Двете планини

Имало едно време в Йемен две момчета – Бейнуш и Елкана. Откакто проходили, малчуганите все заедно играели на двора, а щом поотраснали, двамата сядали на сянка под дърветата да четат и учат. От зори до мрак били все заедно. Разделяли се чак когато майките им ги викнели да се прибират у дома.

Бейнуш и Елкана нямали тайни един от друг. Дори можели да четат мислите по лицата си. Имало само едно нещо, което тормозело и двамата. Ни Бейнуш, ни Елкана можели да свирят, а ако запеели, сякаш овче стадо блеело. Да не били родени в Йемен, това не би имало значение. Но евреите в Йемен много обичат музиката и който умее да свири изкусно, го почитат почти наравно с равина.

Пред йеменските музиканти всички врати се отварят и малко са другите умения, на които хората така да се възхищават. Там имат песни за делници, песни за празници, песни за лято и зима. Чуеш ли да свири евреин от Йемен, не можеш да го забравиш! Задумкат ли барабани, звъннат ли струни, екнат ли гайди и фанфари, даже ангелските хорове в небесата замлъкват, за да послушат вълшебната музика.

Колкото по-големи ставали Бейнуш и Елкана, толкова повече тази тяхна слабост ги тормозела. Момчетата загубили апетит и посърнали, а щом чуели някой да свири, очите им се наливали със сълзи. Цяло село знаело, че нещо измъчва двете момчета, но само техният учител, Ахувия, се досещал какво е.

Веднъж, както обяснявал един труден урок, той внезапно прекъснал и им казал:
– Знам какво ви терзае вас двамата и искам да ви дам един добър съвет. Далеч оттук, отвъд безбрежната пустиня, дълбоките долища и буйните потоци се издига чудната Планина на песните. Казва се Замар и е висока чак до небесата. От долу до горе е покрита с камъни във формата на най-различни музикални инструменти – флейти, гайди, фанфари, цимбали, китари и барабани. Който седне на един от тези камъни, в миг ще се научи да свири на инструмента, на който е седнал. В главата му ще екнат чудни песни и той ще ги свири омайно. Но планината не помага на всеки. Даровете ѝ са само за онези, чиито родители нямат грехове и сърцата им са чисти. Който няма такива родители или той самият е грешник, ще получи наказание от планината.

Бейнуш и Елкана едва дочакали последните думи на своя учител. Щом научили за чудатите камъни, момчетата се изчервили от вълнение и пожелали да тръгнат към планината веднага.

Но Планината на песните била много далече. Ахувия им обяснил подробно накъде и как да вървят. Момчетата се запасили с храна, сутринта се сбогували с родителите си и поели на път.

Седмици и месеци наред двамата вървели ли, вървели. Прекосили безбрежната пустиня, пресекли дълбоките долища и преплували буйните потоци. Колкото повече наближавали Планината на песните, толкова по-безлюдно ставало. Срещали все по-малко животни, накрая дори птиците изчезнали, сякаш знаели, че изпълнената с музика планина няма нужда от техните песни.

Една сутрин по изгрев момчетата излезли от гората, където пренощували, и пред себе си видели грамадна планина. Отдолу до горе тя била покрита с камъни във формата на музикални инструменти.
– Замар планина! – извикали Бейнуш и Елкана. – Планината на песните! Тук сме, тук сме!

Хукнали момчетата нагоре по планинските склонове. Ту сядали на камъни във форма на цимбали, ту на каменни фанфари. Бейнуш помахал на Елкана от един грамаден барабан, а Елкана го поздравил от огромна китара. Така изтекли няколко часа.

Щом дошъл часът за следобедна молитва, двамата слезли от планината. В главата на Бейнуш звучали чудни мелодии. Редели се нота по нота, развивали се като безкрайно кълбо прежда и младежът запял с омаен глас песен, която досега не бил чувал. Запляскал в такт с ръце, после извадил флейтата, която носел със себе си, и засвирил тъй весела песен, че не могъл да се удържи и затанцувал.

