Благородният брат и злата сестра

Eдин знатен и достоен човек много остарял, разболял се и щом усетил, че краят му наближава, наредил да доведат при него сина му:
– Сине – рекъл благородникът, – аз се уморих от този свят и скоро ще си ида, но ти недей да ме жалиш. Изпрати ме достойно, както подобава на син, но след погребението хората трябва теб да уважават. Синовете трябва да забравят бащите си. За спомен ти оставям своя меч и се надявам при нужда добре да ти служи.
Със сетни сили бащата протегнал ръка и смъкнал меча, който висял над леглото му.
– Като този меч – продължил той – няма втори. – По него няма украса от дамаскин или злато. Острието му не е ковано в Толедо или Ориента. Дръжката му няма скъпоценни камъни – покрита е единствено с кожата на черен гущер. Но този меч е вълшебен. Докато го носиш и си достоен за него, няма враг, който да те надвие. В бой или свада, на кон или пеша, никой никога не ще те победи. До днес ти се казваше Ян, но от днес нататък името ти ще е Ян Могъщи. Нека този мой последен дар те опази от всяка беда, както пази мен досега. Запомни, трябва винаги да си милостив към слабите и любезен със странниците. Дръж се като рицар с изпадналите в нужда и не проливай никога невинна кръв. Помни, че имаш право да разкриеш тайната на меча, чак когато легнеш като мене на смъртния си одър.
– Да не казвам дори на сестра ми ли? – учудил се синът.
– Дори на сестра ти – промълвил бащата и склопил очи.

Ануша, която Ян наричал сестра, била дъщеря на неговата мащеха. Щом траурът изтекъл, Ян рекъл на сестра си:
– Татко ми завеща обширни земи и богати имения, но сърцето ми няма да намери покой, докато не видя какво има отвъд реката и планините. Сестро, ако си съгласна да останеш, ще ти дам каквото имам, пък аз ще тръгна по широкия свят да търся приключения.
Но Ануша възразила:
– И аз искам да тръгна по широкия свят. Да продадем бащиното наследство, да приготвим храна за из път и да вървим заедно.

Речено-сторено. Седем дни и нощи братът и сестрата пътували и спели под звездите, но на осмата нощ много се изморили. В тази нощ не светела ни луната, ни звездите и в тъмницата двамата объркали пътя. Отдавна слънцето било залязло и те не знаели накъде да вървят.

Внезапно се спуснала гъста мъгла, изгубили пътя и се озовали насред мрачна гора. Сред вековните дървета пърхали незнайни нощни птици и от време на време се разнасяли страховитите им крясъци. Двамата не знаели накъде да поемат, а земята под стъпките им сякаш потръпвала.

Шубраците дерели лицата и ръцете им и дърпали дрехите им. Корените на вековните дървета ги спъвали. Отдавна двамата не били яли и пили, пък и били тъй изтощени, че можели да легнат и заспят на място, но се страхували от горските зверове.

Ян се покатерил на един висок дъб и се огледал с надеждата да зърне въглищарска факла или огън, но уви. От върха на дървото му се сторило, че в далечината вижда да танцува нещо като куп светулки.
– Сестро – извикал той, – с все сила ще си метна шапката, а ти гледай накъде ще падне. Там, накъдето ще я хвърля, виждам да играят светлинки. Хубаво си отваряй очите, че ти ще ни водиш към мястото.

Сестрата много внимавала и уверено повела в посоката, в която хвръкнала шапката. За тяхна изненада сега крачели много по-лесно. Скоро пред себе си видели да се извисява чуден замък. В него живеела банда разбойници, най-злите на света, но двамата не знаели това.

Вътре не заварили никой друг, освен една старица. Стаите били от мрамор и злато, с огромни огледала и подове с прекрасни мозайки. В една от стаите старицата готвела на печката вечеря за дванайсетте си сина. Всеки ден до полунощ дванайсетте разбойника бродели нашир и длъж, грабели мирните хора, колели ги и палели домовете им.

Ян рекъл на старицата:
– Добра майко, ще ни дадеш ли някой залък и подслон за тази нощ? Идваме отдалече и сме капнали от умора, пък и не сме хапвали от сутринта.
Старицата ги поздравили и отвърнала, че ще ги нахрани и подслони, защото видяла, че носят богати премени, обшити със сърма и злато. Казала си, че двамата сигурно имат жълтици и скъпоценни камъни, както подобава на хора с висок сан. Тя им сипала да хапнат и продължила да нарежда трапезата за още една дузина гости.

