Короната на Змийския цар

Имало едно време една бедна вдовица, която живеела със своя единствен син Ян. Двамата едва се изхранвали с малкото мляко от двете си хилави крави. Понякога си заслаждали с мед от диви пчели, а лете разнообразявали трапезата си с гъби и плодове от гората. Все някак сколасвали да се изхранват и въпреки сиромашията, винаги били гостоприемни. Всеки, който минел край тяхната порта, знаел, че ще го поканят. Каквото имало за стопаните, ако ще само купа извара, те с радост го споделяли с госта си.

Един ден Ян се връщал у дома с наръч дърва, когато чул жалното скимтене на измъчена животинка. Огледал се и видял някакъв човек да влачи на каишка малко пале.
– Къде водиш клетото кученце? – попитал Ян.
– Мисля да го удавя – отвърнал другият. – Какво да го правя, не си струва храната.
– Дай ми го – помолил го Ян, – ще го заведа у дома при мама.

Вдовицата не се зарадвала много, когато зърнала двамата:
– Храната едва стига за нас – възкликнала тя, – а водиш още едно гърло.
Ян обещал, че ще дели залък с кученцето, независимо колко храна имат и майка му склонила.

Кучето бързо пораснало и се оказало чудесен помощник. Често-често с негова помощ Ян донасял ту охранени зайци, ту яребица или фазан да къкри в котлето. Ако не му кажели друго, кучето не се отделяло от господаря си и внимавало за всеки негов поглед и знак.

Един ден Ян донесъл у дома едно изхвърлено котенце. Майка му пак възразила, но накрая склонила и то да остане. Скоро Писанка пораснала и също се оказала много полезна за къщата – плъховете спрели да мишкуват из зърното, което вдовицата по цял ден събирала по ожънатите хорски ниви.

Един ден Ян навлязъл дълбоко в гората и се озовал на една поляна. Косачите косели само по края, а средата стояла непокътната. Момчето попитало защо не косят в средата, а хората отвърнали, че там едно змийче си било свило гнездо и никой не смеел да припари. Ян не се плашел от змии – не една и две бил срещал в гората.
– Искате ли – подхвърлило момчето – да ви освободя от безобидната животинка.
Косачите с радост приели и Ян силно извикал:
– Змейчо, змейчо, излез и стани мой приятел.
От гъсталака изпълзяло бляскаво змийче, навило се край врата на момчето и Ян го завел у дома.

Този път вдовицата не на шега се ядосала:
– Не стига ли куче и котка – викала тя, – ами донесе и змийче у дома! – Как ще изхраним всички тези гърла?
– Малко мляко сутрин ще му е достатъчно – успокоил Ян гневната си майка. – Виж само колко е хубаво, колко е обичливо и мило. Няма как да се разделя с него. За нищо на света не съм съгласен!
И змийчето станало част от семейството – всички живеели като добри приятели. Денем то лежало навито на прага и се греело на слънце. Нощем най-много обичало да пропълзи в леглото на Ян и до сутринта да лежи до него. Когато кравите се прибирали от паша, то пиело мляко направо от техните вимета. Самите крави толкова свикнали с него, че го поздравявали със звучно, дълбоко мучене.

