Папратов цвят

От векове се знае, че в нощта на Еньовден, когато е най-късата нощ в годината, папратът цъфти. Онзи, който открие, откъсне и скрие неговия цвят, ще сполучи най-много на земята. Това разправят и старите баби надълго и широко в своите приказки вечер край огнището, докато дървата весело припукват и ярко горят.

За беда тази нощ е една в годината, пък и тъй къса, а във всяка гора разцъфва един-единствен папратов цвят, при това на тъй скришно място, че е нужен небивал късмет, за да се открие. Хората, които знаят повече за това чудо, разказват, че пътят до цветето е мъчен и рискован, че всякакви страхотии пречат, пазят и не дават на човек да успее – нужна е огромна смелост, за да се сдобиеш с папратов цвят.

Казват още, че самото цвете трудно се разпознава, защото е дребно, грозновато и незабележимо. Едва щом се откъсне, то отваря чашка и разкрива чудната си хубост и блясък. Да се открие и откъсне цветето е толкова трудно, че малцина са успели. Старците повтарят каквото са чули и затова едни казват едно, други – друго, пък и всеки добавя по нещо от себе си.

Но в едно няма съмнение – цъфти в нощта на Еньовден съвсем за кратко и увяхва, щом петлите пропеят, но който успее да го откъсне, ще сполучи във всичко и ще има каквото поиска.

Дори да му поиска най-чудатото нещо на света, то скоро ще се сбъдне. Знае се също, че само млад човек може да получи цветето, и то ако има чисти ръце. Ако стар човек го откъсне, то ще стане на прах между пръстите му.

Хората разказват разни приказки и всяка крие зрънце истина, макар че често това зрънце е тъй добре скрито, че трудно се вижда, но това е то. За цветето едно е сигурно – цъфти в нощта навръх Еньовден.

Имало едно време едно момче на име Яцуш. В селото му викали любопиткото, защото все ровел, търсел, ослушвал се и точно това, което се намира най-трудно, той пламенно се втурвал да го търси. Такъв бил по природа. Онова, което видел в краката си или можел да досегне, не го интересувало. Но ако трябвало за нещо да се бори, ако ще и врата да си счупи, него искал най-много.

И ето че една вечер край огъня, докато момчето дялкало дебел прът, на който му се щяло да забучи кучешки череп, една стара германка, много умна жена, дето знаела всичко, защото била обиколила целия свят, заприказвала за папратовия цвят…

Любопитният Яцуш се заслушал и така се увлякъл, че изтървал пръта и едва не си порязал пръста с ножа.

Германката разказвала за папратовия цвят, сякаш го е виждала с очите си, макар че в дрипите на гърба ѝ не личала никаква сполука. Щом свършила, Яцуш си казал: „Каквото ще да става, аз ще открия това цвете. Ще го имам, защото ако искаш нещо страшно много, ще го получиш“. Яцуш често си повтарял тази щуротия, защото наивно вярвал в нея.

Точно под селото, където била къщата с градинка и нива на родителите му, започвала гората, до която хората чествали Еньовден и палели кладата в навечерието на празника.

Яцуш си казал: „Докато хората прескачат огъня и си пърлят петите, аз ще ида в гората за папратовия цвят. Ако не успея тази година, ще ида догодина и няма да се откажа, докато не го намеря.“

Няколко месеца чакал ли, чакал най-късата нощ – не можел да мисли за нищичко друго. Струвало му се, че времето едва се влачи.

Най-сетне този ден настъпил. Наближавала нощта, която чакал с толкова нетърпение. Младите от селото вече се стичали на поляната да запалят кладата, да скачат и играят, да пеят и празнуват.

Яцуш хубаво се измил, пременил се с бяла риза, нов червен колан, чисто нови липови лапци (подобни на цървули пантофи, изплетени от лико) и надянал шапка с пауново перо. Притъмняло и той се втурнал към гората.

Гората се извисявала черна и глуха, покрита от тъмната нощ с трептящи звезди, блещукащи само за себе си, без полза за земята.

