Катранената принцеса

Имало едно време един крал, който нямал деца. Поданиците му се тревожели, че след смъртта на техния владетел няма кой да седне на трона. Веднъж в крайното си отчаяние кралят възкликнал:
– Чудовище да беше, но да имах дете да ме наследи.

Минали много години и най-сетне кралицата зарадвала всички с новината, че очаква дете. Родила принцеса, но уви – същинско чудовище! От главата до петите малката изглеждала чудесно и имала очите на майка си, но цялата била черна като катран. Кралицата и придворните дами изпаднали в отчаяние. Ала сърцето на краля се изпълнило с милост и дори през ум не му минало да се отрече от детето, което във всяко друго отношение било направо очарователно.
– Каквото е писано, ще стане – рекъл той на кралицата. – Изглежда над нашето потомство тегне някакво проклятие. Въпреки всичко вече имаме дете и каквото ни е дадено, трябва да го пазим и обичаме.

Той се разпоредил принцесата да получи подходящи за високия ѝ ранг грижи и образование, но да живее в една кула с отделни слуги, лично подбрани от него. Кралят призовал най-мъдрите учени, астролози и лекари в кралството да открият лек за жестокото заклинание, застигнало принцесата още преди нейното раждане. Едни предложили едно, други друго. Лекарите предписали хапове и отвари. Астролозите набедили звездите. Учените претърсили дебелите си книги за подобни нещастия. Философите настояли за примирение. Но каквото и да пробвали, малката принцеса си оставала по-черна от катран – никой не успял да я спаси от страшната прокоба.

Една проста и неука женица тайно предрекла на краля, че дъщеря му ще умре на осемнайсет години, но след смъртта тъжната ѝ участ ще се промени, ще възкръсне за нов живот и ще живее щастливо, тъй бяла и прекрасна, колкото сега е добра.

Както казала старицата, така и станало. На сутринта след осемнайсетия си рожден ден принцесата умряла. Преди да издъхне, тя помолила баща си:
– Мили татко – не ме заравяйте да гния в земята. Моля те да положите ковчега ми в кралския мавзолей до гробниците на предците ни.
Освен това девойката помолила всяка нощ пред нейната гробница да стои на стража войник и да я пази.

Кралят удовлетворил молбата на детето си. Погребението било много тържествено и под погребалния звън на църковните камбани и плющенето на траурните знамена положили ковчега с принцесата в кралската гробница. Девойки на нейната възраст вървели напред и разпръсквали цветя пред погребалната процесия, а до вратите на новата гробница оставили жалейка с личния герб на принцесата.

На стража през първата нощ поставили войник от кралската гвардия, защото баща ѝ толкова държал на нея, че искал всичко да е както подобава на принцеса. Точно в полунощ ковчегът се отворил, капакът издрънчал на пода и отвътре изскочила принцесата, преобразена до неузнаваемост. Нежното ѝ приживе лице, сега било лице на ужасяващ демон.

Със собствените си ръце тя удушила младия гвардеец, раздрала на парчета траурните знамена и съборила жалейката с герба ѝ. Танцувала лудешки и безчинствала из мавзолея чак до първи петли. Щом запял петелът, тя се прибрала в ковчега, капакът сам се вдигнал от земята и със зловещ трясък я затворил вътре.

Кралят и всички придворни ужасно се изплашили. Но въпреки това владетелят наредил и през втората нощ да се постави часовой от кралската гвардия. На сутринта открили горкият гвардеец удушен, а наоколо личали следи от същите ужасии както от предната нощ. Едни заговорили, че в тялото на принцесата се е вселил зъл демон и сега, след смъртта ѝ, няма как да бъде запечатан с восък или олово. Други обяснявали, че ужасното създание е вампир и единственият лек е денем да забият кол в сърцето на принцесата, докато лежи умряла в ковчега. После трябвало да отрежат главата ѝ, а тялото да се зарови в градското гробище. Но кралят помнел думите на старицата, които му казала насаме, и все още вярвал, че има как детето му да се спаси. Затова наредил да се свика кралската армия, застанал пред войниците и обявил, че всеки има право да опита да спаси принцесата от прокобата. Който успее, ще получи право да поиска всичко, дори половината кралство и кралят няма да му откаже.

Но никой от войниците не намерил смелост да поеме нощния пост пред гробницата на принцесата.