Вместо да обеднее, полека-лека семейството се замогнало – разполагали с мляко и сирене в изобилие. Веднъж в дома им влезли разбойници. Змийчето веднага ги усетило и тъй силно изсъскало, че котката и кучето скочили и прогонили крадците. Но въпреки добрия живот, змийчето винаги изглеждало тъжно и Ян веднъж го попитал:
– Защо все изглеждаш тъй тъжен?
– Знам, че ми желаеш само доброто – отвърнало то. – Затова ще ти кажа кой съм и защо не мога да преборя своята мъка.
То издигнало гордо глава, изпънало се в цялата си дължина и започнало да разказва:
– Аз съм царски син. Навремето живеех в бащиния палат. Кожата на змийския крал е в цветовете на дъгата, а на главата си носи корона с безценни камъни. Като неговата корона няма друга в целия свят и змиите в цяла Полша и Рутения ѝ се прекланят. Който притежава короната на Змийскиия цар, може да властва където и над когото пожелае. Да се стигне до змийския дворец е много трудно, защото невиждани страхотии загрозяват всяка стъпка на пътника, поел натам. Вярно е, че аз познавам пътя, но нямам достатъчно сили и смелост да тръгна сам.
– А как стана така – попитал Ян, – че попадна тук?
– Един ден – отвърнало змийчето – се припичах с моята свита в тревата на слънце. Изневиделица долетя огромен щъркел и кацна до нас. Придворните ми успяха да се скрият навреме, а ужасната птица ме отнесе далече на юг. Цял ден летя, а привечер някак си успях да се изплъзна от клюна ѝ и тупнах в шубрака, който ми стана скривалище. Щъркелът не успя да ме намери, макар че обикаля, докато не падна нощта. Под прикритието на тъмата изпълзях до поляната и се скрих в тревата, където за пръв път ме срещна. А сега, Ян, след като чу преживелиците ми, моля те, върни ме при баща ми. В замяна на това, никога повече няма да си беден – ще живееш в богатство и слава до края на дните си.

Без капка колебание Ян веднага се съгласил и двамата поели на път. Тръгнали право на север, без никъде да спират, освен да сложат по някой залък в устата си. Накрая зад тях останало последното село и повече не видели ни къщурка, ни хижа. Почвата станала мочурлива, каменисти блата, тресавища и непроходими гори ги обграждали отвсякъде.

Тук-там прекосявали накъсани потоци с уж замряло течение, скрито под купища водорасли и мръсотия. Понякога се налагало Ян да си проправя път през трънаци и драки. Накрая и едва течащите потоци спрели да ромолят, докрай затлачени от гъстата растителност. Момчето често газело до кръста в застоялата вода, а краката му се покривали с пиявици. Безброй водни птици хвръквали подплашено при приближаването му и тревожно кръжали над главата му. По цял ден се реели във висините ястреби и соколи и дебнели за плячка. Комари смучели кръвта му. От гъсталаците тромаво се издигали глухари и планински петли. Всички тамошни птици били по-големи, по-смели и предпазливи от същите в родния край на момчето. Плясъкът на крилете и опашките им бил оглушителен. Понякога, щом Ян стъпел на твърда земя, виждал, че пътеката е осеяна с вълчи следи. Понякога в непристъпните гъсталаци момчето мервало кафеникавия силует на рис. Понякога се натъквало на пуста меча бърлога.

Независимо от препятствията, Ян продължавал напред, без да се отклонява от посоката, която змийчето сочело с измъкната от пазвата му глава.

Накрая стигнали до безбрежно димящо тресавище. Тук-таме над повърхността стърчал ту клек, ту някой уродлив камък. Пътеката се различавала по пъновете на изгнилите дървета. Докато крачел край слузестите, разложени стволове, Ян осъзнал, че се намира в сърцето на змийското царство. Край себе си виждал влечуги от всякакви видове и размери – виели се на грамадни кълбета и целите треперели от гняв и злоба. Всеки миг, или поне така му се струвало, им се щяло да смачкат дръзкия натрапник, осмелил се да влезе в тяхното царство. Имало какви ли не змии с всякакви окраски и шарки, големи и малки, медени на цвят или почти безцветни. От всички най-големи били белите – те лежали напълно неподвижни и се припичали с очи, вперени право в пещта на обедното слънце. Имало гигантски змии, чийто поглед притежавал сила, която можела да омае и обездвижи всичко живо. Имало и други змии, подобни на крилати дракони, които през последните седем години не били чували звън на църковни камбани.