През деня Яцуш добре познавал пътеката, която водела в горските дебри. Но сега, докато навлизал навътре – колко странно – ни можел да открие пътеката, ни да разпознае дърветата. Всичко било някак различно. Повалените дърветата изглеждали небивало дебели с тъй дълги стволове и ни да ги прекрачиш, ни да ги заобиколиш. Досега не бил виждал тъй гъсти и бодливи храсти, жилели го коприви, до кръв го дращели. Навред непрогледна тъмница, а сред гъстия мрак чифт очи просветвали неспирно, взирали се в него, сякаш им се щяло да го погълнат, проблясвали в жълто, зелено, бяло, червено, после премигвали и ненадейно угасвали. Множество очи святкали от ляво и дясно, от горе и долу, но Яцуш не се стреснал от тях. Знаел, че само пробват да го сплашат и си измърморил, че са също като бостански плашила!

Продължил да върви, но с каква мъка! Дънер се изпречил на пътя му и той паднал връз него. Драпал ли, драпал да се изправи, а когато успял и погледнал надолу – що да види – дънерът толкова малък, че с крак да го стъпчеш.

Насред пътя му бор, върхът му край няма, а дънерът – дебел като кула. Яцуш обикаля ли, обикаля, най-сетне успява, обръща се и що да види – стъблото тънко като пръчка – с ръка да я счупиш…

И тогава той осъзнал, че всичко е измама на нечиста сила.

После шубрак преградил пътя му – толкова гъст, че с пръст не можеш да го промушиш. Яцуш се хвърлил напред, блъскал и удрял – душат го, той мачкал, чупил и успял да премине…

Вървял, докато стигнал до мочурливо блато. Няма как да го заобиколи. Пробва с крак – дъно няма и кракът му потъва. Тук-там стърчат туфи, затова скача от туфа на туфа. Щом стъпи на някоя, тя се плъзга под крака му, той скача напред, накрая стига до отсрещния край на блатото. Поглежда назад – що да види – туфите досущ човешки глави от тиня, хилят се… По-нататък, макар че криволичи без пътека, става по-лесно, но Яцуш така се обърква, че ако трябва да посочи пътя към селото, не би могъл да каже накъде е.

Внезапно, току пред себе си, вижда огромен папрат, прилича на вековен дъб, а долу на едно от листата му, малко цветенце проблясва като залепен брилянт… Венче от пет златни листчета, в средата като воденичен камък се върти засмяно око… Сърцето на Яцуш подскача, протяга ръка. А-ха да го откъсне и внезапно запява петел. Цветето отваря око, блясва и после угасва. Разнася се наоколо смях, но дали от шума на листака, дали това е нечий смях или жабешко крякане, Яцуш не може да каже, защото главата му се върти, краката му се подкосяват, сякаш някой го е спънал и той се строполява на земята.

Какво е ставало после с него, не знаел. Опомнил се у дома в леглото, а майка му през сълзи му разказала как цяла нощ го е търсила и чак призори го открила едва жив в гората.

Спомнил си Яцуш всичко, но нищо не казал. Срам го било. Рекъл си само, че това не е краят, пак ще дойде Еньовден и тогава ще видим…

Цяла година само за това мислел, но за да не го вземат хората на подбив, не казал на никого нищо. На Еньовден пак се измил, пременил се с бяла риза, с нов ален колан и чисто нови липови лапци. И щом другите тръгнали към празничната клада, той хукнал към гората.

Мислел, че точно както първия път ще трябва да се мъчи, но същата гората и същата пътеката сега били съвсем различни. Високите борове и дъбове се ширели сред голо поле, осеяно с канари… Крачел от дърво към дърво и макар да му се стрували наблизо, не можел да ги застигне, сякаш бягали от него ведно с покритите с мъх хлъзгави камъни, макар и да лежали неподвижно, сякаш израснали от земята. Помежду им растели папрати – виждал малки и големи растения, но ни един цвят. В началото папрата му стигал до глезените, после до коленете, до кръста, до брадичката и накрая целият потънал в тях, защото го надвишили… Забучало вътре като морски прибой и през рева дочул нещо като кикот, като стонове и крясъци. При всяка негова стъпка под крака му се разнасяло съскане, каквото докоснел, сякаш кръв шуртяла от него…

Струвало му се, че върви вече цяла година, тъй дълъг му се видял пътя… Папратов цвят нямало… ала не свърнал и не загубил кураж, а продължил нататък.

Най-сетне… мернал същото цвете да грее в далечината – венче с пет златни листенца, а в средата се върти око като воденичен камък…

Втурнал се Яцуш, протегнал ръка, петлите пропели и видението се стопило.

