Кехлибарът

Преди много, много години, край брега на малко рибарско селище, живееше едно момченце сам-самичко. То беше останало рано без родители и трябваше само да изкарва прехраната си. Но как?

Апостол – така се казваше това момче, още не се беше научил да лови риба в бурното море, но знаеше, че на брега морето изхвърля ценни „камъчета“ – малки и големи, които много се търсят на пазара.

Те са прозрачни, предимно златистожълти – наричани кехлибар.

От тях бижутерите правят различни накити: пръстени, гривни, медальони…

Всяка сутрин момчето посрещаше изгрева край морето. Имаше дни, когато почти нищо не можеше да открие и дни – когато все пак намираше някакъв кехлибар и отиваше в близкия град при бижутера, за да го продаде.

Една сутрин, след силна нощна буря, момчето отново отиде на брега и не след дълго в ръцете си държеше кехлибар почти колкото макова кутийка. То изтърка матовата повърхност на току-що намереното „камъче“ в грубите си ръкави и мигновено кехлибарът светна в ръцете му. В него като в дълбочина се виждаше калинка. Калинка, на която се бяха запазили и червеният цвят, и точките.

Апостол не вярваше на очите си.

Той знаеше, че кехлибарът се образува от смолата на иглолистни дървета. И че тази смола, престояла хилядолетия в земните недра, се е втвърдила. Морската вода, вълните, докоснали се до вкаменената смола, са я разбили, а приливите изхвърлят на брега малки и големи късчета от нея, които са истинският кехлибар.

Момчето дълго стоя с прелестния кехлибар в ръка, сякаш не вярваше, че е негов. Посрещна изгрева със „слънчевия камък” и тръгна към къщи. Не му се искаше да го отнесе в града, още повече да го предаде на онзи суров бижутер срещу дребни монети, но…

В малкото ателие на бижутера имаше двама души – клиенти, които имаха желание да купят нещо. Гледат, избират. Единият от тях беше с дъщеричката си, на години видимо колкото търсача на кехлибар. Момичето видя камъка, който току-що Апостол продаде на бижутера. Очите на малката чаровница останаха точно в този кехлибар с калинка и тя помоли баща си да го купят. Апостол още не беше излязъл навън. Той се зарадва като разбра, че кехлибарът с калинката не отива в лоши ръце, а у това нежно създание.

Минаха години.Момчето порасна. Стана капитан на голям риболовен кораб. Пътуваше много…

Веднъж реши да прекара отпуската в родния си край. Върна се в бащината къща край морето, обиколи любимите места от детството…

Една сутрин рано-рано излезе по брега да посрещне изгрева. Край морето беше безлюдно, въпреки че селището се посещаваше от много летовници.

По едно време насреща му по пясъчната ивица се зададе девойка на неговата възраст с плажна рокля в цветовете на дъгата. В едната си ръка носеше торбичка, в която събираше раковини и миди, изхвърлени от вълните. Девойката вече се изравняваше с Апостол и той забеляза, че нещо блесна на дългото ѝ вратле. Момчето се загледа в медальона, поздрави и попита:
– Извинете, откъде имате този медальон?
– Това е кехлибар! Преди години баща ми го купи от един бижутер в близкия град. Скъпо плати за този кехлибар с калинка, но това е любимият ми накит. Много исках да се срещна с момчето, което го е намерило и може би живее някъде наблизо, но едва ли ще ми се отдаде тази възможност. А Вие, защо сте тук?
– Моето родно кътче е това тихо и спокойно място. Затова, където и да ходя, отново и отново се завръщам. Тук морският бряг е много чист. Пясъчните дюни, край които цъфтят пясъчни лилии, са запазени. Аз пътувам с риболовен кораб. Баща ми някога ходеше за риба с малката лодка, която имаше, а ние вече с траулери… Ще отскоча набързо до там – момъкът махна с ръка към близките пясъчни дюни. – Ще ми се да видя лилиите и пак ще се върна при теб.

Момъкът пое към близките дюни. Щеше му се да покаже на момичето красотата на ароматната пясъчна лилия.
И ето го Апостол край дюните: „Да-а, колко е красиво! Сега цветята са в силата си, но не бива да се берат. Те са под защита, в Червената книга са. Ще я доведа да ги види, да им се наслади, да им се порадва.“

Когато се върна, нея вече я нямаше…
– Но къде е?! Аз дори не си поговорих достатъчно с нея, не ѝ показах пясъчните лилии. Дори не се сбогувахме – натъжи се  младежът.

А момичето, докато Апостол се върне от дюните, внезапно бе отнесено от най-силната, от деветата вълна и се озова на морското дъно – интересно за изследователи на глъбините, но за едно крехко създание – едва ли…

Една внушително голяма раковина реши да помогне на съществото с разпилените дълги коси. Тя призова морските обитатели да прокарат отвор през рифовете, от който да се вижда късче небе.
Но веднъж се появи огромно морско конче. То предложи на отнесената от съдбоносната вълна красавица да отплува с него и да заживеят заедно. Девойката отказа. Морското конче се разгневи, направи някакви странни движения и я превърна в Морска звезда. Такава – каквито са и другите в морето. Само кехлибарът остана непокътнат. Той се залепи в средата на превърнатото в Морска звезда момиче и от там никой не можеше да го изтръгне. Другите звезди кръжаха около новата си дружка, бдяха над нея.

Но веднъж матроси в акваланги слязоха на морското дъно. Мрежата на техния риболовен кораб се беше закачила за рифове. Справиха се с това, но решиха да се спуснат и по-надолу. Един от тях си взе морска звезда за спомен от това място. Когато се качи на кораба, морякът видя, че тази Звезда не е обикновена. В средата тя имаше кехлибар с алена калинка. В миг той се сети нещо и изтича при Капитана.
– Вие говорехте за такъв кехлибар. Вижте къде е бил! От този ден е Ваш. Заслужавате го, преди години Вие спасихте моята дъщеря. За Вас е това.
Капитанът пое Морската Звезда с кехлибара, затвори се в каютата и дълго я гледа…

Корабът изсвири. Наближаваше брега. Всички моряци слязоха. Само капитанът сякаш нямаше желание да напусне кораба. При кого да отиде сега? Нямаше си никого. Взе Звездата отново. Една сълза се отрони от нажалените му очи и падна върху нея. Младият капитан остави Звездата, излезе на палубата и изпрати с поглед моряците.

Когато пак се върна в каютата, до люка стоеше красивата девойка с кехлибара на тънкото си вратле. Тя се спусна към Капитана, а той не беше на себе си.
– Нима ти си тук!?
Девойката разказа за приключенията си в морската бездна и двамата слязоха щастливи от кораба…

А боцманът се загледа в тях озадачено. Недоумяваше откъде се взе това прелестно момиче на риболовния кораб. „Сигурно е изтичало от брега да посрещне Капитана, но не съм я видял” – помисли си той. Дълго им се радва боцманът, докато щастливата двойка се изгуби от погледа му.