Ян забелязал това и попитал:
– Майко, защо нареждаш масата за толкова много хора?
– За синовете ми – отвърнала тя, – защото са цяла дузина. Те са дървари, денем ходят в гората и здраво работят. Връщат се у дома уморени и гладни и искат веднага да хапнат месце и нещо да пийнат.

Ян се досетил, че това надали е чистата истина, защото семейство от прости дървари не може да живее в палат от мрамор и злато. Но замълчал и изобщо не се стреснал.

Скоро портите се разтворили и вътре влезли дузина наперени мъжаги със смугли, властни лица. Едва седнали и започнали да разпитват пътниците откъде идват. Ян отговорил:
– Отвъд планините и оттатък реката.
– А накъде сте се запътили?
– Обикаляме широкия свят и търсим приключения.
– Какви приключения търсите? Да се главите на служба при някой? Да натрупате богатство? Или да извършите някакво дело?
– Ех – възкликнал Ян предпазливо, – още сме съвсем в началото и краят не се знае.
– Щом е така, може нашата дружина да ти допадне?
– Защо не? – отвърнал Ян. – Каквото можете вие, мога и аз.
При тези думи братята избухнали в смях.
– Трябва да знаеш, че не всеки може да е като нас. Но ти май имаш смело сърце и може би дълга ръка. Ако тази служба ти допада, може да плячкосваш с нас.
– А как ще изпитате куража ми? – попитал Ян.
Главатарят на разбойниците скочил на крака и се разсмял гръмко. Развъртял окървавения си меч и се провикнал:
– Това, което трябва да направиш, драги, е да извъртиш с мене един танц.
Ян скочил на мига. Бутнал зад себе си Ануша и с един удар на бащиния меч отделил главата на разбойника от раменете му.

Скочили останалите братя и му се нахвърлили, но Ян тъй бързо и умело развъртял вълшебния си меч, че ги покосил един след друг. Скоро главите на всички се търкаляли по пода.

При тази гледка майка им паднала на колене, прегърнала краката на Ян и през сълзи замолила:
– Милост, знатни господарю! Пожали поне моя живот, защото не съм сторила нищичко лошо. Вършех каквото ме караха синовете ми. Аз съм стара и немощна женица.
– Дай ми ключовете на тъмницата – наредил Ян – и ме заведи там. Иначе и твоята глава ще хвръкне също като на синовете ти.
Старицата му подала една връзка с ключове и го повела към лабиринта на тъмницата, където разбойниците хвърляли телата на своите жертви. Ян грабнал обезглавения труп на най-големия син и го метнал надолу по стълбите с думите:
– Ти пръв надигна ръка, затова и сега ще си пръв.
После нахвърлял долу и останалите тела и глави. Заключил старицата зад решетките, затръшнал желязната порта и превъртял ключовете. После двамата със сестра си подредили двореца, измили пода от кръвта и легнали да спят. На сутринта започнали да разглеждат несметните съкровища, натрупани от разбойниците и докато свършат, изтекли цели три дни.

Една сутрин Ян рекъл на Ануша:
– Сестро, ние ще останем тук.
– Няма ли да продължим нататък? – попитала със съжаление в гласа Ануша.
– В цял свят няма ни по-красив палат от този, ни по-голямо съкровище. Съдбата ни доведе тук и трябва да приемем каквото ни е отредено. Ти налей една кана вино, застели леглата и приготви вода да се изкъпем. През това време аз ще ида на лов в гората, за да има прясно месо и горски плодове за трапезата. Когато се върна, пак ще поговорим.

Гората заобикаляла палата по седем мили във всички страни. Дивеч имало в изобилие и скоро Ян напълнил ловджийската си торба.