И най-смелото сърце можело да се изплаши. Но кралският син измъкнал глава и започнал да раздава команди на змиите с тайни думи, на които всички се подчинявали. Цялото множество змии, малки и големи, им отворили път и посочили накъде да вървят. Сред непроходим гъсталак в далечината се извисявали грамадни борове с раздвоени стъбла.
– Ето го мястото – казал змийският принц на Ян.
Зад малка полянка сред клони, обрасли с имел и лиани, Ян вече виждал великолепния дворец на Змийския крал, блеснал ослепително от пода до тавана. Самият крал се излежавал на верандата и греел грамадното си тяло на слънцето. На главата си носел вълшебната корона, чиито скъпоценни камъни ярко лъчали. Подът, на който лежал, бил инкрустиран с диаманти, подредени в ромбове.

Щом кралят видял непознатото човешко същество, попитал смаяно:
– Клети момко, какво търсиш тука?
– Ваше Величество, доведох сина Ви – отвърнал Ян – и го спасих от явна смърт.
Кралят бил на седмото небе от радост, когато зърнал сина си в пазвата на младежа и попитал:
– Каква награда искаш за помощта ти?
– Не искам нищо – отвърнал Ян – освен короната на Змийския крал.
– Поискай всичко друго – рекъл кралят – злато, безценни камъни, каквото и да е съкровище, и ще го получиш. Само не короната на Змийския крал.
– Не искам нищо друго – възразил Ян. – Ако откажеш, ще се върна, откъдето съм дошъл, и ще отнеса сина ти със себе си.
– Виждам, че глуповатият ми син ти е замаял главата с приказки за короната. Но запомни – тя няма да ти донесе нито щастие, нито удовлетворение. Със силата ѝ ще получиш каквото пожелаеш, но не и дълбоко удовлетворение. Рано или късно ще дойдеш при мен да я върнеш, защото е твърде тежка за носене.

Ян се сбогувал със сина на Змийския крал, който за последен път се увил край врата му и го погалил с раздвоения си език. С короната в пазвата си, Ян поел към дома. За негова изненада обратният път като по чудо сякаш се се изпънал и се скъсил. Гори и блата се отдръпвали под неговите стъпки и скоро момъкът се озовал у дома. Още на прага го срещнала първата беда. От мъки и лишения майка му била станала кожа и кости, пък и котката и кучето не изглеждали по-добре. Но почти на мига Ян успял да поправи бедата. Извадил короната и рекъл:
– Искам нещо вкусно за ядене.
Сякаш от въздуха пред тях се появила маса, отрупана с чудни гозби и напитки.

От този ден нататък те имали в изобилие храна и напитки, а дрехите им станали меки и фини. Вдовицата възвърнала сили, а кучето и котката по цял ден подскачали радостно. Нямало друг на света по-щастлив от него. Ала дълбоко в сърцето си Ян бил недоволен – ни гората, ни домашните му били достатъчни да го задържат у дома.

Един ден той се пременил в най-прекрасни дрехи, каквито никой не бил виждал досега, и с ковчеже, което пред очите му се появило пълно догоре с най-разкошни подаръци, момъкът тръгнал да поиска ръката на най-прекрасната принцеса през две кралства в трето. Когато пристигнал в палата, всички ахнали при неговия разкош и изтънченост. Конят, който яздел, бил най-прекрасният на света. Толкова омайни пръстени, копчета, панделки, гривни, диаманти, изумруди и перли никой никога не бил виждал накуп, даже и в царска зестра.

Сам кралят въвел в палата този невиждано богат поданик и го представил на принцесата. Ян я помолил да приеме даровете му, но принцесата веднага забелязала, че прекрасно изглеждащият момък не е нищо повече от прост селянин и деликатно подшушнала, че нейният изискан нос на мига усетил миризма на меча мас, с която били лъснати хубавите му жълти ботуши. Придворните веднага зашушукали и дори се осмелили да подмятат на глас, че прекрасният конник, който така ги бил омаял, е отгледан с козя попара и даже от глава до пети да го покрият с мед, пак щял смърди на обор.

