Палатът с многоцветните фонтани

Имало едно време един крал, който много се гордеел с разкошните си овощни градини – по-хубави от тях нямало в цялата страна. Благодарение на изкусните кралски градинари там винаги царял невиждан ред. До едно дърветата били прекрасни, от най-редките и скъпи видове. През пролетта овошките се отрупвали с цвят. Лете плодовете зреели в тежки гроздове, а през есента сменяли цвета си и искрели под слънцето. Щом някое дърво остареело, градинарите го изкоренявали и го заменяли с нова фиданка.

Никой освен кралското семейство нямал право да влиза в овощните градини. Бели и черни череши, розовочервени ябълки, лилави смокини, мушмули, дюли и сочни круши растели за радост и наслада на краля и цялото му семейство.

Ала ето че три нощи подред някой взел да влиза тайно в кралската градина. Нощ след нощ отъпквал зелената трева и кършел клоните на младите дървета. Градинарите доложили на краля, че точно в полунощ три диви лебеда кацат в градината. Но следите, които всяка сутрин намирали по тревата, били човешки стъпки.

Кралят много се ядосал. Наредил охраната на градините нощем да се удвои, пакостливите птици да бъдат заловени или най-малко прогонени. Уви, колкото и да се мъчели стражите, всяка нощ заспивали дълбоко и се събуждали чак сутринта, а птичето безчинство продължавало.

Кралят имал трима сина. Двамата по-големи били тъй умни и находчиви, че всички им се възхищавали. Третият, най-малкият, го смятали за глуповат и отвеян.

Най-големият кралски син рекъл на баща си:
– Татко, тази нощ ще пазя градината от лебедите.
– Добре, сине – зарадвал се кралят.

Вечерта принцът отишъл в градината и седнал под едно дърво, решен да бди до сутринта. Но точно когато трябвало най-много да внимава, го налегнала неустоима дрямка и той потънал в дълбок сън. Едва заспал и духнал силен вятър. Подире му долетели три бели лебеда, извили се над главата му и точно в полунощ кацнали на земята.

На сутринта кралят отишъл в градината и що да види – принцът спи под дървото, тревата изпотъпкана безобразно и три млади фиданки прекършени. Извън себе си от яд, той събудил сина си и се провикнал:
– Ако не ми беше син, за това нехайство щях да заповядам да ти отрежат ушите.

На следващата нощ средният син застанал на стража, но нищо по-добро не могъл да стори.

На третия ден най-малкият син рекъл на краля:
– Тате, дойде моят ред. Моля те нощес аз да пазя. Може по-добре да се справя от братята ми.
Отначало баща му не щял и да чуе.
– Щом умните ти братя не успяха – възразил той, – какво да очаквам от тебе?
Но младежът тъй настоявал, че накрая кралят се съгласил.

Привечер принцът сложил малко храна в торбата си, пъхнал под мишница малък мех вино и отишъл да пази. Вместо да седи на едно място като братята си, той обикалял между дърветата, хапвал си, пийвал по глътчица вино и чакал да види какво ще стане.

Скоро се стъмнило. Луната изгряла и ярко заблестяла. Извил се лек повей. Високите дървета тихо зашумели и едно след друго започнали да се покланят с въздишка на вятъра. Точно в полунощ се извила вихрушка. „Скоро лебедите ще дойдат – помислил си принцът и още по-внимателно се взрял в нощното небе“. Нямало какво толкова да се види, но високо, високо, далеч над главата му се разнесъл остър, пронизителен птичи крясък, и принцът скочил да се скрие в храсталака.

Лебедите долетели тъй бързо, че едва успял да ги зърне как кацат. Още по-бързо те метнали на земята крилете и перушините си. Пред смаяния поглед на принца вместо три бели птици по зелената трева затанцували три неземни хубавици. Венец от мъгла ту се спускал, ту се разнасял, за да открие гъвкавите им тела и вълнистите им златни коси, развихрени в лудешкия танц.

Принцът и миг не се забавил. Като нищо трите пакостници можели да отлетят също тъй внезапно, както били кацнали. В росната трева на ръка разстояние лежали накуп белите като сняг криле и перушини. Стрелнал се момъкът и здраво сграбчил първото, което му попаднало.

Със силен плясък на крилете два от лебедите в миг излетели, извисили се в небето и се изгубили в мрака.