Щом Ануша останала сама, се заловила за работа. Случайно минала край тъмницата и доловила тих шепот. Сторило ѝ се, че чува името си. Заслушала се и едва повярвала на ушите си. Разбойниците, които с очите си била видяла обезглавени, си приказвали със старицата. Здраво се изплашила девойката, но после си казала, че вратата е залостена здраво, резето е спуснато и ключовете – превъртени. Нищо не я заплашвало, пък и брат ѝ скоро щял да се върне. Пък и като всички жени, я загризало любопитството. Не се стърпяла и извикала:
– Значи всички вътре сте живи, така ли?
– Живи сме – отвърнал най-големият брат. – Мама събра главите с телата ни, намаза ги с вълшебен билков мехлем, сложи главите на раменете ни и те в миг зараснаха. И ето ни сега, живи и здрави, можем да чуваме и да си говорим.
– И така да е – отвърнала Ануша. – Когато брат ми се върне, ще му кажа какво съм чула и видяла.
Тогава заговорил най-малкият брат с тъй пленителен глас и сладки слова, че тя не могла да устои и се заслушала:
– Ануша, Ануша – подхванал той благо, – недей да си така жестока. Пък помисли и за себе си – нареждал той – какво ще стане с теб в тоя палат? Ще живееш като див звяр в гората. Жалко, жалко за цялата ти младост и хубост, дето ще излинее и ще се прахоса. Тук никога не идват знатни господа и в този дом ни една дама не е ухажвана и спечелена. На твоя нежен глас трябва да приглася сладка музика. Жалко, жалко за цялата ти младост и хубост, дето ще се прахоса в дълбините на гората, невидяна и нечута от никой освен от брат ти. Ще остарееш и ще умреш в тоя палат като стара мома.
– Помогни ни – на свой ред замолила и старицата. – Освободи ни и най-малкият ми син, когото омая с чудната си красота и достойнства, а и ти сама видя какъв хубавец е и как сладко говори, ще ти стане съпруг. Ще получиш най-хубавото от нашите богатства, съпруг, който лудо те обича, наместо суров брат, ще пътешестваш и ще живееш в палат. Ще видиш всички чудеса по света, ще живееш радостно и честито, където и да идеш.

И всички един подир друг заговорили на Ануша тъй настоятелно, тъй изкусително, че накрая тя се отвърнала от брат си и дори не трепнала, когато осъзнала, че се канят да го убият.
– Но как ще стане – зачудила се тя на глас. – Трябва някак да открадна ключовете от него, за да ви освободя.
– От това няма много полза – възразили разбойниците. – Той пак ще ни отреже главите, но тоя път няма да пожали и мама, за да ни съживи с вълшебния мехлем. Трябва да измислим нещо по-умно.
– Престори се на болна – посъветвал я най-младият разбойник – и помоли брат ти да ти донесе лек. Когато попита какво искаш, ти кажи, че нищо друго няма да ти помогне освен сладко заешко мляко. Из дълбоките клисури гората гъмжи от дивеч, но зайци няма никъде. Брат ти те обича и всеотдайно ще търси каквото си поискала, но ще броди напразно из дълбоките клисури. Ще се изгуби и няма никога да се върне. Със сигурност някой див звяр ще го погуби.
– Чудесен план – зарадвала се Ануша – и тъй умно скроен.
После им донесла храна и я пъхнала между решетките, защото така били прегладнели, че били готови да изядат труповете на жертвите си, които още се търкаляли край тях. После девойката се качила горе и легнала.

Когато брат ѝ се върнал от лов и я заварил жално да плаче в леглото, попитал:
– Сестрице, какво ти е?
– Ох, братко, не знам как и какво стана, но се поболях. Облада ме неустоим копнеж и нищо друго не може да ми върне здравето освен чаша топло заешко мляко.
Ян се върнал в гората. Едва направил няколко крачки и въпреки думите на разбойниците, първото животно, което съзрял, била една зайка – седяла на пътеката с двете си зайчета.

Ян надигнал ловната си пушка да я застреля заради сестра си, но зайката заговорила с човешки глас:
– Знатни момко, свали си пушката и недей да си хабиш барута. Пощади ме и даром ще получиш онова, което търсиш.
Смаял се Ян, че зайката говори човешки и знае, че насреща ѝ стои знатен благородник. Затова ѝ разказал за болестта и неустоимия копнеж на сестра си.
– Щом е така – отвърнала зайката, – ще дойда с тебе в замъка и вярно ще ти служа денем и нощем.