Но Елкана стоял омърлушен със сведена глава. Ръцете на момчето висели безпомощно, сякаш целият живот се бил изцедил от него. Лицето му било бяло, устните му треперели. Бейнуш, не на себе си от радост, прегърнал своя приятел, но после изумен отстъпил назад.
– Елкана, какво има? – попитал той. – Не чуваш ли музиката? Не искаш ли да пееш и да играеш, сякаш само за това сме създадени?
Елкана едва-едва кимнал с глава.
– Отговори ми! – извикал Бейнуш и разтърсил своя приятел.
Тогава Елкана вперил поглед в него, посочил с показалец устата си, както правят немите, и издал някакъв нечленоразделен звук.

Внезапно Бейнуш си спомнил предупреждението на техния учител Ахувия:
– Елкана, планината те е наказала! – прошепнал той. – Онемял си. Бързо да се връщаме у дома. Може би мъдрият Ахувия ще знае как да ти помогне.

Без да се бавят, момчетата поели към родните земи, но пътуването не било лесно. Как можел Бейнуш да се радва, когато най-добрият му приятел бил застигнат от ужасна беда? А Елкана едва влачел крака и почти не виждал пътя пред себе си от сълзите в очите си.

Щом Ахувия се срещнал с момчетата, на мига разбрал какво се е случило.
– Нали казах – обърнал се той с укор към Елкана, – че даровете на планината са само за тези, чиито родители живеят честно и имат чисти сърца? Имаш късмет, че знам как да проговориш отново. Утре сутринта доведи майка си, баща си и още девет човека. След сутрешната молитва отиваме в Планината на думите, Дибур.

Елкана послушал Ахувия и на другия ден малката свита поела на път. Цели седем часа вървели, когато на хоризонта се показали високи канари. Щом пристигнали, Ахувия ги повел по тясна пътечка, изкачвали се все по-високо и високо, а после изненадващо се спуснали надолу. Сред канарите, скрита от други планини, се извисявала Дибур планина.
– Тайна магия свързва Планината на думите и Планината на песните – рекъл Ахувия. – Ако Елкана е сторил някакъв грях, нека си признае на планината пред нас. Дибур ще му възвърне говора и вече няма да е ням. Но ако Елкана няма какво да каже, излиза, че някой от родителите му е съгрешил. Ако той или тя си признае греха, ще избави сина си от проклятието.

Хората изкачили Планината на думите. Заобиколен от деветимата свидетели, Ахувия се изправил пред Елкана и родителите му и ги подканил да говорят. Елкана поклатил отрицателно с глава, после и майка му. След миг колебание баща му казал:
– Признавам, че преди години аз обвиних съседа си несправедливо. Завидях му за богатата реколта и го набедих, че е крадец. В съда подкупих свидетелите и на невинния човек наложиха тежка глоба.

Едва бащата изрекъл последната си дума и синът му проговорил. Но никой не бил радостен. Всички гледали мрачно бащата на Елкана, а той стоял засрамен и се чудел къде да се дене.
– Трябва да върнеш на съседа си което е негово – рекъл Ахувия на виновника. – И дано наказанието, което сполетя сина ти заради твоето престъпление, да ти е достатъчно предупреждение за в бъдеще.
Ахувия малко помълчал и пак продължил:
– Писано е, че както сухата слама може да запали мократа, така и грехът на един може да застигне невинния. Ведно всички сме свързани, затова всеки е отговорен за другите и това е единственият начин да останем чисти и всички да сме щастливи.

Бейнуш, който се научил да пее и свири на Планината на песните, пръв в селото чул за мъдрите думи на учителя Ахувия. Когато пораснал, пътувал надлъж и шир из Йемен и нямало по-именит музикант от него. Музиката му утешавала измъчените и развеселявала тъжните. Но хората най-много се радвали, когато Бейнуш запеел песента за Планината на песните и Планината на думите. Тяхната вълшебна тайна и до днес се помни, но от тогава до сега никой не е успял да намери двете планини.