Пред принца останала една девойка, пребледняла от страх.
– Върни ми перушината и крилете – помолила го тя с разтреперан глас.
– Няма да стане – възразил принцът. – Ако изпълня желанието ти, ще отлетиш и няма никога пак да те видя. Кажи ми коя си и откъде идваш?
Девойката го помолила първо да ѝ даде плаща си, за да се покрие. Принцът се съгласил, тя се загърнала и му разказала своята история.

Хубавицата била принцеса от далечно кралство, а двата лебеда, които отлетели, били двете ѝ по-големи сестри. Баща ѝ, кралят, палатът и цялото им кралство били омагьосани. Пресъхнали фонтаните, на които кралството било кръстено, а принцесите се преобразили в лебеди и по принуда трябвало да обикалят света.

Но сега, когато тайната била разкрита и перушината попаднала в човешки ръце, магията се развалила.

Принцът се взирал в лицето на девойката, омаян от звънливия ѝ глас и му се сторила тъй хубава и чаровна, че от все сърце пожелал тя завинаги да остане при него и да му стане жена. На свой ред той ѝ разказал за разкошния палат, в който живее, за баща си, кралят, и двамата му по-големи братя. Обещал ѝ, че ако се съгласи и се венчае за него, животът им ще е изпълнен с вечна радост и щастие.
– Уви – въздъхнала принцесата, – за това още не е дошло времето.
– Защо? – учудил се принцът.
– Защото непременно трябва пак да се превърна в лебед и да се върна у дома.
– Как ще успееш – попитал принцът, – щом и през ум не ми минава да ти върна перушината и крилете. Когато ми станеш жена, така добре ще ги скрия, че няма никога да ги намериш.
– Ако стане така – въздъхнала принцесата – щастието ни е обречено. При първата възможност ще те напусна заедно с всичките ни деца. Ако тук ме задържа единствено перушината и крилете, ще се поболея от мъка по родната си страна.
– А какво да направя – попитал натъжен принцът, – за да те спечеля и да станеш завинаги моя?
– Сега ще последвам сестрите си – рекла принцесата, – а за да ме спечелиш, трябва да дойдеш при мен. Аз живея в земите на многоцветните фонтани и ще ме намериш в палата на краля, моя баща. Пътят до там е неимоверно дълъг, изпълнен с опасности и никак не е лесно да се намери.
– Кой може да ми го покаже – попитал принцът – и къде се намира твоето кралство?
– Кралството на многоцветните фонтани е отвъд земите, където греят слънцето и луната, и сигурно отвъд земите, където веят ветровете – отвърнала принцесата.
И при тези думи, тя изтръгнала лебедовата си премяна от ръцете на потъналия в мисли принц.

Преобразила се в миг на белоснежен лебед, който се издигнал в небето и отлетял в нощта с протяжен, скръбен вик.

Принцът останал съвсем сам. Дълго се взирал в небето и премислял пак и пак срещата с омайната принцеса. Когато кралят пристигнал сутринта в градината, много се зарадвал, защото този път нямало щети ни по тревата, ни по дърветата. Отрупали принца с похвали и щедри награди. Всички придворни се чудели как така най-завеяният брат успял да опази овощните градини, а умните му находчиви братя се провалили.

Минало време, но принцът не можел да забрави прекрасната принцеса и един ден рекъл на баща си:
– Тате, ще тръгна по света да намеря принцеса, за която да се оженя.

Напразно всички го молели да остане у дома, да се наслаждава на богатството и радостите в бащиния палат и да не се излага на опасности и лишения по широкия свят.

Никой не успял да разубеди принца и той тръгнал на път.

Седем дни и седем нощи пътувал през богати, многолюдни градове и китни оживени селца, но никого не попитал за Палата с многоцветните фонтани, защото пътят му досега нито бил дълъг, нито труден.

Пътувал още седем дни и нощи и хорските селища останали зад гърба му. Конят, който яздел, бил бърз и силен жребец, но на принца му се струвало, че напредва твърде бавно и никога няма да пристигне в палата, който търси.

Накрая навлязъл в земи, каквито нито бил виждал, нито бил чувал някой да разказва за тях – просторни ловни поля, осеяни с гранитни канари. Като пламъче в мрака припламнала надежда в гърдите му. Високите дървета край него тихо шумели и стенели. Понякога, стреснат от стъпките му, див звяр се стрелвал към шубраците. Стръмни клисури с каменни свлачища и морени, огладени от някогашни реки, се извисявали край него. Ден и нощ, нощ и ден все вървял и вървял, но не виждал нищо освен дървета, небе и скали, скали, небе и дървета.

