Фея Прах

Навремето, мои скъпи деца, преди много, много години, когато бях малка, често чувах хората да се оплакват от едно дребно пакостливо създание – едвам я изпъдиш през портата и тя влиза през прозореца. Беше лека и малка, сякаш летеше, вместо да ходи и родителите ми я сравняваха с мъничка фея.

Слугите я мразеха и на мига я изстрелваха в полет с метлата. Но тъкмо я махнат отнякъде и тя се настани другаде.

Винаги носеше развлечена сива рокля и нещо като воал, който и най-лекият полъх на вятъра развяваше над русите ѝ чорлави букли.

Толкова я преследваха, че ми беше мъчно за нея и я оставях да си почине в малката ми градина, макар че непрестанно тормозеше цветята ми. Опитах се да ѝ говоря, но не успях да изтръгна и една смислена дума от нея. Настояваше всичко да пипне и все ми повтаряше, че нищо няма да повреди. Вкъщи ме упрекваха, че я подкрепям и ако я оставех да ме доближи твърде много, начаса ме изпращаха да се измия и преоблека. Дори ме заплашваха, че ще ме наричат с нейното име.

Името ѝ беше ужасно и при тази заплаха направо изтръпвах. Тя беше тъй мръсна – казваха, че спи по бунищата на къщите и улиците. Затова я наричаха феята Прах.
– Защо сте прашасала толкова? – питах я аз, когато понечеше да ме целуне.
– Колко е глупаво да се плашиш от мен – през смях отвръщаше тя. – Ти ми принадлежиш и приличаш на мен много повече, отколкото предполагаш. Но си още дете, робуваш на невежеството и няма да си губя времето да ти обяснявам.
– Елате – подканях я аз, – изглежда сте склонна да говорим най-сетне разумно. Обяснете ми думите си.
– Тук е невъзможно да говорим – отвърна тя. – Твърде много има за обяснение, а тъкмо се настаня някъде у вас и с отвращение ме измитат. Но ако искаш да разбереш коя съм аз, веднага щом заспиш нощес, ме извикай три пъти.
И след тези думи тя избухна в бурен смях, хукна нанякъде и пред очите ми се стопи, сякаш в златна мъгла, поаленяла от залязващото слънце.

Вечерта в леглото, когато се унасях в сън, се замислих за нея. „Или съм сънувала – рекох си аз, – или тази дребна старица е съвсем полудяла. Как бих могла да я извикам, докато спя?“

Заспах и ми се присъни, че я викам. Дори не съм сигурна дали извиках достатъчно силно:
– Фейо Прах! Фейо Прах! Фейо Прах!

В миг се озовах в грамадна градина, насред която се издигаше вълшебен замък. На прага на разкошното здание ме очакваше прекрасна млада дама, пременена в омаен празничен тоалет.
Аз изтичах при нея, тя ме целуна и рече:
– Е, успя ли да разпознаеш фея Прах?
– Не, ни най-малко, мадам – отвърнах аз, – и ми се струва, че се шегувате с мен.
– Не, не се шегувам – рече тя, – но тъй като не би разбрала моите обяснения, ще ти покажа нещо, което ще ти се стори доста странно, но ще гледам да съм възможно най-кратка. След мен!
Тя ме поведе към най-прекрасната част от своето владение. Спряхме до бистро езерце, подобно на изумруд, инкрустиран в пръстен от цветя. Във водата подскачаха рибки във всякакви оранжево-карминени нюанси, ведно с китайски шарани в кехлибарени краски, лебеди – черни и бели, екзотични патици, украсени с брилянти, а по дъното – бисери и пурпурни мидени черупки, саламандри в ярки цветове – всъщност цяло множество живи чудеса плуваше и се гмуркаше над дъното от сребрист пясък, в който растяха какви ли не водни треви, коя от коя по-красива и отрупана с цветове. Езерото беше опасано с колонади от порфир с алабастрови капители на няколко нива.

Фризът от скъпи минерали едвам се виждаше под буйно растящи клематиси, жасмин и глицинии, в които хиляди птици бяха свили гнезда. Рози във всякакви цветове и с всякакви аромати се отразяваха във водите заедно с колоните от порфир и прекрасните статуи от пароски мрамор, поставени под арките. Насред езерото един фонтан изстрелваше хиляди пръски от диаманти и перли.