Въпреки това, богатствата на Ян били толкова изобилни и разкошни, че всички му обръщали внимание и често го молели за помощ. Изминал месец, момъкът събрал кураж и помолил краля за ръката на принцесата. Смаян от неговата дързост, кралят отвърнал:
– От люлка дъщеря ми е обречена на един принц. Двамата се обичат и аз трябва да спазя дадената дума.

Скоро Ян пак подновил молбата си и краля на шега му рекъл:
– На три мили оттук има планина. Зад нея, докъдето поглед ти стига, се простират тресавища и блата. Смали планината наполовина, пресуши мочурите и направи почвата плодородна. Навръх планината издигни крепост със замък, тъй добре укрепен, че никой да не може да го превземе. Стаите в замъка да са от мрамор и кристал, а в градините да растат дървета, които раждат само сребърни и златни плодове.
Кралят мислел, че тези желания са неизпълними и селският син няма да се ожени за кралската дъщеря,

Щом чули кралските условия, всички взели на подбив самонадеяния момък. Но Ян се дръпнал настрани, извадил змийската корона и пожелал на глас да се изпълнят чудесата ред по ред, както кралят ги бил изредил.

В миг всичко се изпълнило. Сутринта кралят станал от сън и с очите си видял планината, смалена наполовина. На върха се извисявал замък със стаи от кристал и мрамор, а в градината растели дървета със сребърни и златни плодове. Тресавищата били пресушени и покрити с плодородна почва. От цялото кралство се стичали хора да молят за парче плодородна земя. Ян отново застанал пред краля и поискал ръката на принцесата . Този път кралят нямало как да откаже. Принцесата също се съгласила и затова отпратила принца, на когото била обещана от малка. Веднага започнали сватбените приготовления. Но принцесата била горделива и дълбоко в сърцето си не можела да приеме за свой съпруг толкова прост поданик. Подигравала му се тайно, оплаквала се, че маниерите му са като на селянин, не знаел как да командва и да танцува грациозно. Не умеел да разговаря остроумно, а извадел ли меча си, го издигал, сякаш се кани да цепи с него дърва.

На Ян тя не казвала нищо. Напротив, искала да му се наложи и затова все го ласкаела, омайвала го с нежност и внимание. За известно време Ян се чувствал щастлив. Когато принцесата набрала увереност, го попитала как е успял да смали планината и да издигне вълшебния замък, а блатата да превърне в плодородна земя. Той честно ѝ разказал цялата си история и дори ѝ показал короната на Змийския крал. В същия ден принцесата вдигнала голям пир и сам-сама поднасяла на Ян любимите му гозби и пълнела чашата му с най-силното искрящо вино. Замаян от храна и напитки, той дълбоко заспал. Коварната принцеса това и чакала – откраднала вълшебната корона и пожелала на глас:
– Искам да се отърва от този прост селянин, който се прави на принц и да запазя всичките му съкровища и богатства за себе си!
След тези думи тя мушнала короната в пазвата си, а щом дошло време за сън, я пъхала под езика си.

През това време Ян се събудил от сън и видял, че е в майчиния си дом до гората. С него били верните му другари, кучето и котката, но клетата му майка вече я нямало на този свят. Отначало не успял да разбере какво се е случило и как е станала тази промяна, но скоро видял, че змийската корона я няма и осъзнал как е бил предаден. Сторило му се, че е загубил всичко – и щастие, и богатство и любов. Заплакал толкова горчиво, че котката и кучето, разтърсени до дъното на душата си, го попитали защо е тъй нещастен и Ян им разказал всичките си беди.
– Ако е само това – рекли верните му другари, – ще намерим змийската корона и всичко ще се нареди както преди.
Другарите се стегнали за път и след ред приключения, пристигнали до двореца, където живеела принцесата и баща ѝ.