Тревогите на принца отново се пробудили. Казал си, че не само няма да открие Палата с многоцветните фонтани и принцесата, която обича, но и никога няма да се върне в родния си дом.

Унивал все повече и повече, но ето че в далечината внезапно се разнесла оглушителна глъч. Момъкът обърнал коня си натам и скоро излязъл на широка поляна. Там трима великани с грамадни тояги се блъскали и карали тъй яростно, че на цяла миля гората ехтяла от тяхната врява.

Принцът отишъл при тях и попитал:
– Защо се карате?
– Тримата сме братя – отвърнал най-големият великан – и спорим за бащиното ни наследство. Не можем да се спогодим как да го поделим.
– Какво остави баща ви? – попитал принцът.
Великаните спрели крамолата и един през друг заразказвали как баща им завещал чифт бързоходни ботуши, с които на една крачка изминаваш седем мили. Дал им и едно вълшебно наметало, с което ставаш невидим и шапка, която приличала на всички други шапки с перо. Но завъртиш ли я на главата си с перото напред, на мига ще изтрещи оглушителен топовен гръм.
– Не е ли по-добре да не делите наследството!? Защо не се оставите на късмета си и един от вас да вземе всичко? Предлагам вие тримата да идете в отсрещния край на поляната, пък аз ще чакам тук с ботушите, шапката и наметалото. Който пръв дотича при мене и грабне от ръцете ми вълшебните предмети, негово ще е цялото наследство.

Великаните с радост се съгласили, защото всеки тайно вярвал, че ще надбяга останалите. Но щом обърнали гръб, принцът бързо нахлузил ботушите, загърнал се с наметалото и надянал вълшебната шапка. И тогава го видели за последен път.

От този ден нататък на принца му провървяло. Нямал нужда даже от кон, защото с една крачка изминавал седем мили наведнъж. Пътувал все по-бързо и бързо. Привечер излязъл от пустинните равнини и навлязъл в мрачна мочурлива гора. Паднала нощта и настанала непрогледна тъмница.

Между дърветата принцът зърнал слаба светлинка и забързал натам. Скоро спрял пред малка схлупена къщурка и влязъл вътре. В стаята заварил една белокоса старица и я помолил за подслон през нощта:
– Това, за което се молиш, не много лесно. Аз съм майката на Месечко. Рано нощес синът ми ще се върне. На мига ще те открие под светлината на лунните си лъчи и за теб тази среща може да не свърши добре.
Но принцът тъй горещо се молил, че жената накрая му позволила да остане.

Рано през нощта Месечко слязъл от небето и се прибрал у дома. Лунните лъчи веднага осветили странника.
– Кой си ти? – попитал Месечко принца. – И какво търсиш тука?
– Търся Палата с многоцветните фонтани – отвърнал принцът. – О, Месечко, ти, който обикаляш небето, ти, който хвърляш сребърни лъчи навред и виждаш всичко по земята, ще ми кажеш ли къде се намира Палата с многоцветните фонтани?
– Ех – отвърнал Месечко, – няма как да ти кажа, защото лъчите ми не стигат чак до там. Палатът с многоцветните фонтани е много, много далече. Трябва да пътуваш още един ден и тогава пак попитай някой.

И принцът пътувал цял ден, прекосил равнини и долини, а вечерта пак се озовал в една гора. Там срещнал една прастара баба, тъй стара, че едва приличала на живо същество. Той я помолил за подслон, а тя отвърнала:
– Това, за което ме молиш, не е много лесно. Аз съм Слънчовата майка. Синът ми скоро ще се прибере у дома и за теб тази среща може да не свърши добре.
Но принцът тъй упорито се молил, че накрая тя се съгласила. Когато Слънцето се върнало у дома, принцът веднага го попитал:
– О, Златно Слънце, от дълги години ти обикаляш небето от изток на запад, осветяваш и грееш целия свят, моля те да ми кажеш къде се намира Палата с многоцветните фонтани!
А Слънцето отговорило:
– Уви, не мога да ти кажа, защото не зная. Палатът с многоцветните фонтани е отвъд земите, докъдето стигат слънчевите лъчи. Ще трябва да пътуваш още цял ден и тогава пак попитай някой.

