсти, леко протегнала ръка и… пеперудата излетяла между пръстите ѝ! Хвърчала безгрижно ту надясно, ту наляво и накрая кацнала в края на пътя. Момичето я последвало, но тя отново литнала, кацнала на едно цвете, после пак хвръкнала и така, докато отвела преследвачката до оградата на едно имение, което имало много лоша слава. Хората говорели, че през пролетните нощи там феите танцували, а през мрачната есен вещиците пристигали за нощните си срещи. Макар че на няколко места зидовете били разрушени и руините се търкаляли в ограждащия ров, ни един християнин не смеел да пристъпи в прокълнатото място. Но пеперудите нямат задръжки, а децата са като пеперуди.

Без да се церемони много, синьокрилата пътешественица влязла в градината и нашето момиченце я последвало, улисано в радостта на преследването. Едва пристъпила вътре и се заковала на място от възхищение.

Пред нея се простирала обширна поляна, оградена с огромни дървета, а земята била изпъстрена с бели и червени точици. Всъщност това били ягоди – цветове и плодове, безброй безстопанствени ягоди, които предлагали на всеки да се облажи от това скрито съкровище. Сбогом пеперудки! Малката ни ученичка се отпуснала на колене върху зеленината и за няма четвърт час си напълнила догоре кошничката. После хукнала към училището и пристигнала задъхана и зачервена като ягодките, които носела. Скарали ѝ се за закъснението, но тя била толкова горда и радостна, че нищо не чула. Що за идея – да натякваш някакви си правила на такава героиня!

На обяд тя споделила съкровището със своите съученички, които не спирали да ѝ се възхищават за смелостта и късмета. Приличала на същинска кралица сред придворните си дами. Нищо не липсвало на нейния триумф. Децата я кръстили Фраголета, което на италиански означава „ягодка“ и тази титла ѝ останала за цял живот или поне това е единственото име, с което е останала в историята. Е, намерили се няколко боязливи души, които изказали своите лоши предчувствия. Макар че похапнали от плодовете, те все пак се зачудили дали не са някакво дяволско изкушение, което да ги подчини на злото. Ала техните плахи въпроси се изгубили всред шумните възгласите на победата. Никой не им обърнал внимание.

Ала сбъркали, че не ги послушали, както по-нататък ще научим от тази история. Очарована от новата си слава и късмет, Фраголета започнала всеки ден да ходи на прокълнатото място и накрая се взела за негова собственичка.
– Това беше – казвала тя – изоставена градина, където само косовете и синигерите ядяха плодовете, но е редно християните да имат поне толкова права, колкото птиците.

Но един ден, докато беряла плодове в градината, нещо тъй силно я ударило по главата, че тя паднала на земята.
– Ей крадло, най-сетне те хванах! – чул се страховит глас. – Сега ще ми платиш!

Смаяната Фраголета започнала да се надига и застанала лице в лице пред ужасяващо чудовище. Само при вида му кръвта ѝ се смръзнала. Това била една старица – висока и слаба, жълта и сбръчкана, със зачервени очи и нос като клюн на хищна птица. От противната уста стърчали два зъба, по-дълги и остри от бивните на глиган. Момичето опитало да измънка някакво извинение, но старицата, която била вещица, нямала намерение да слуша. Завързала ръцете на детето зад гърба му и го омотала седем пъти с въжето. Накрая изкусно направила самозатягащ се възел и в примката му мушнала дръжката на огромната си метла, с която била цапардосала Фраголета.

После, на своя вещерски език произнесла няколко от онези страховити думи, които разтрисат земята и продънват небесата. Накрая яхнала метлата и се изстреляла като стрела, а със себе си отнесла горката Фраголета, както паяк влачи мушица в края на своята нишка.