Но този път той не припаднал. Седнал на един камък. Очите му се налели със сълзи, сърцето му се изпълнило с гняв и сякаш в него нещо се сринало.
– Третия път ще сполуча! – извикал той гневно.
И понеже бил уморен, отпуснал се на мъха между камъните и заспал.

Едва затворил очи и му се присънил сън. Оглежда се, пред него цвете с пет венчелистчета, по средата с малко око, което се смее…
– Е? Не ти ли стигна вече? – пита то. – Докога ще ме преследваш?
– Щом съм казал нещо, трябва да стане – мърмори Яцуш, – това не е краят, аз ще те имам!
Едно венчелистче се изопва и се изплезва като език, сякаш да покаже на Яцуш кой кого може да има. После всичко изчезнало и той спал дълбоко чак до сутринта. Събудил се и видял, че е на познато място в края на гората, близо до селото. Сам не знаел вече вчерашният ден дали е бил истина или сън. Върнал се у дома и усетил, че е страшно уморен, а майка му казала, че изглежда сякаш тъкмо са го смъкнали от кръста.

Цяла година Яцуш не отронил и дума на някого, но не престанал да мисли: „Как да грабна цветето?“
Но нищо не измислил. Можел само да се надява на собствената си щастлива участ – сполука или несполука.

В навечерието на празника пак се натъкмил с бяла риза, с червен колан, с чисто нови липови лапци и макар че майка му не щяла да го пусне, щом мръкнало, той хукнал към гората.

И този път било различно. Гората изглеждала също като през деня, без никаква промяна. Познавал дърветата и пътеката, не срещнал никакви чудесии, но и никъде не видял папрат. Било много по-лесно да навлезе далеч, далеч в дълбините, по познатите пътеки, където добре знаел, че растат папрати … И ги намерил, заровил се из тях, но от цветето няма и помен.

По едни стръкове пъплели червеи, по други гъсеници, а трети били съвсем изсъхнали. А-ха да зареже безплодното търсене и зърнал цвета точно до крака си. Пет златни листчета и в средата – светещо око. Протегнал ръка и го сграбчил. То парело като огън, но той не го метнал… стиснал още по-здраво.

Пред очите му цветето започнало да расте и така заблестяло, че Яцуш трябвало да стисне очи да не ослепее. Мушнал го в пазвата си вляво над сърцето и в този миг цветът проговорил:
– Най-сетне ме взе, спечели си вечна сполука. Ала едно запомни, който ме има, получава всичко каквото поиска, но не може да го сподели с никой…
Радостта така била замаяла Яцуш, че почти не се вслушал в гласа.
– Ха! И какво от това! – рекъл си той. – Нали на мен ще ми е добре…
И в миг усетил как цветето се вкопчва в гърдите му, расте и пуска корени в сърцето му… И още повече се зарадвал, защото нямало да се страхува, че може да избяга или да му го откраднат.

Яцуш килнал шапка и с песен на уста поел обратно. Пътят греел пред него като сребърен пояс, дърветата му правели път, цветята, край които минавал, се кланяли доземи. Крачел с вирната глава и се чудел какво да поиска. Прищяло му се да има дворец, огромно село, многобройни слуги и могъщо кралство. Едва си помислил и се озовал в края на гората, но в напълно непознато място…

Погледнал се и не могъл да се познае. Носел дреха от най-разкошната сайета (фин вълнен плат, от който в миналото са шиели дрехи на знатните хора), обувки със златен обков, а коланът и ризата му – от най-нежен силезийски лен.

Наблизо чакала карета с впряг от шест бели коня със златни хомоти и слуги в ливреи. С поклон камердинерът му подал ръка, настанил го в каретата и – давай напред!

Яцуш нямал никакво съмнение, че отиват в палата и точно така станало. Докато мигне, каретата спряла в кралския двор, където го чакали многобройни слуги…

Само дето никого не познавал, ни един приятел, само странни непознати с уплашени, угрижени лица.

Затова пък щом влязъл вътре, имало какво ли не за оглеждане… Тръпки да те побият от такъв разкош и изобилие – само птиче мляко нямало там.
– Уха! Добре ще ми дойде всичко това! – зарадвал се Яцуш.
Чак след като огледал всеки ъгъл, той си легнал. След тежката нощ сънят го оборил и той се отпуснал в пухената постеля на финия лен. Завил се с копринена завивка и заспал. Изобщо не разбрал колко часа бил лежал. Събудил се ужасно гладен.