В дъното амфитеатърът се разтваряше към цветни лехи, засенчени от гигантски дървета, отрупани с цветове и плодове, а клоните им, преплетени с лози, образуваха нова колонада от зеленина и цветя.

Феята ме накара да седна с нея до една пещера, откъдето бликаше мелодичен водопад, опасан с папрати и мъх, по които като брилянти искряха капки вода.
– Всичко, което виждаш тук, е мое дело – рече тя. – Всичко е сътворено от прах. Изтупах роклята си в облаците и получих всичко нужно за този рай. Огънят, моят приятел, изхвърли избраните елементи високо във въздуха, погълна ги обратно и ги нагорещи, за да се кристализират и уплътнят, а вятърът, моят слуга, ги прекара през влагата и електричеството на облаците и ги върна на земята. Покрих тази обширна равнина с получената плодородна субстанция и всевъзможни скали – мрамор, гранит, порфир и руди. А дъждът създаде от тях пясъци и тор.

Аз слушах, без нищичко да разбирам. Мислех, че феята продължава да ме залъгва. Добре, успяла е да направи земята от прах – това от само себе си се разбира – но да направи мрамор, гранит и всякакви скали и минерали от онова, което е паднало от небето, изобщо не можех да ѝ повярвам. Не посмях да възразя, но неволно се обърнах да видя сериозно ли ми разправя тези глупости.

Колко смаяна останах, когато видях, че вече не е зад мен! Но чух гласът ѝ да ме вика, сякаш изпод земята.

В същия миг, без да мога да се противопоставя, и аз потънах под земята. Озовах се на страховито място сред огън и плам. Бяха ми разказвали за Ада и реших, че съм там. Червени, сини, зелени, бели и пурпурни светкавици – ту слаби, ту ослепителни – заместваха дневната светлина, но и да проникнеше тук слънчев лъч, от парите, надигащи се от пещта, нямаше как да се види.

Ужасяващи звуци, пронизителни писъци, експлозии и гръмотевици оглушаваха това свърталище от черни облаци – сякаш бях хваната в капан.

Насред всичко това зърнах малката фея Прах, отново с посивяло лице и безцветна, мърлява рокля. Тя тичаше насам-натам и работеше – буташе, бъркаше, смесваше и изсипваше кой знае какви киселини, с две думи вършеше нещо абсолютно неразбираемо.
– Недей да се плашиш! – извиси феята глас над оглушителния шум в този кошмар. – Това е моята лаборатория. Не си ли учила химия?
– Не, не разбирам нищо от нея! – провикнах се аз. – И на това място не искам нищо да уча.
– Ти самата поиска да разбереш и се налага сега да се примириш. Лесно се живее горе на земята с цветя, птици и домашни животни – плуваш в спокойни води, хапваш сладки плодове и крачиш по тревен килим, осеян с маргаритки. Мислиш, че човешкият живот е бил все такъв, безгрижен и волен. Време е да научиш нещо за началото на света и могъществото на фея Прах, твоя баба, майка и бавачка.

При тези думи малкото създание ме повлече със себе си към дълбините на бездната през всепоглъщащи пламъци, страховити експлозии, парлив черен пушек, разтопени метали, пъклени потоци лава и целия ужас на вулканичното изригване.
– Ето ги моите фурни – рече ми тя, – подземието, където моите припаси сами се приготвят. Виж, тук е подходящо само за ум, освободен от тази черупка, която наричаме тяло. Твоето тяло остана в леглото и с мен е само твоето съзнание. Затова без страх можеш да пипаш и разбъркваш първичната материя. Още не разбираш от химия и не знаеш от какво е направена тази материя, нито чрез какви чудати процеси се е втвърдила от газове, светели в космоса първо като мъглявини, а после като слънца. Ти си дете и не мога да те посветя в чудната тайна на сътворението – ще мине още доста време, преди и твоите учители да я узнаят. Но мога да ти покажа продуктите на моите готварски умения. Тук всичко ти изглежда малко объркващо. Я да се качим един етаж по-горе. Тръгвай след мене по стълбата.