Ян благодарил на животинката. Когато стигнали в палата, издоил чаша заешко мляко и я занесъл на сестра си.
– Донесе ли онова, което поисках? – попитала Ануша.
– Ето, сестрице – отвърнал Ян и с радост ѝ подал чашата.
Ануша я изпила насила и възкликнала:
– Ах, братко, колко хубаво ми стана! Оздравях на мига!

Щом Ян тръгнал отново на лов, тя изтичала в тъмницата.
– Донесе ли ти заешко мляко? – попитали разбойниците.
– Да – отвърнала Ануша.
– Колко лош късмет – смаяли се разбойниците. – За всичките години, откакто сме тука, не се е мяркал заек по тези места.
– Сега какво да правя? – попитала безсърдечната сестра.
– Пак се престори на болна, но този път кажи, че само вълче мляко ще те оправи. В гората е пълно с вълци. Брат ти трябва да иде при тях и да издои някоя вълчица. Другите от глутницата ще му се нахвърлят и ще го разкъсат на парчета.

Ян тъкмо се връщал, когато една лисица препречила пътя му и заговорила с човешки глас:
– Знатни момко, не ми мисли злото. Заведи ме с тебе в замъка и вярно ще ти служа денем и нощем.
Ян се учудил на лисичата молба, но се съгласл и прибрал лисицата в кошарата при зайката.

Заварил сестра си пак в леглото жално да скърби и да плаче.
– Сестрице – попитал я той, – какво ти е?
– Ох, братко – промълвила тя, – и аз самата не зная, но недалеч от тук подушвам вълче мляко и ми се струва, че ако изпия една чаша, на мига ще се оправя.

Ян се върнал в гората и скоро срещнал една вълчица с нейните малки. Тъкмо се прицелил и тя заговорила с човешки глас:
– Знатни момко, свали пушката и си спести барута. Пожали ми живота и даром ще получиш онова, което искаш.
Когато момъкът напълнил една стъкленица с вълче мляко, вълчицата добавила:
– Освен това ще дойда с тебе в замъка и вярно ще ти служа денем и нощем.
Ян я завел в кошарата при другите животни.

Ануша изпила вълчето мляко и казала, че е оздравяла. Изтекли два дни и Ян излязъл пак на лов. На връщане видял огромен шестоглав змей. Момъкът така се стреснал, че се покатерил на един дъб и извикал:
– Хей, страшнико, каквото и да става, няма да те пожаля! Сигурно си някой демон, изпълзял от ада. Ще те застрелям с благословената си сребърна кремъклийка и ще ти отнеса месата.
След тези думи вдигнал пушка да се прицели, но змеят проговорил с човешки глас:
– Свали оръжието, знатни момко, и ме вземи със себе си в замъка. Ще ти стана верен слуга – ден и нощ ще ти помагам.
Ян слязъл от дъба и приближил змея. Звярът му подал една дървена свирка и рекъл:
– Винаги носи тази свирка със себе си, защото скоро ще ти потрябва. Щом я надуеш, заекът и вълчицата, аз и лисицата ще дойдем при теб.
– Ама ти знаеш за другите животни! – смаял се Ян.
– Да, знам – потвърдил змеят.
И двамата поели към замъка.

През това време Ануша отишла да поиска съвет от разбойниците как да погуби брат си.
– Може да опиташ още нещо – рекли те. – В гората има омагьосана воденица. Уж отдавна е запустяла, но все пак вътре има някой, защото воденичният камък не спира да се върти. Който е влязъл, до днес не е излязъл. Мнозина отидоха там, един от любопитство, друг заради дадена клетва, но никой не се върна. Легни и пак се направи на болна. Когато брат ти те попита как да ти помогне, кажи, че в гората има воденица, която мели бяло брашно и ще оздравееш, ако изядеш една питка от нейното брашно. Влезе ли вътре, брат ти няма никога да излезе.

И Ануша пак легнала и пак се престорила на болна.
– Сестрице – попитал Ян, – какво ти е?
– Ох, братко – промълвила тя. – И аз се чудя. Сънувах как една воденица в гората мели бяло брашно с воденичните си камъни. Струва ми се, че ако изям една питка от брашното ѝ, на мига ще оздравея.
– Сестрице – рекъл Ян, – това, което ми разказа е истина, не е сън. Воденицата още не съм виждал, но я чувам как мели в дълбините на гората. Ще ида и ще ти донеса това, което искаш.