Ако малката ни ученичка беше учила география, сигурно щеше да се забавлява на удивителната гледка, която се разкрила пред очите ѝ. Виждала се прекрасната Италия, обрамчена със заснежените Алпи и синьото море, цялата насечена от зелените склонове на Апенините. Ала в онези дни жените се занимавали единствено с къщна работа и не ги било грижа какво става в Китай или Перу. Географията малко ги интересувала. Та заради това клетото дете било твърде изплашено да си отвори очите. Дори е възможно да са прелетели над Везувий и Етна, без да ги види. Когато вълшебната метла кацнала насред горите на Сицилия, Фраголета била ни жива, ни умряла.
– Крадло малка, най-сетне пристигнахме – рекла вещицата, докато я вдигала за косата. – Сега си моя, захващай се за работа. Бързо слагай масата за вечеря. Ако не беше толкова слаба, още сега щях да те изям – добавила тя, докато пощипвала ръката на детето, – но тук хората бързо надебеляват и няма нищо да изгубя, докато почакам.
След зловещата си шега, тя раззинала своята огромна уста и облизала устни с такава усмивка, че горката Фраголета се разтреперила цялата.

Както сте се досетили, вечерята не била много весела. Старата вещица излапала една печена котка и няколко мишки, сготвени с репи в лигав сос. Фраголета похапнала една кора сух хляб и обляна в сълзи, се хвърлила на парцаливия дюшек в ъгъла. За щастие момичето било в онази възраст, когато сънят е по-могъщ от скръбта и щом отпуснало глава, заспало.

На другия ден след това тъжно приключение започнало робството на Фраголета. Всеки ден тя трябвало да мете и чисти къщата, да готви и сервира на масата, да мие чиниите и, което било най-лошото, да се грижи за тоалета на ужасната си господарка. Дълги часове детето се изтощавало докрай в напразни усилия да накъдри трите косъма, които вещицата имала на главата си. После трябвало да мие онези два огромни зъба и да разкрасява лицето ѝ с оризова пудра, руж и изкуствени бенки. Била доволна, ако се разминела само с три-четири шамара, докато свършела всичко.

Но въпреки този тежък живот, от ден на ден Фраголета израствала все по-красива. Ще ми се да кажа, че израствала и по-добра, но тя не била от онези хрисими създания, които могат да понасят удари и в ответ да целуват ръка. Не! Кръвта кипяла в нейните вени и непрекъснато мечтаела за отмъщение.

Старата вещица виждала това. Човек се страхува от онези, на които е сторил злина. Често се питала дали, докато момичето ѝ оправя тоалета, няма някой ден да я удуши и решила, че е по-добре отнапред да пресече всеки подобен случай.

Един ден, когато Фраголета изглеждала по-красива от всякога, завист и яд загризали сърцето на вещицата.
– Вземи тази кошница – рекла тя на девойката, – иди на чешмата и я напълни догоре с вода. Ако не успееш, ще те изям!

Девойката хукнала бързо като си мислела, че кошницата е вълшебна и според обичая си господарката ѝ се забавлява да я плаши. Но когато извадила кошницата от коритото, водата потекла надолу като през сито. Напразно опитала три пъти и най-сетне осъзнала, че вещицата е намислила да я убие. Вбесена от страх и яд, тя приседнала до извора и избухнала в сълзи. Внезапно чула мек глас да я вика:
– Фраголета! Фраголета! Защо плачеш?
Тя вдигнала очи и видяла един красив младеж, който нежно я гледал.
– Ти кой си? – попитала тя. – И откъде знаеш името ми?
– Аз съм сина на вещицата и се казвам Белебон. Тя иска да те погуби, но аз обещавам, че няма да успее. Дай ми една целувка и ще напълня кошницата ти.
– Никога няма да целуна син на вещица! – гордо заявила Фраголета.
– Ех, ако бях на твое място, нямаше да съм толкова рязък.
Той духнал три пъти в кошницата и после я потопил във водата. Извадил я пълна догоре – от нея не паднала и капка.