Пред нас се появи стълба, на която не се виждаше ни началото, ни края. Поех в тъмницата след феята и тогава осъзнах, че тя самата свети и лъчи като факла. Забелязах наслоено огромно количество розовееща паста, блокове белезникав кристал и огромни лъскави черни пластове от вещество, подобно на стъкло. Феята взе от всичко по малко, строши го с пръсти, смля кристала на ситно и добави розовата паста. Получената смес сложи върху нещо, което нарече лек огън.
– Какво ще печете? – попитах аз.
– Нещо много важно за твоето съществуване – рече тя. – Правя гранит, т.е. от праха ще се получи най-твърдия и здрав камък. Той е нужен, за да обгърне Коцит, реката на плача и Флегетон, огнения поток. От същите съставки, мога да забъркам най-различни смеси. Има ги навред, а хората са ги нарекли с варварски имена – гнайс, кварц, талк и слюда. Всичко това, което ще получа от моята прах, после пак ще разпраша, за да се получи чакъл, пясък и шисти. Аз съм сръчна и търпелива, непрестанно разпрашавам и после отново събирам. В основата на всяка торта всъщност е брашното, нали? Сега оставям фурните си на мира, ще ги затворя, но ще запазя няколко отвора, за да не избухнат, а ние ще се качим горе да видим там какво става. Ако си се уморила, може малко да подремнеш, защото ми е нужно малко време да си довърша работата.

Съвсем бях загубила представа за времето, когато феята ме събуди:
– Проспа няколко века – рече ми тя.
– Колко, мадам?
– Трябва да попиташ учителите си – отвърна тя през смях. – Хайде да се качим по стълбата нагоре.

Преминахме през няколко етажа със складове, където я видях да обработва окиси от различни метали и направи от тях варовик, мергел, глина и яспис. Попитах я откъде произхождат металите.
– Много искаш да знаеш – рече ми тя. – Вашите учени обясняват редица явления с огън и вода, но кой знае какво става между земята и небето, когато вятърът понася от бездната прах, събира го в плътни облаци, бурните вихри ги търкалят, раздират ги мълнии с тайнствените си магнитни полета, а бурите ги тласкат надолу към земната повърхност в проливни дъждове!? Така са получени първите земни слоеве. Сега ще видиш техните невероятни метаморфози.

Изкачихме се по-нагоре и видяхме тебеширени, мраморни и варовикови блокове – достатъчни да се построи град колкото целия свят. И докато се чудех какво може да се получи с пресяване, смесване и изпичане, феята рече:
– Това тук е нищо, скоро ще видиш много по-големи чудеса, ще видиш как разцъфва самият живот сред тия камънаци.

Тя отиде до басейн, огромен колкото море, потопи вътре ръце и извади странни растения, после още по-странни създания – наполовина растения, наполовина животни, после свободни и независими едно от друго същества, живи миди и риби, които накара да подскочат и рече:
– Всичко това мадам Прах създава на морското дъно. Но ето нещо още по-хубаво. Обърни се и погледни бреговете.
Аз се обърнах. Варовикът и всичките му съединения, примесени с кремък и глина, бяха покрили сушата с фин кафяв мазен прах, в който растяха странни космати растения.
– Това са земни растения – рече феята. – Само почакай да видиш как израстват дърветата.
В този миг ги видях бързо да се издигат и в тях да се заселват влечуги и насекоми. По брега плъзнаха незнайни създания, които ме изпълниха с ужас.
– Тези животни няма да те стряскат в земята на бъдещето – отбеляза феята. – Те са предопределени да обогатят с останките си почвата. Пък и все още няма хора, за да се плашат от тях.
– Престанете! – извиках аз. – Страх ме е от този свят на чудовища! Те властват и се поглъщат едно от друго. Нужна ли е тая безсмислена кланица, заради купчина тор? Разбирам, че не стават за друго, но не мога да разбера защо е нужно това многообразно животинско царство, от което няма да остане и помен.
– Торът е важен, дори най-важен от всичко. Условията, които създава, са нужни за следващите същества, които ще наследят тези.
– И които на свой ред ще изчезнат, това поне знам. Знам, че развитието на живота ще продължи напред, все повече и повече съвършен. Знам, че развитието ще продължи до сътворението на човека – или поне това знам от училище и в това вярвам. Но не си бях представяла това разточителство и унищожение на живот – то ме плаши и отвращава. Тези отвратителни форми, тези гигантски земноводни, великански крокодили и хвърчащи зверове сякаш са родени само да използват зъбите си, за да се поглъщат едно друго.