По звука Ян лесно открил горската воденица, построена до едно мрачно езеро. Воденичното колело бързо се въртяло и се чувало как мели, но мелничарят не се виждал никъде. Ян смело влязъл, прекосил първата стая и във втората видял богата трапеза, отрупана с гозби и напитки. Момъкът седнал, похапнал, пийнал си и зачакал да дойде стопанина. По едно време извикал, но никой не отговорил. Тогава си казал: „Повече не мога да чакам. Имам по-важна работа.“ Извадил пари, оставил ги на масата и пъхнал една питка в торбата си. А-ха да излезе и вратата с трясък се хлопнала. Ян извадил дървената свирка и я надул. Зайката, която имала по-остър слух от всички останали, на мига се събудила и извикал на другарите си:
– Заключили са господаря!

Втурнали се четиримата и завчас стигнали до воденицата. Здраво заудряли по вратата и скоро я строшили. Освободили Ян и всички заедно се прибрали в палата. Момъкът занесъл на сестра си питката, опечена от бялото брашно на омагьосаната воденица. Тя я изяла и ахнала:
– Братко, благодаря ти! Като по чудо оздравях!
После му предложила и той на свой ред да полегне и да си почине.

Докато спял, тя го пребъркала и отмъкнала ключовете за тъмницата. Слязла бързо при разбойниците и казала:
– Брат ми се прибра жив и здрав от воденицата. Сега спи и не е страшен. Елате и бързо го довършете.
– Не е толкова лесно – възразил най-големият разбойник. – Брат ти преодоля всички изпитания, без косъм да падне от главата му. Явно, че не може да загине от ръка на смъртен. Трябва някак да го подмамиш и да ти каже тайната на своята сила.
– Но дали ще ми я каже? – попитала Ануша.
– Същинско чудо е мъж да не каже на жена, която му е скъпа на сърцето, всяка тайна, която тя поиска.
– А после?
– После ние ще свършим останалото. Ти разбери каква е тайната на неговата сила, другото е наша грижа.

Коравосърдечната сестра се върнала при брат си и нежно го събудила. Ласкаво го разговорила и накрая попитала:
– Братко, отдавна искам да те питам нещо. Каква е тайната на твоята сила?
– Това е единственото, което не мога да ти кажа, защото обещах на татко. Пък и тази тайна няма нищо общо с теб.
– Ох, братко, понякога този въпрос така ме измъчва, че може и това да е причината за всички болести, които ме споходиха.

Ян пак отказал да каже. Но накрая, тя така го изтормозила с настояванията си, че за да миряса, ѝ казал:
– Тайната е в меча, който тате ми подари на смъртния си одър. Никога не бива да се разделям с него.
А сестрата отвърнала:
– Братко, чак сега виждам колко си прашасал от пътя и как си побелял от брашното в мелницата. Ще ти донеса вода да се изкъпеш, а през това време аз ще ти изтупам и освежа дрехите.

Когато той се съблякъл и оставил настрана дрехите, а с тях и меча, тя грабнала всичко, изтичала да отключи разбойниците и им извикала:
– Излизайте, без да губите време. Сега е във ваши ръце.

Без минута да се бавят, те заловили Ян. Чак тогава момъкът осъзнал коварството на сестра си, защото без бащиния си меч, бил загубен. Разбойниците започнали да му се присмиват, размахвали вълшебния меч под носа му и подвиквали:
– Ей я цялата ти сила. Сега кажи сбогом на света. Заради всичките беди, които ни навлече, с твоя меч ще ти клъцнем главата.
– Така да е – отвърнал Ян, – но не ме колете като животно. Дайте ми време да си кажа последната молитва, за да изкупя греховете си.
– Моли се тогава – рекъл най-големият разбойник, но по-бързо, защото за теб измъкване няма.
Но сестрата нямала търпение и възразила:
– Не го слушайте, ами веднага приключвайте с него – подканила ги тя. – Свършете си работата, иначе кой знае как може да ни се изплъзне от ръцете.
– Не се бой – успокоили я разбойниците. – Свършено е с него. Щом иска да си каже молитвата, ни ще му помогне, ни ще ни навреди.