Трапезата го очаквала подредена и колко странно – щом си намислел нещо да хапне, то само заставало на чинията пред него. И понеже бил спал твърде много, ял и пил до насита и не спрял, докато не можел повече да мисли и му се отяло.

После излязъл в градината.

Цялата била засадена с дървета, отрупани с цвят и плодове. Пред очите му се разкривали нови и нови гледки. От едната страна градината опирала в морето, от другата – във великолепна гора, а по средата течала река. Смаян, Яцуш обикалял със зяпнала уста. Но най-непонятно му се сторило, че нийде не видял нещо познато – ни гората, откъдето пристигнал, ни помен от родното му село. Още не му било домъчняло за тях, но му се щяло да знае къде са се дянали.

Потънал в напълно чужд свят – различен, дивен, разкошен, но не бил неговият. Понякога изпадал в мрачно настроение. Но пък само по един негов знак, хората се втурвали да му се кланят, да изпълняват всяко негово желание и да му поднасят такива сладкиши, че само при вида им устата ти се пълни със слюнка. И Яцуш напълно забравил родното си село, родния си дом и своите родители.

На следващия ден той пожелал да види съкровищницата, която била пълна със сребро и злато, диаманти и купища специални шарени хартийки, с които може да си купиш каквото поискаш, макар че, както всички други хартии, били направени от парцали.

Яцуш си казал:
– Мили Боже, да можех да изпратя една-две шепи злато на мама и тате, на братята и сестрите си, че да си купят ниви и имоти.
Но нали знаел, че сполуката му е такава, че не бива с никого да я споделя, за да не загуби всичко, та си рекъл:
– Мили Боже, защо трябва да се тревожа и да помагам на някого? Те нямат ли си умове и ръце? Всеки може да иде да потърси цветето и да стори едно-друго, за да му е добре.

От тук нататък Яцуш заживял, като непрестанно си измислял разни нови неща за развлечение.

Строял нови и нови дворци, преустроил градината, подменил белите коне с дорести, надонесъл какви ли не чудеса от най-далечните краища на земята, всичко край себе си покрил със злато и безценни камъни, ядял само чуждестранни деликатеси, но накрая и от тях му писнало. И след дивечовите филета, пожелал сурова ряпа, след яребиците – свинско с картофи, после и това му дотегнало, защото никога не бил гладен.

От всичко най-лошо било, че по цял ден нямало какво да прави, защото не му прилягало да хване брадва, лопата или гребло. Ужасно му доскучало и понеже не знаел как другояче да се забавлява, започнал да тормози хората. Донякъде това го развличало, но скоро и това му писнало…

Изтекла година, после друга – имал всичко, каквото сърце му поиска, но понякога тази сполука му се струвала така глупашка, че му дотягало да живее.

Най-много го мъчел копнежът по село, по родния дом и родителите – поне да ги види, да разбере как са, какво правят… Толкова обичал майка си, че сърце му се късало, щом се сетел за нея.

Един ден той събрал смелост, седнал в каретата и си помислил, че е на село пред родния си дом. Конете се понесли като вихър. Не успял да премигне и спрял пред двора, който до болка познавал. Очите на Яцуш се налели със сълзи.

Всичко изглеждало както преди някоя друга година, но много овехтяло, пък и след разкоша, с който бил свикнал, му се видяло още по-окаяно.

Старото корито до кладенеца, дънерът, на който цепел дърва, портата, покрита с мъх и стълбата зад нея… – същите като преди. Ами хората?

Прегърбена старица в изцапана със сажди риза се подала и тревожно се загледала в каретата, спряла пред къщата.

Яцуш слязъл. Пръв го посрещнал старият Бурек, още по-слаб, с настръхнала козина. Залаял свирепо, приседнал на задни крака и през ум не му минавало, че го познава.

Яцуш тръгнал към къщата. Майка му стояла на прага, подпряна на вратата и го гледала втренчено, но май и тя не познала собствения си син.