Все пак накрая напред излязъл един-единствен доброволец. Той бил старши войник, прослужил седем дълги години, прочут пройдоха и непрокопсаник. Другарите му били все като него, безделници и комарджии. Дните му минавали в почерпки и игри на карти – прахосвал цялата си заплата само за това. Войникът добре знаел, че щом службата му свърши, нищо добро не го чака – някой-друг пробит петак в кесията, оръфаната униформа на гърба му и просешката тояга. Скоро единственият покрив над главата му щял да бъде белият свят, докато нейде се спомине я от студ, я от глад, без да има кой да го съжали и да го изпрати в сетния му път. И понеже нямало какво да губи, пък и по природа бил комарджия, излязъл напред от редиците и заявил, че е готов нощес да пази гробницата, при условие че вечерта му поднесат богата вечеря и толкова сливовица, колкото може да изпие. Интендантът наредил да му налеят незабавно четвърт сливовица, но старши войникът възразил, че гърлото му е по-сухо от барут и една четвъртинка няма как да утоли такава жажда.

Дали му пълна стъкленица сливовица, самун ръжен хляб, две тлъсти кълки пушена гъска, овче сирене и парче сланина и той поел смело на пост. Другарите му го изпратили с почести, защото дълбоко в душата си вярвали, че отива на сигурна смърт и искали да му влеят поне малко кураж. Щом останал сам в кралския мавзолей, войникът седнал на мраморната пейка пред гробницата на принцесата и надигнал бутилката. Надигнал втори, надигнал трети път, но не успял да вдигне смелостта си повече от нивото на ботушите. В мавзолея царяла непрогледна тъмница, само през един мъничък процеп струяла слаба лунна светлина. Тишината вътре била така дълбока, че направо звънтяла в ушите му. Непрестанно усещал иглички по кожата си и миг подир миг очаквал ужасът да започне – капакът на ковчега да издрънчи на пода, черната като катран принцесата да изскочи и да му разкъса гърлото.

Седял на студения мрамор и се чудел на собствената си глупост и безсмисленото си перчене, които го докарали до това положение.

Ако напусне поста, със сигурност го чака куршум. Остане ли, със сигурност ще загине, но дали само тялото или и душата му?! За пръв път мислите на старшия войник се насочили към тази част от битието му. Помъчил се да си спомни думите на някоя молитва и горчиво се разкаял как не се сетил да поиска опрощение на греховете си. По това време на това ужасно място със студени гробници като самата смърт не се мотаели свещеници. Май за него нямало изход. Сетил се за множеството премеждия и мигове на смъртна опасност през войнишкия си живот. От тези спомени духът му малко се повдигнал, но скоро пак се сринал, защото си спомнил, че този път няма да се изправи срещу обикновен враг, а срещу демон от отвъдното.

Часовникът започнал да отмерва десет часа. Сред тъмницата и тишината удар подир удар, в сърцето му се вселил такъв ужас, че не могъл да издържи повече и хукнал като полудял навън, сякаш някой го гони.

Тъкмо се опомнил и спрял насред градското гробище, когато някой го попитал:
– Войниче, накъде си се забързал и защо си тъй изплашен?
Момъкът се озърнал и видял пред себе си белобрад старец. Лицето му било благо, като на добър човек. Старши войникът се успокоил и разказал цялата си история, или поне дотам, докъдето я знаел.
– Недей да си напускаш поста! – посъветвал го старецът. – Върни се, бъди смел и няма нищо лошо да ти се случи, ако сториш каквото ти кажа. Върни се пред гробницата и съблечи горната си дреха. Подпри пушката и щика на мраморната пейка и ги заметни с дрехата, а на щика надени войнишкия си кивер После се скрий нейде наблизо и чакай. Докато не свърши всичко, не бива ни мърдаш, ни да говориш, а после на никого не трябва да казваш ни какво си чул, ни какво си видял.

Войникът събрал цялата си смелост, върнал се на своя пост и сторил всичко, както старецът му заръчал.

Точно в полунощ, ковчегът се отворил. Катранената принцеса скочила на пода и щом видяла пушката с палтото и войнишката шапка извикала радостно:
– О, и днес ще имам за компания хубав, вкусен гвардеец.