Ян се помолил и рекъл:
– Имам последна молба. Нека преди да си ида, да изсвиря за последно един химн с моята свирка.
Разбойниците му подали дървената свирка, а сестрата пак възразила нетърпеливо:
– Спрете да изпълнявате всяко негово желание. Човек не знае какво може да стане.

Ян надул свирката и отново зайката със своя остър слух се събудила и извикала на другарите си:
– Бързо, господарят е в беда!
– Наистина – потвърдил змеят, – при това бедата е голяма!

Спуснали се верните животни да помогнат на Ян. Разбойниците се стъписали от изненада и много се изплашили, защото им се сторило, че ги напада цяла армия – змеят, целият покрит с люспи, сякаш носи рицарска ризница, вълчицата, лисицата и зайката. Животните заловили разбойниците и решили да ги осъдят за злините им.

Но кой да е съдия?

Решили съдия да е зайката – да изслуша внимателно всички и според заешката си съвест да произнесе присъда. И така, щом съдийката изслушала свидетелите, отсъдила:
– Разбойници, всички вие сте рожби на злото, а майка ви е същата като вас. Змеят ще избълва огън и пламъците ще ви погълнат. Но тази коварна и коравосърдечна сестра е по-зла от всички. Нейното наказание трябва да е най-сурово. Ще я обесим на петите ѝ да виси така до смъртта си.

Тогава Ян помоли да пожалят сестра му и зайката казала:
– Както виси обесена, седни под нея с една празна купа. Когато купата се напълни със сълзи от разкаяние, може да я освободиш.

Така и станало. После животните и Ян поели по белия свят, защото не искали да остават повече в палата.

Пресекли гората, която се простирала на седем мили във всички посоки, пресекли три реки и отвъд планините навлезли в едно кралство. Кралят на тази страна имал дъщеря по-красива от всички принцеси на света, пък и девойката била колкото хубава, толкова мила и добра. Принцесата била дала клетва да се омъжи за онзи странник, който носи меч с дръжка, облечена с кожа от черен гущер и води със себе си шестоглав змей и три животни с козина, защото това била видяла в съня си.

Верните животни много се зарадвали, когато Ян се оженил за добрата принцеса, защото най-добре от всички тя щяла да го утеши от мъката заради безчестието на сестра му.

Един ден четиримата отишли при него и казали:
– Ние, зайката, вълчицата, лисицата и змеят, вярно ти служихме, подкрепяхме те в беда и както обещахме, ден и нощ ти помагахме.
– Така е – потвърдил момъкът, – и затова съм ви много задължен. От все сърце ви благодаря и с радост ще ви дам всичко, което притежавам.
– Обещай ни да изпълниш онова, което сега пожелаем.
– Смятайте, че съм го сторил – съгласил се Ян без капка колебание. – Кажете ми какво искате и веднага ще го направя.
Тогава те му разказали, че всеки от тях, макар сега да е в животински образ, е човек, омагьосан отдавна за прегрешения. Чак сега, заради вярната си служба, могат да се отърват от проклятието.
– Вдигни меча – рекли те, – меча, който ти дари баща ти на смъртния си одър и с един удар ни отсечи главите.
– Това никога няма да стане! – възразил Ян. – Колко пъти вие спасявахте и живота, и здравето ми, а в отплата аз да ви отрежа главите!
От името на всички зайката заговорила:
– Ако искаме да сме свободни, трябва да ни отсечеш главите. Друг начин няма.
Със сълзи на очи Ян обещал да изпълни желанието им и тогава зайката продължила:
– Щом ни отсечеш главите, изгори н телата и зарови пепелта в земята. От пепелта ще изникнат млади фиданки, които ще се покрият с цвят. Изгори разцъфналите дървета и пак зарови пепелта в земята. Чак тогава в знак, че нашите мъки са свършили и най-сетне сме свободни, на небето ще блеснат дванайсет нови звезди.

Ян сторил всичко както животните го помолили. Отсякъл главите им с меча и облян в сълзи изгорил телата им и заровил пепелта в земята. От пепелта изникнали дървета и щом се отрупали в цвят, той пак ги изгорил и пак заровил пепелта в земята. В същата зима на небето грейнали дванайсет нови звезди. Една за зайката, две за лисицата, три за вълчицата и шест за змея. А Ян живял радостно и честито с прекрасната принцеса.

Така свършили изпитанията на Ян и верните му другари, така свършва и моята приказка.