Принцът пътувал още цял ден и вечерта пак навлязъл в гъста мрачна гора. В дълбините срещнал трета старица. Принцът я помолил да го приюти през нощта, а тя отговорила:
– Това, за което ме молиш, не е толкова лесно. Аз съм майка на седем сина, седем бесни вихъра. Скоро те ще се приберат и за теб срещата може да не свърши добре.
Но принцът тъй горещо настоявал, че старицата отстъпила на молбите му.

Скоро с рев и глъч синовете ѝ влетели в къщурката и принцът веднага попитал:
– О, ветрове, ветрове, вие, които опасвате целия свят, летите през облаците и яздите с бурите по небосвода, ще ми кажете ли къде се намира Палата с многоцветните фонтани?
Ветровете отвърнали в един глас:
– Нищо не знаем за този палат.
Принцът безутешно обронил глава, но майката рекла:
– Успокой се, момчето ми. Тук са само шестима от синовете ми. Седмият още го няма, Щом дойде, питай и него. Може той да ти каже.
Миг по-късно в двора нещо изтрещяло, къщурката се разтресла и старицата възкликнала:
– Това е седмият ми син, моят любимец, най-бесният от всички бесни ветрове на земята.

Най-бесният вятър влетял в стаята смръщен, навлякъл овчи кожух, проточил дълга опашка. Принцът веднага попитал:
– О, Седми най-бесен от всички ветрове на земята, ти, който подкарваш пред себе си облаци и изкореняваш дървета в гората, който за миг можеш да стигнеш до най-далечния край на света и бродиш, където пожелаеш, знаеш ли къде се намира Палата с многоцветните фонтани?
– Знам – потвърдил най-бесният от ветровете.
– О, моля те, кажи ми как да ида там? – попитал принцът.
– Няма как да идеш там – отвърнал Вятъра. – Палата с многоцветните фонтани е много далече от тук.
Но принцът се молил тъй дълго и настоятелно, че най-бесният от ветровете отстъпил:
– Е, все пак може да измисля как да ти помогна. Но първо ми кажи какво ще търсиш там?
И принцът разказал как се влюбил в принцесата, преобразена в лебед, и как развалил магията, която тегнела над нея. Как тя му казала да я търси из целия свят, ако иска да я вземе за жена.
Тогава седмият, най-бесният от ветровете, поклатил глава:
– И да те заведа, ще е късно. Утре твоята принцеса ще се венчае за друг. Днес наминах оттам да изсуша сватбените чаршафи на простора, за да са готови утре за сватбата.
– Ако е само това – извикал принцът – и наистина искаш да ми помогнеш, ще е достатъчно да скъсаш простора с ленените чаршафи за сватбата и да ги отъркаляш в калта, за да отложат венчавката.
– Това го мога – засмял се най-бесният от ветровете, зарадван на предложението. – Но за да пристигнем утре преди пет сутринта, трябва да тръгнем веднага.

Вятърът понечил да метне принца на гръб, за да пътуват възможно най-бързо, но момъкът възразил:
– С моите бързоходни ботуши ще пътувам по-бързо от теб. Ти ми покажи посоката и ще те надбягам.

Така и станало. Принцът направил две-три крачки и трябвало да спре, за да изчака своя спътник. Скоро вятъра останал без дъх и се провикнал зад гърба му:
– Аз не бива да летя с такава скорост. Едва сварвам да те догоня, пък и нямаш представа каква разруха остана след мене. Изкорених всички дървета и сринах сума ти къщи и замъци. Вече сме наблизо. Ще те метна на гръб и до края ще караме по-бавно.

Скоро пред тях се простряла безбрежна пясъчна пустиня. Зад нея синеела безкрайна планински верига – най-могъщата в целия свят, тайнствена и недостъпна, покрита с лед и сняг. Върховете ѝ, опасани вечно с мъгли, се губели в небето. Отвъд планините било кралството с многоцветните фонтани.

Скоро странниците закръжили над палата. Навред край чудния замък бликали златни и сребърни фонтани, а водата им греела във всички цветове на дъгата. На поляната до двореца кралските перачки били опънали простор, на който се полюшвали белоснежни ленени чаршафи. Съвсем скоро сватбата щяла да започне.

Най-бесният от всички ветрове на земята удържал на думата си. Разфучал се като демон, скъсал простора и запратил белоснежните чаршафи право в калта – поиграл си с тях до насита. Ужасените перачки излетели от палата, но уви, твърде късно. Сватбените чаршафи лежали безнадеждно окаляни и лекьосани. Нямало как, сватбата трябвало да се отложи.