Фраголета се върнала и без да обели и дума, поставила кошницата на масата. Вещицата пребледняла като смъртта.
– И ти ли си от нашия занаят? – попитала тя и настойчиво се взряла в момичето. После се чукнала по челото и казала:
– Срещнала си Белебон. Той ти е помогнал. Признай си.
– Ти си вещицата, ти трябва да знаеш.
Заради тези думи старицата така я ударила, че за да не падне, момичето трябвало бързо да се хване за масата.
– Добре, добре! – рекла старата вещица. – Да видим как ще свърши деня. Най-добре се смее онзи, който е последен.

На следващия ден вещицата поръчала на Фраголета:
– Ще наобиколя Африка и се връщам вечерта. Виждаш ли онзи чувал пшеница? Трябва да я смелиш и от брашното да изпечеш хляб, преди да се върна. Ще видиш, че не е по-трудно от това да носиш вода в кошница. Мисли му, ако не се справиш.
След тези думи тя залостила вратата и излязла.
– Този път съм изгубена – заплакала девойката. – Как да смеля брашно, да омеся хляб и да го изпека? Нямам ни мелница, ни фурна, ни време за всичко това.
После заудряла по вратата в напразни опити да излезе.

Внезапно Белебон отворил вратата.
– Фраголета! Фраголета – рекъл той, – това не е добре. Ако ми дадеш една целувка, аз ще се погрижа за хляба и ти ще те спася.
– Да целувам син на вещица! – провикнала се разтреперена Фраголета. – Никога!
– Фраголета, нямаш капка жал! Въпреки това не мога да те оставя да умреш.

Той свирнал три пъти с уста и всички плъхове и мишки изпълзели от дупките си. Плъховете занесли зърното до мелницата и скоро дотичали обратно с брашното. Мишките се превърнали на пекари, а плъховете загрели фурната. Когато вещицата се прибрала, всичко било изпечено, а купчината златисти хлябове стигала до тавана.
– Клетнице – възкликнала тя, – извикала си Белебон! Признай си, той ти е помогнал!
– Ти си вещицата, ти трябва да знаеш – отвърнала тя.

Вещицата посегнала да я удари, но Фраголета отскочила. Старицата забучила нос в масата и цялата посиняла от болка и злоба.
– Добре – рекла тя, – ще видим кой ще победи. Който се смее последен, се смее най-добре.

Два дни по-късно старата вещица си придала радостен вид и повикала Фраголета.
– Детето ми, иди при сестра ми и я помоли да ти даде ковчежето за съкровища. Донеси ми го веднага.
– Как да разбера къде живее сестра ти и как се казва тя?
– Няма нищо по-лесно – отвърнала вещицата. – Върви само направо, докато срещнеш една река, която пресича пътя. Ще минеш през брода и малко по-нататък ще видиш еди стар замък с желязна ограда. Там живее сестра ми Виперина. Върви и бързо се връщай, детето ми.
„Чудо – рекла си Фраголета, – дъртото чудо е в добро настроение" – и с лека стъпка поела напред.

По пътя срещнала Белебон.
– Къде отиваш? – попитал той.
– При сестрата на господарката. Трябва да взема ковчежето за съкровища.
– Ах, горката ти! – възкликнал Белебон. – Отиваш на сигурна смърт. Никой не излиза жив от замъка на Виперина. Аз мога да те спася. Дай ми една целувка и всичко ще се оправи.
– Да целувам син на вещица!? Никога!
– Неблагодарна си, Фраголета, но аз те обичам повече от всичко на света и ще те спася. Слушай ме внимателно. Щом стигнеш до брега на реката, кажи: „Рекичке красива, позволи ми да премина по сребърната ти снага.“ Вземи също тези неща – тук има масло, хляб, въже и малка метла. Когато стигнеш до оградата, смажи пантите на вратата с маслото и тя ще се отвори сама. Срещу теб ще изскочи огромно куче. Щом му дадеш хляба, то ще се укроти. В двора ще видиш изнемощяла жена, която вади кофи вода от кладенеца с дългите си плитки коса. Дай ѝ въжето. Влез в кухнята и там ще видиш друга жена, която чисти печката с езика си. Дай ѝ малката метличка. Едва тогава може да влезеш в спалнята на Виперина. Ковчежето е върху гардероба, грабвай го и хуквай обратно с всички сили. Ако сториш всичко както ти казах, ще си спасиш живота.