Тримата се посъветвали и решили Ян да остане в гората, а котката и кучето да разузнаят в палата. За да влязат вътре, трябвало да прекосят крепостния ров, който бил пълен догоре с вода. Котката възседнала кучето, което, както всички кучета било отличен плувец, и скоро слезли на отсрещния бряг. Там се възвисявала крепостната стена, която не само била небивало висока, но и тъй гладка, че и котешките нокти нямало как да се захванат. Зачудили се животните какво да правят. За късмет скоро от вътрешността на двореца дочули весела музика. Заслушали се със затаен дъх. Свирел сватбеният марш.

В този миг през мъничка дупка се проточила сватбена процесия. Сватбарите се връщали от църква. Отпред крачели музикантите, подире им родителите на младоженците, после свахите, шаферките и кума, а след тях – младоженците. Женихът носел най-разкошната миша премяна, а булката била най-прекрасната мишка в целия свят. Гостите, мишият кмет и градските съветници, крачели след младата двойка.

Докато сватбарите, добре охранени, безгрижни и весели, се точели, очите на котката за малко да изхвръкнат. Каква възможност щяла да пропусне! Сватбарите били тъй развълнувани, че изобщо не усетили миризмата на най-големия си враг. За малко да влязат право в устата му. Котката вече била извадила нокти и извивала гръб, но кучето, което и за миг не отделяло от нея очи, прошепнало:
– Шшшт, Писано, ни звук, ни гък. Знаеш колко си неразумна. Едно погрешно движение и делото ни ще пропадне. Скачай връз тях, но грабни само булката. Друг не докосвай и каквото и да правиш, не я наранявай и сляпо ми се подчинявай на всичко, което ти кажа.

Котката скочила сред мишоците и сграбчила в лапи клетата булчица. Сякаш поразен от светкавица, кортежът в миг се разпръснал. Сватбеният марш спрял внезапно. Музиканти и гости хукнали да се спасяват по дупките и отвътре се разнесло топуркане и жално цвъртене.

После настанала тишина. След дълга пауза се чуло плахо цвъртене. Смелият младоженец подал главичка от една дупка да види какво е станало с булката му.
– Хей, младоженецо – излаяло кучето, – ще си получиш булката при едно условие. Намери змийската корона и веднага ми я донеси. Може би знаеш, че принцесата я открадна от нашия господар и така я скри, че не можем да я намерим.
– Мама ме отгледа в един чорап на последната кралица и съм наясно с всички тайни в кралското семейство. Нощем тичам из замъка и тършувам наред. Няма шкаф, няма чекмедже, да не знам къде какво има. Денем принцесата носи змийската корона със себе си. Нощем, щом легне да спи, я пъха под езика си. Не е миша работа да се тършува в такова скривалище.
– Миша или не – пресякло го кучето, – ако не ми донесеш змийската корона, няма да видиш повече булката си. Опашка, козина и мустаци – тук, пред очите на всички, котката ще я излапа на една хапка.

Усетил младоженецът, че няма друг начин и с все сили хукнал към покоите на принцесата. Скочил на леглото и се взрял в устата ѝ, но уви, тя била тъй здраво стисната, че нямало как да влезе вътре и да отмъкне короната. Зачудил се какво да направи. Хитрецът пъхнал връхчето на опашката си в носа на принцесата, тя кихнала и от устата ѝ изхвърчала змийската корона и тупнала на пода.

Принцесата в миг се събудила, дори не успяла да светне и мишокът изчезнал с короната. Смелият годеник я занесъл на кучето. То я дало на котката, която спазила своето обещание и веднага пуснала ужасената булка.

Мишките радостно се разскачали, изпълзели от дупките си и оркестърът засвирил пак весело. Под звуците на цигулките сватбарите се разиграли и загризали препечено сиренце, отново волни и безгрижни, сякаш в двореца никога не била влизала котка. Резени салам, сирене и чудесни меденки били поднесени на кучето и котката с молба да се нахранят до насита с тези деликатеси, за да не им се доядат мишки.