Възмущението ми се стори забавно на фея Прах.
– Материята си е материя – отвърна тя – и винаги има смисъл в нейните действия. Не е така с човешкия ум и ти сама го доказа. За да живееш и ти изяждаш разни очарователни птици и още много живи същества къде-къде по-красиви и умни от тези. Аз ли да те уча, че няма как да произведеш нещо, без да унищожиш друго. Да не би да искаш да преобърнеш реда в природата?
– Да, щеше ми се всичко да е хубаво от самото начало. Ако природата беше толкова могъща вълшебница, лесно можеше да се справи без всички тези отвратителни експерименти. Можеше да създаде свят, в който всички сме ангели, живи духове в неизменен и вечно красив свят.
– Великата Природа има много по-високи цели – отвърна мадам Прах. – Тя не се ограничава само с онова, което ти познаваш. Тя работи безспир и създава безспир. Тя не знае що е край на живота и покоят би бил равнозначен на смърт. Ако не се променяше нищо, работата на гениалната създателка щеше да свърши и тя, която е в непрестанно, върховно движение, щеше да приключи своето дело. Светът, който познаваш, и където скоро ще се върнеш, щом виденията ти от миналото избледнеят, този свят човешки, който мислиш, че е по-добър от онзи на древните животни и все пак си недоволна от него, защото искаш вечно да го обитаваш под формата на чист дух, без да разбираш, че тази бедна планета все още е в началото на своето развитие и е предопределена безкрай да се преобразява. Бъдещето ще претвори и вас, слабите човеци, във феи и джинове – образовани, умни и добри. Ти видя онези първи наченки на живот – онези прости насекоми, подчинени само на своите инстинкти – и те са много по-близо до вас, отколкото вие сте до онези, които един ден ще обитават земното царство на разума. Жителите на този бъдещ свят ще ви презират – точно както ти презираш света на големите влечуги.
– Но щом е така – възкликнах аз, – щом колкото повече зная за миналото, толкова повече ще ценя бъдещето, нека видя още нови неща.
– И най-вече – продължи феята – не бива да презираме своето минало, за да се предпазим от неблагоразумието да мразим и настоящето. Когато Великият дух на живота използва материята, която му давам, той още от първия ден твори чудеса. Погледни очите на онова чудовище, което учените наричат ихтиозавър.
– Големи са като главата ми и ме плашат.
– Те са много по-добри от твоите. Чудесно виждат и наблизо, и надалеч. Сякаш с телескоп набелязват плячката от огромно разстояние, а щом наближат, с простo око я виждат точно къде е, без нужда от очила. В онзи миг на сътворението природата е имала една цел – да създаде мислеща твар и затова ѝ е дала напълно подходящи органи според нейните нужди. Не мислиш ли, че това е чудесно начало, дори смайващо. Така всяко живо същество, наследник на тези, става все по-добро. Животните, които ти изглеждат недодялани, грозни и жалки, всъщност са чудо на тяхното приспособяване към околната им среда.
– И пак ли като предците си ще мислят само за ядене?
– А за какво друго да мислят? Земята няма нужда някой да стои и да ѝ се възхищава. Небето ще пребъде без щенията и молитвите на земните твари, които няма как да добавят нищичко към нейния блясък и величието на природните закони. Феята на твоята малка планета без съмнение познава Великата Първопричина, но ако ѝ възложат да създаде твар, която усеща или предсказва тази Първопричина, то ще стане в подчинение на закона на времето – нещо, което няма как да разбереш, защото живеете твърде кратко, за да наблюдавате неговите прояви. Те ти се струват твърде бавни, но всъщност са светкавични. Ще освободя ума ти, скован от естествените му слабости, и ще ти разкрия резултата от безбройни столетия. Гледай и спри да се заяждаш, ами се възползвай от моята любезност към теб.
Разбрах, че феята е права и започнах да гледам с широко отворени очи в променящия се облик на земята. Виждах как се раждат и умират растения и животни – все по-умели в инстинктите си, все по-внушителни и красиви. Колкото повече земята се разкрасяваше, толкова повече заприличваше на днешната. Жителите на тази обширна градина, променящи се безспир от великите събития, ми се струваха все по-малко себични и все по-загрижени за потомците си. Виждах как строят домове за семействата си и все повече се привързват към своята общност. Миг подир миг виждах как един свят изчезва и друг се ражда на негово място, също както се сменят сцените във вълшебна приказка.
– Почини малко – предложи ми феята, – защото, без да усетиш, изминаха хиляди векове и скоро на свой ред господин Човекът ще се роди, щом свърши царството на господин Маймуна.