Фраголета не забравила нищо от онова, което ѝ казал Белебон. На брега на потока извикала:
– Рекичке красива, позволи ми да премина по сребърната ти снага.
И нимфата на реката отвърнала с нежен глас:
– Сладка хубавице, премини.
В миг вълните се отдръпнали и девойката прекосила реката по сухото дъно.

Щом смазала портата с масло, тя сама се отворила. Кучето грабнало хляба, после се обърнало към нея, протегнало напред предните си лапи, положило глава върху тях и предано загледало Фраголета. Двете жени с радост приели нейните подаръци и накрая нашата героиня влязла в спалнята на Виперина. Вещицата спяла дълбоко и похърквала в леглото си. Девойката бързо грабнала ковчежето. Сърцето ѝ тупало лудо, но мислела, че е в безопасност. Ала когато стигнала до стълбите, Виперина внезапно се събудила.
– Хей, готвачке! – провикнала се Виперина. – Сготви тази крадла!
– Няма да стане – отвърнала готвачката. – Тя ми даде метла, а ти ме караше да лъскам тази печка с език.
– Жено при кладенеца! – провикнала се вещицата. – Удави тази крадла!
– Няма да стане – отвърнала слугинята. – Тя ми даде въже, а ти ме караше да вадя вода с косите си.
– Куче, изяж я.
– Няма да стане – отвърнало кучето. – Тя ме нахрани, а ти искаше да умра от глад.
– Порто, премажи я!
– Няма да стане – отвърнала портата. – Тя ме смаза, а ти ме остави да потъна в ръжда.

Тогава с един скок вещицата слязла по стълбите, но портата, щастлива, че вече може лесно да се движи, не спирала да се отваря и затваря. В мига, в който Виперина преминавала през нея, така се затръшнала, че за малко щяла да я премаже.

Фраголета бягала, без да поглежда назад, но не забравила любезно да помоли нимфата да пресече реката. Скоро и Виперина стигнало до брега.
– Разкарай се, кални потоко! – провикнала се тя. – Дай ми път, че да не те пресуша.
Водата се отдръпнала, но когато Виперина стигнала средата, вълните внезапно се надигнали, стоварили се върху нея и за миг я удавили. Така нимфата си отмъстила.

Фраголета занесла ковчежето на ужасната си господарка. Можете да си представите каква физиономия направила. „Белебон е скроил тази нова дяволия – казала си тя, – но знам как да си отмъстя. Най-добре се смее онзи, който е последен.“

Същата вечер накарала Фраголета да си легне при нея.
– Трябва да останеш тука – рекла на момичето. – В курника има три петела. Единият е червен, другият черен, а третият бял. През нощта, когато някой запее, трябва да ми кажеш кой е. Гледай да не сбъркаш, имаш право само на един опит.
„Без Белебон – помислила си Фраголета – съм загубена.“ – и дори за миг не притворила очи.

Точно в полунощ първият петел пропял.
– Кой пее? – попитала вещицата.
– Белебон – прошепнала Фраголета, – кажи ми кой пее.
– Дай ми целувка – прошепнал един глас, – и ще ти кажа.
– Не.
– Колко си безмилостна, но аз не искам да умреш! Пее червеният петел.

Вещицата доближила леглото на Фраголета и се надвесила над нея:
– Казвай или ще те изям!
– Пее червеният петел – отвърнала Фраголета с треперещ глас.
Вещицата се върнала в леглото си с недоволно мърморене. В този миг се разнесло ново кукуригане.
– Кой петел пее сега? – извикала вещицата.
И отново Белебон прошепнал отговора на своята любима, а старата вещица се върнала ядосана в леглото си.