Двамата похапнали, сбогували се със сватбарите и поели обратно към крепостния ров.
– Писано – рекло кучето, – качвай се на гърба ми. Дръж със зъби короната и помни, че в никакъв случай не бива да я изпускаш.
Ала насред път кучето не могло да се стърпи и попитало:
– Писано, в устата ти ли е короната?
– Да – отвърнала котката и в този миг короната пльоснала от устата ѝ във водата.
Котката така се уплашила, че не посмяла да извика и да признае какво се е случило. Но щом стъпили на отсрещния бряг, кучето попитало:
– Писано, къде е короната?
Нямало как, клетата котка признала, че вече не е у нея.
– И какво я направи?
Котката събрала целия си кураж и казала:
– Шаро, ти сам ме попита, напълно ненужно, докато бяхме във водата, дали я държа здраво. Когато отворих уста да ти отговоря, както е редно, тя падна от устата ми и потъна в канала.
Нямало как кучето да не признае вината си. Но трябвало да намерят начин да поправят бедата. Змийската корона сега лежала или в тинята на крепостния ров, или в корема на някоя риба.
– Писано – отвърнало то, – ще скоча пак във водата, ще погна рибите и ще ги изкарам на брега. Ти с острите си нокти ще ги отвориш една по една. Може някоя от тях да е глътнала змийската корона.

Скоро купища риби заподскачали на брега, а котката разпаряла коремите им една подир друга. Изплашен, рибешкият цар доплувал до кучето и попитал:
– Защо е това масово унищожение? Какво сме ви направили? Какъв откуп искаш да получиш?
– Загубихме короната на Змийския цар във водата – отвърнало кучето. Тя принадлежи на нашия господар и докато не си я върнем, нямаме друг избор, освен да изкарам всички риби на брега и котката да им разпори коремите.
Рибешкият цар свикал народа си и настоял да му кажат кой е глътнал змийската корона. След дълга разправия, в която ред по ред всяка риба заявила, че не знае нищо, една клета малка рибка, най-незначителната от всички, признала, че в глупостта си я глътнала, защото я помислила за нещо вкусно. Ето как двамата приятели пак успели да открият короната.

Този път кучето не позволило на котката да носи короната. Да, тя била най-чудесната от всички котка, но не особено съобразителна.

По пътя не срещнали други премеждия и скоро занесли змийската корона на Ян, който ги чакал в гората. От все сърце момъкът благодарил на приятелите си и тримата отишли да се срещнат с краля. Оказало се, че той не знаел нищо за случилото се.
– Принцесата ме предаде – рекъл Ян. – Тя ми отне нещо, което никога не бих ѝ дал доброволно, изхвърли ме от двореца, обричайки ме на сигурна смърт, която със сигурност щеше да ме споходи, ако не бяха верните ми приятели, животните.
Щом чул това, кралят ужасно се разгневил и заявил, че макар да му е дъщеря, принцесата заслужава да я превърнат в жаба – Ян самият може да избере какво да е наказанието. Но момъкът добре помнел думите на Змийския цар и затова рекъл:
– Нека принцесата се омъжи за онзи, на когото е обещана от люлка. Аз ще пътувам с моите приятели по белия свят. С вълшебната мощ на короната мога да стана господар на множество кралства, мога да срина планини, да издигам палати и да обсипя дървета със сребърни и златни плодове, но нямам сила да командвам човешките страсти.

И вярната дружина пак поела на път. Отправили се право на север и пътували, пътували, докато не пристигнали в Змийското царство. Ян поднесъл короната на Змийския цар, която навремето толкова силно желаел, и му разказал за преживените неволи.
– Нали ти казах – рекъл Змийският цар, – че вълшебната корона не носи на смъртните истинско щастие, защото на този свят такова нещо не съществува. То не се постига ни с имане, ни със слава, ни заради хорската завист или възхищение. Дори и любовта не може да ти дари завинаги щастие, защото рано или късно и тя, както всичко останало, изчезва.

Ян изживял живота си с кучето и котката в палата на Змийския цар, докато смъртта не ги споходила един по един. Оттогава е изтекло много време и от тях нищичко не останало – нищичко, освен приказката, която току-що ви разказах.