Преборена от умората, аз отново задрямах. Когато се събудих, бях в балната зала на двореца на феята, а тя пак изглеждаше млада и красива в разкошната си дреха.

– Виждаш ли всички тези очарователни предмети и хора наоколо? – попита ме тя. – Е, дете мое, всичко е прах! Тези стени от порфир и мрамор са прах от молекули, смесени и изпечени по най-съвършен начин. Тези сгради от дялан камък са варовиков или гранитен прах, направен по същия начин. Тези кристални полилеи са от фин пясък, изпечен от човешки ръце, подобно на творенията на Природата. Порцелановите и керамичните сервизи са направени от разпрашен кварц, фелдшпат и каолин, както ни научиха китайците. Диамантите, с които са накичени танцьорите, представляват кристализиран въглерод. Тези перли са всъщност калциев карбонат, който стридата отделя от черупката си. Златото и всички метали до един произхождат от прецизно смесена, стопена и накрая охладена съвкупност от безкрайно малки молекули. Тези прекрасни растения, нежните рози, пъстрите лилии и гардении, които ухаят във въздуха, са родени от прах, който приготвих специално за тях. И тези хора, които танцуват и се усмихват под звуците на музикалните инструменти, тези живи същества, които par excel-lence наричаме личности, те също (само не се обиждай) са родени от мен и пак при мен ще се върнат.

При тези думи и залата, и дворецът изчезнаха. Двете с феята се озовахме насред една нива. Тя се наведе и вдигна един камък, в който личеше раковина.
– Виж – рече ми тя, – това е съществото, което ти показах как е изглеждало като живо в първите години на живата природа. А какво е сега? – калциев карбонат. Хората го смилат на прах и торят почвите, в които има прекалено много силиций. Разбираш ли, хората започват да осъзнават нещо важно – единственият учител, от който си струва да учиш, е Природата.
Тя стисна черупката с пръсти, разтроши я и разхвърля праха по нивата с думите:
– Това ще се върне пак в моята кухня. Руша, за да може семето да порасне. Така става с всяка прашинка, все едно дали от растение, животно или хора. Сега са мъртви, преди са били живи и в това няма нищо тъжно, защото пак ще ги съживя, макар да са мъртви. Сбогом! Видях, че балната ми рокля много ти хареса. Вземи това парче от нея, за да я разгледаш на спокойствие.

Всичко изчезна и когато отворих очи, видях, че съм в леглото си. Слънцето беше изгряло и ми пращаше ярък лъч светлина. Огледах се за парчето плат, което феята бе сложила в ръката ми. Бе просто купчинка прах, но умът ми, все още омагьосан от съня, придаваше на сетивата ми силата да различат и най-малките атоми от праха.

Бях изумена. Имаше всичко – въздух, вода, слънце, злато, диаманти, пепел, цветен прашец, раковини, перли, прах от крилца на пеперуда, нишки, восък, желязо, дърво и множество микроскопични трупове. И сред тази смесица от едва различими отломки видях как се заражда новият живот на незнайни същества, които се мъчеха да спрат някъде, да се излюпят или трансформират – всички окъпани в златистите лъчи на изгряващото слънце.