На зазоряване отново се разнесло кукуригане.
– Белебон, ще ми помогнеш ли? – проплакала Фраголета.
– Дай ми целувка – отвърнал той. – Омръзнаха ми твоите колебания.
Вещицата вече приближавала, а кръвожадната ѝ уста била широко разтворена.
– Белебон – проплакало момичето, – ако ме изоставиш, ще се превърнеш в мой убиец.
– Пее белият петел – отвърнал Белебон, който не успял да устои на красотата ѝ.
– Пее белият петел! – силно повторила Фраголета.
– Няма никакво значение! – ядно се провикнала вещицата. – Удари сетният ти час. Трябва да умреш! – и скочила върху жертвата си.

Но Фраголета била млада и сръчна и успяла да избяга. Хвърлила се към прозореца и скочила в градината. Вещицата я последвала като фурия. Но не успяла добре да се справи – кракът ѝ се закачил, тя паднала на главата си и двата ѝ големи зъба се счупили. Точно там била скрита цялата ѝ вещерска мощ и живот. А на земята останало да лежи само безжизненото ѝ тяло.

Фраголета останала да живее в къщата с Белебон. Често се чудела какво да прави, но не мислела да се връща в предишния си дом. Тя била сираче и със сигурност вече всички я били забравили. Да остане в дома, където страдала тъй много? Не! За това не искала дори да помисли. Белебон не продумвал и дума. Той бил щастлив, че е близо до Фраголета и не смеел да крои планове за бъдещето.

Но ето че един ден Фраголета отишла при него и поискала свободата си. Белебон не можел нищо да ѝ откаже, но припомнил на неблагодарницата всичко, което бил сторил за нея. Накрая ѝ предложил сърцето си.
– Не – отвърнала Фраголета. – Не мога да се женя за син нащом всичко станело готово,вещица.
– Върви си тогава – отвърнал клетият Белебон. – Върви си, щом тук нищо не те задържа, но преди да ме оставиш, дай ми поне едно доказателство за твоите приятелски чувства – единственото, което ще получа от теб. Сложи ръка в ръката ми и ми прости греха, че съм се родил. После ще се разделим като двама непознати.

Тя сложила ръка в ръката му. Той нежно я поел и я покрил със сълзи и целувки. Тя стояла така без да отмества от него очи.
– Сбогом Фраголета! – промълвил Белебон. – Отнасяш със себе си моето щастие и моя живот. Щастлив, хиляди пъти щастлив, ще бъде онзи, на когото дадеш ръката си.
– Добре – отвърнала тя. – Щом си я хванал, може да я задържиш.
Той вдигнал глава и със сподавен плач я грабнал в прегръдките си. А тя, лудетината, хванала с ръце лицето му, целунала го по челото и взела да се смее и плаче едновременно. Никога не знаеш какво се случва в сърцето на една жена. След два дена те се оженили.

И така, тази приказка свърши, но може ли някой да ни каже какво е станало после със съпрузите? Дали Белебон е продължил опасния занаят на майка си? Дали Фраголета е заживяла със съпруга си обикновения живот на простосмъртните? Тези въпроси зададох на един сицилиански учен, който е член на Академията в Катания, Агридженто и много други градове. Ето какво ми отвърна в писмото си:

Многоуважаеми господине,

Древните хроники не споменават ни Фраголета, ни Белебон. Притеснен да не би това ми заключение да е резултат от незнание, аз се консултирах с моите учени събратя от всички академии и техният отговор беше, че измежду всички, които са завладявали Сицилия – пелагийци, финикийци, елини, картагенци, римляни, араби, нормани, испанци и някои други народи – никога не е съществувал магьосник съпруг. Следователно е приемливо да предположим, че щом се оженил, Белебон е престанал да се различава от обикновените хора.

Ваш и т.н.

Това предположението ми се струва мъдро и възможно. Та какъв е бил краят, оставям да решат моите читатели – особено онези, които принадлежат на нежния пол.