Кирило Кожумяка

Живял някога в Киев един княз. Тъкмо седнал на трона и до града се заселил зъл змей. Година след година хората плащали кървав данък на звяра – момък, или девойка. Ето че дошъл ред и на княжеската щерка. Нямало как – щом киевчани дават децата си и князът трябвало да даде. Владетелят изпратил дъщеря си при змея.

Чудна хубавица била младата княжна, тъй омайна, че с думи не може да се опише. Змеят, щом я видял, на мига се влюбил в нея. А тя взела да го подмамва, да го ласкае и веднъж го попитала:
– Има ли на света някой, който може да те пребори?
– Има един майстор кожар – отвърнал змеят. – В Киев живее, на река Днепър. Когато запали в дома си огнището, пушекът се вдига досами небесата. Когато слиза да мие кожи в реката, наведнъж носи не само една, а цяла дузина. Когато кожите се напоят с вода, аз ги сграбчвам и дърпам ли, дърпам. Но на него хич не му пука, хваща ги и като нищо може с тях и мен да издърпа на брега. Единствено от него се плаша.

Загнездили се тези думи в главата на княжната. Замислила се как да изпрати вест у дома, как да си възвърне свободата и да се прибере в града. В бърлогата на звяра живеела съвсем сама, но имала едно гълъбче, което била отгледала в безгрижните щастливи дни, когато живеела в Киев. Умувала, мъдрувала и накрая написала на баща си:

„Скъпи ми татко,
в Киев живее един майстор кожар, който се казва Кирило, викат му Кожумяка. Моля те, нека старейшините да го попитат дали е съгласен да се бие със змея и да ме освободи. Кажи им да идат при този човек с благи думи и щедри дарове. Много да внимават пратениците да не би да обидят юнака с някоя случайна дума!“

Принцесата вързала писмото под крилото на гълъба и пуснала птичето през прозореца. То се издигнало в облаците и полетяло право към бащиния ѝ дворец. По това време децата на княза играели на двора.
– Тате, тате – развикали се малчуганите, – виж, долетял е гълъбът на кака!
Князът много се зарадвал, но бързо обронил глава: „Проклетият звяр сигурно вече е затрил дъщеря ми.“
Хванал гълъба и що да види – под крилото му писмо. Развързал писмото, прочел го и веднага свикал старейшините на съвет.
– Има ли в Киев човек на име Кирило Кожумяка?
– Има, Ваше Величество. Живее на Днепър.
– Как да говоря с него, че хем да не се разгневи, хем да ме послуша?
Поразмислили се старейшините, посъветвали се и решили да пратят при майстора най-старите хора. Речено-сторено. Старците отишли до дома на кожаря, отворили тихо вратата и ахнали.

Пред себе си видели Кирило – същински великан. Той седял на пода с гръб към тях и мачкал дузина кожи. Едвам се виждало как огромната му брада се тресе. Прокашлял се един от старците и се провикнал:
– Сполай ти, Кирило!

Стреснал се майсторът, дръпнал по-силно и хря-я-яс! – всички кожи се скъсали. Погледнал ядосано старците, а те му се поклонили ниско и подхванали:
– Князът ни праща, моли те за помощ…
Но Кирило ни вижда, ни чува – бил много ядосан, че заради тях скъсал цялата дузина кожи. Пратениците повторили пак обясненията и молбите си. Бре, че беля! Молили, молили, накрая си тръгнали с празни ръце и сведени глави.

Ами сега?! Князът се натъжил, натъжили се и старейшините.
– Дали да не пратим някои по-млади?
Изпратили по-млади хора – пак нищо не станало. Майсторът не обелил и дума, сякаш не говорят на него – още бил много ядосан за кожите.

Замислил се князът и решил да изпрати деца. Малчуганите отишли, паднали пред майстора на колене и започнали да го молят и плачат. Трогнал се майсторът от детските думи и сам се просълзил:
– Милите ми, заради вас и вашето бъдеще ще ида да се бия със звяра!

Кирило отишъл при княза и казал:
– Искам да ми дадете дузина бъчви със смола и дузина каруци с коноп!
Омотал се целия в коноп и здраво се насмолил. Нарамил огромен боздуган, тежък поне десет пуда и отишъл право при змея.
– Е, Кирило, защо си дошъл? – провикнал се звярът. – Да се борим ли искаш или да се помирим?
– Да се помирим ли, как не! Идвам да те преборя.

Започнали да се бият, забучала земята. Втурнал се змеят напред, захапал Кирило и откъснал буца смола. Пак се засилил, захапал и откъснал един сноп коноп. А Кирило така здраво го цапардосал с грамадния боздуган – чак до кръста го забил в земята. Подпалил се змеят, пламнал като жарава. Хукнал към Днепър да пие вода, после скочил да се разхлади във водата. В това време Кирило се омотал пак с коноп и целия се омазал в смола.

Проклетият звяр изскочил от водата и пак се втурнал към Кирило. Този път юнакът така го цапардосал с огромния си боздуган, че ехото заповтаряло Тряс! Тряс! Тряс!

Били се, били се двамата – чак искри захвърчали, а до небето се вдигнал стълб прахоляк. Кирило нажежил змея както ковач нажежява в огнището си желязо. Зафучал звярът, горкият а-ха да се удави, а под краката му земята застенала.

Отсреща по хълмовете киевчани стояли и гледали, чакали да видят какво ще стане. И ето – най-сетне змеят се строполил долу, чак земята потреперила! Запляскали с ръце хората:
– Ой ти, Кирило! Ой, Кожумяко!

Оттогава, в чест на юнака, там, където живеел храбрият майстор, хората нарекли мястото Кожумяки.