При тези думи тя грабнала пушката и врязала зъби в стоманата. Усетила, че това не е месо, а хладна стомана и изкрещяла с отвращение:
– Баща ми жива ме погреба и ме остави без храна! Но може часовоят да е тука наблизо. Ако е така, скоро ще го намеря.

Пред очите на войника призрачната фигура на принцесата се понесла из гробницата. Мръщела се в обърканата си ярост, стрелкала се насам-натам, въртяла се по ъглите, мятала се безпомощно и надничала дори под гредите. През това време задухал студен вятър и понесъл из въздуха фин прах, който напълнил носа на войника.
– Ей сега ще те хвана! – викала ли, викала принцесата, докато претърсвала гробницата. – Виждам те! Не можеш да ми избягаш!
Но войникът ни помръднал, ни проронил дума. Призракът, зает с търсенето, този път оставил на мира траурните знамена и жалейката с герба. Не останало време ни за страховитите танци, ни за безчинствата ѝ.

А войникът седял ни жив, ни умрял, уплашен до смърт. Чувал дивашките ѝ викове, виждал как очите ѝ горят като нажежени дупки в черното като катран лице. Тези пламъци го подсетили за измамния огън, който танцува над блатата и примамва объркания в мъглата пътник към сигурна гибел. Накрая небето избледняло и пропели първи петли. Катранената принцеса трябвало да легне пак в ковчега си. Със същата сила като предишната нощ капакът шумно се захлопнал и тя останала вътре.

Доволен, че най-сетне тази нощ е свършила, старшият войник се облякъл, надянал шапката си и седнал да чака. На сутринта пристигнали другарите му да видят какво е станало. Едва повярвали на очите си, когато го видели жив и здрав и хукнали да занесат радостната новина на краля. Той наредил войникът да се яви незабавно при него и да каже какво се е случило и как е смогнал да остане жив. Но войникът, както му заръчал старецът, не обелил и дума.

Тогава кралят обявил, че и следващата нощ войникът трябва да застане на пост и момъкът останал ужасно недоволен. Една такава нощ му стигала за цял живот. А сега му наредили да изкуши съдбата си за втори път.

Същото се случило и през втората нощ. Верните другари пак го изпратили до мавзолея и му оставили същите провизии, макар че този път не бил молил за нищо. Щом останал сам, отново го обхванал същия неистов страх и хукнал към градското гробище да търси своя нов познайник, който предната нощ му дал толкова добър съвет.
– Връщай се на поста си – рекъл пак старецът – и няма да пострадаш. Този път се скрий зад завоя на голямото стълбище. Преди това поръси всяко стъпало с вода от тази стъкленица, а в пазвата си пъхни листа от билката, която ще видиш да изниква под моите стъпки. Ако спазиш съвета ми, призракът няма да те докосне.

За втори път смелчагата послуша съветите, набрал листа от билката, която никнела под стъпките на стареца, пъхнал я в пазвата си и напръскал стълбите с вода от стъкленицата, която получил.

Точно в полунощ принцесата излязла от затвора си с ужасно разкривено лице и станало ясно, че този път е неистово гладна. Отвратителният призрак засвистял между арките на гробниците. Понечил да сложи крак на първото стъпало, а очите на войника за малко да изхвръкнат от страх. Тя спряла за миг на стъпалото, вдигнала поглед и го видяла.
– А, войнико, ето те къде си бил – закрещяла принцесата. – Ей сега ще те хвана! Вече си мой!
Но колкото и да се мятала към него, някаква невидима сила я блъскала надолу и не успяла да премине даже първото стъпало, защото било напръскано със светена вода.

Полудяла от яд, тя се хвърлила към гробниците и взела да измъква ковчезите. Нарупала ги един връз друг в надежда да се изкачи и да свали войника долу. Тъкмо се качила навръх купчината и през процепа, където предната нощ сияела луната, се процедила бледа дневна светлина. В миг пропели първи петли, в началото слабо, после по-силно и ясно и купчината ковчези се сринала. Изглежда от почит и благоприличие, преди да се скрие в ковчега, катранената принцеса ги върнала по местата им в гробниците. Щом видял това, войникът усетил капка жал към клетия призрак, обречен да върши ужасни злодеяния и гнусотии от полунощ до първи петли.