От вълнение сърцето на Яцуш тупало до пръсване.
– Мамо – извикал той, – аз съм, аз – твоят Яцек!
При този глас старицата трепнала, зачервените ѝ от плач и дим очи го погледнали и сякаш онемяла, тя втренчила поглед в него. После поклатила глава отрицателно:
– Яцуш! Не се подигравайте, господине! На този свят него отдавна го няма. Ако беше жив, щеше да се погрижи за бедните си родители, пък ако беше богат като вас, нямаше да ни остави да гладуваме.
Поклатила отново глава и изкривила устни в насмешка.
– Къде ти! Къде ти! – добавила тя. – Моят Яцуш имаше добро сърце и нямаше да вземе нищо за себе си, без да го сподели със своите.
Яцуш свел засрамено поглед. Джобовете му били пълни със злато, но когато посегнал да хвърли шепа жълтици в престилката на майка си, надделял страхът, че ще загуби всичко…

И стоял там, стоял унизен и засрамен пред погледа на старицата…

Зад нея се скупчили братята и сестрите му, подал глава и баща му… Размекнало се сърцето на Яцуш, но само като погледнал каретата, конете, слугите, сетил се и за двореца си и пак се вкаменило сърцето му, а папратовият цвят лежал отгоре му като стоманен щит…

Обърнал гръб на старата си майка, без дума да обели, без да я погледне и бавно се отдалечил под яростния лай на Бурек… Седнал в каретата и заповядал да го откарат обратно в блажения рай.

Но каквото ставало в него и с него, няма слово и перо на този свят да го опише. Майчините думи, че човек няма сполука, ако не може да я сподели с другите, бучали като проклятие в ушите му.

Върнал се в палата и заповядал на музикантите да свирят, царедворците да пируват и танцуват, пък и той пийнал малко повечко, но уви – останал си подтиснат и мрачен…

Каквото и да подхванел, цяла година усещал горчилка в устата, а сърцето си – като камък..

Накрая не издържал повече и пак се върнал в своето село и къща…

Огледал се, всичко стояло като преди – коритото, дръвникът, покрива, стълбата, портата и Бурек с настръхналата си козина, но старата му майка не се показала. Най-малкото му братче, Мацек, излязло на прага по риза…
– Къде е мама? – попитал новодошлият.
– Болна е – въздъхнало момчето.
– А тате?
– В гробището…

За малко Бурек да го ухапе, но Яцуш все пак влязъл в къщата. Старата му майка стенела в леглото в ъгъла. Яцуш приближил… тя го погледнала, но не го познала. Чудел се какво да каже и не смеел нищо да пита.

Сърцето му се късало. Вече бъркал в джоба си да изсипе жълтици на масата, но внезапно ръката му се сковала, обзел го ужас, че ще загуби собствената си сполука.

Замислил се негодникът Яцуш.
– На старицата не ѝ остава много, пък аз съм млад. Тя няма дълго да страда, а пред мен е целият живот, целият свят, моето господарство.

И хукнал от къщата към каретата и с нея към двореца си. Но когато пристигнал, се заключил и заплакал.

Под железния щит на гърдите, който сам си поставил с папратовия цвят, скованата му съвест се събудила и загризала сърцето му.

За да я заглуши, той накарал музикантите да свирят, а придворните да пируват и танцуват.

За малко изглежда успял, но после, тя яростно изревала и Яцуш едва не полудял. От следващия ден нататък и за миг не се спирал, все бил запален по нещо и като обсебен хвърчал, препускал, ловувал, гуляел, пиел и лапал… не помагало нищо…

В ушите му над всички крясъци, бучали думите:
– Човек няма сполука, ако не може да я сподели с другите!

За няма година, Яцуш се съсухрил като чироз, прежълтял като восък и въпреки благоденствието и сполуката си, страдал ужасно. Накрая, след една безсънна нощ, той натъпкал със злато джобовете си и наредил да го откарат пред къщата.

Вече бил решил – ако ще всичко да загуби, да спаси майка си, братята и сестрите си.
– Каквото ще да става! – повтарял си той. – И да умра, повече не мога да живея с тоя червей в гърдите си.

Конете спрели пред къщата.

Всичко било както преди – старото корито до кладенеца, дръвникът, покривът, стълбата, но на прага нямало жива душа…

Яцуш хукнал към портата – тя била запряна с колци. Надникнал през прозореца – къщата празна…

Изневиделица един просяк спрял до оградата и му подвикнал:
– Какво търсиш там, господине? В къщата всички измряха от бедност, от глад и от болести…
Като вкаменен, щастливецът се заковал на прага и стоял ли, стоял…
– Погинаха заради мене – промълвил той, – дано и аз да загина!

При тези думи земята под краката му се разтворила и той изчезнал ведно с онзи клет папратов цвят, който тъй трудно се намира по света.