Докато сърцето му биело лудо в пазвата с билки и се изпълвало все повече с жал, принцесата легнала в ковчега си и този път капакът я затворил без никакъв шум.

Когато сутринта пристигнали гвардейците и го заварили жив и здрав, не могли да повярват на очите си. Но войникът пак на никого не казал какво е чул и видял. Този път без колебание се съгласил отново да застане на пост през нощта.

Както предната вечер помолил за съвет стареца, който толкова му помогнал досега.
– Нощес – рекъл добрият човек – ще бъде последното ти изпитание. Съблечи си горната дреха както преди. Скрий се пред портите на гробницата на принцесата. Когато ковчегът се отвори и тя излезе, вратите сами ще те скрият от очите ѝ. Щом тя излезе, ти смело влез вътре и легни на нейното място. Легни точно както тя е лежала и както и да те заплашва и моли, колкото да ти заповядва, и каквото да ти предлага, не смей да мърдаш и да говориш.

Войникът запомнил добре всичко и застанал на пост. Принцесата излязла от гробницата си и претърсила целия мавзолей. Най-сетне го открила, настанен в собственото ѝ ложе.
– А, значи тук било моето пиленце! – изкрещяла тя с още по-страшен глас от преди. – Веднага да се махаш! Вън от моята постеля, моите кърпи и личния ми ковчег!
Но старшият войник дори не помръднал. Погледнал изпод клепачи и за своя най-голяма радост забелязал, че лицето и шията на принцесата били побелели като извара. Тя хапела яростно устни, сипела заповеди и закани, но накрая взела да го моли да излезе. Той пак я погледнал и видял, че е загубила до кръста смолистия си цвят. Продължил да лежи без да помръдва, а тя ту го подканвала, ту му заповядвала да се маха. Но лека-полека той забелязал, че гласът ѝ, доскоро страховит и дивашки, започва да губи своята грубост и ето че станал нежен като майски полъх. Накрая той я погледнал и видял, че вече не е черна като катран. От глава до пети, кожата ѝ била бяла като пресен снежец.

Със собствените си ръце принцесата го повдигнала от ковчега и го повела с достойна стъпка по мраморните мозайки на мавзолея. Вече ни бълнувала, ни заплашвала, а с благ глас кротко му казала:
– Благородни войнико, ти ме спаси от ужасното проклятие, което тегнеше над мен още преди раждането ми.

Войникът отново се облякъл. Отвън било почти ден. Петелът и да бил пял, никой от двамата не го чул.
Сутрешният хлад пронизал измъчените от дългата войнишка служба кости на ветерана. Той погледнал принцесата, която още го държала за ръка и попитал:
– Прекрасна принцесо, искаш ли да сръбнеш малко сливовица с мене?
– Сърчице мое – отвърнала тя, – ако ти пиеш, и аз ще пия с тебе.
И така, те седнали да си пийнат и войникът съвсем забравил за поста си. Принцесата го прегърнала и така ги заварили гвардейците. Отначало им се сторило, че призракът души безразсъдният им другар. Втурнали се доблестно напред да защитят героя, но войникът и принцесата избухнали в смях:
– Я ни донесете още малко сливовица, че тая бутилка не стигна за двама.

Гвардейците хукнали при краля и му разказали, че старшият войник е още жив, че ужасното проклятие, което тегнело над принцесата е приключило и единственото, от което двамата се оплакват, е че сливовицата, която интендантът бил дал, е свършила.

Кралят наредил да се подготви най-хубавата карета с най-хубавите шест коня и сам отишъл да посрещне дъщеря си. В двореца вдигнали голям пир. Поканили всички велможи, а на почетното място сложили старшия войник и прекрасната принцеса, сега вече бяла като сняг.
– Каква награда – попитал гостите си кралят – заслужава героят, който измъкна дъщеря ми от смъртта и я освободи от втора по-страшна смърт?
Онези, които го чули, отвърнали, че такъв юнак заслужава да получи ръката на принцесата. Други, недоволно замърморили под нос, че принцеса не бива да се жени за прост войник, ако ще да е герой.

Ала принцесата взела нещата в свои ръце, прегърнала войника и казала със сладък глас:
– Онзи който ме спаси, той и само той ще получи ръката ми.

И в това няма нищо чудно и странно. По-добре прост войник и сладък живот, вместо студен гроб и проклятие!