През това време принцът наметнал вълшебното наметало, станал невидим и смело влязъл в палата. Принцесата била сам-сама в своята стая и стояла замислена до прозореца. Принцът много се зарадвал, че най-сетне е тъй близо до нея. Зачудил се какво да направи, седнал да помисли и чак тогава усетил колко е гладен и жаден.

За късмет, току на масата пред него, видял един хляб и стъкленица вино. Вярно, не били храна като за принц, но който е истински гладен, няма нужда от сос. Макар и простички на вид и виното, и хлябът ухаели прекрасно. Принцът хубаво си хапнал и добре се освежил. За своя изненада колкото да ял и пил, ни хлябът, ни виното намалявали. Когато се заситил, той приближил принцесата и рекъл:
– Прекрасна принцесо, ти не си свободна и не може да се омъжиш за никой друг освен за мен.
Тя извикала от изненада и дворцовата стража се втурнала в покоите ѝ. Принцът, все още невидим, завъртял вълшебната си шапка с перото напред и изтрещял такъв гръм, че палатът се разтресъл. Стражите веднага се предали, а кралският шамбелан коленопреклонно попитал какво ще заповяда невидимият властелин.
– Искам – обявил принцът – да получа ръката на принцесата и да се венчая за нея.
Самата принцеса също обявила, че ако не ѝ позволят да се венчае за невидимия си почитател, който със сигурност бил омагьосан кралски син, тя никога нямало да се омъжи. Годеникът ѝ веднага бил отпратен и сватбата на принцесата с невидимия жених била отпразнувана много тържествено. Три дни пирували и се веселили, а щастието на принцесата не знаело граници.

На четвъртия ден вълшебното блаженство приключило.

В този ден принцът свалил един златен меч от стената и записал с диамант на острието кой е, как е дошъл и как да го открие принцесата, когато му дойде времето. После пак закачил меча на стената, нахлузил бързоходните ботуши и прибрал вълшебния хляб и вълшебната стъкленица с вино в торбата си. Напуснал Палата с многоцветните фонтани и поел към бащиното си царство.

И пак пътувал дълго и надалече, докато пристигнал в съседното кралство, където царял страховит глад. Принцът подарил на хората вълшебния хляб и оттогава до ден днешен там никой никога не гладува. В замяна принцът помолил хората да не вдигат ръка над младата кралица и свитата ѝ, когато премине през техните земи.

Принцът продължил пътя си и навлязъл в съседната страна, където хората нямали вино. Всички били тъжни и измъчени, сякаш някой току-що е умрял. Всички ходели с наведени глави и гледали мрачно. Никой не се смеел, никой не свирел, никой не пеел. Младите никога не танцували и не се веселели.

Принцът подарил на народа вълшебната си стъкленица с вино. Всички се развеселили и страната екнала от смях и песни. В замяна принцът помолил хората да пазят и почитат младата кралица, когато пристигне и те с готовност обещали.

След всичките си дълги странства, най-сетне принцът се прибрал у дома и заживял с братята и баща си, както било редно.

Принцесата останала сам-сама, тъжна и безутешна. Щом дошла пролетта, тя родила най-прекрасното момченце на света със златни косици като житни класове и очици сини като лазур. Детето растяло и от ден на ден ставало все по-силно и по-високо. Веднъж, когато навършило четири години, то поискало златния меч, който още висял на стената в златната си ножница. Със собствените си ръце майка му свалила оръжието, измъкнала меча от ножницата и едва тогава видяла, че на острието пише нещо с дребни букви. Щом го прочела, тя скочила радостно:
– Тръгваме на път – рекла кралицата на принца, – за да намерим баща ти.

Майката и сина потеглили с огромна кралска свита, с каляски, коне и конници, рицари, пажове, соколари, слуги и готвачи.

Пристигнали в страната, където принцът бил оставил вълшебния хляб. По този знак принцесата разбрала, че е на прав път, защото съпругът ѝ бил минал оттам преди нея. Жителите я приветствали сърдечно и тя прекосила страната в почести и слава чак до границата със съседното кралство, където нейният съпруг бил оставил вълшебната стъкленица с вино. Тук народът я посрещнал с песни и музика и тя разбрала, че съпругът ѝ бил минал оттам преди нея. Хората я съпроводили с тържествени церемонии чак до границата на кралството си. Още дълго пътувала принцесата, докато накрая пристигнала на една миля от двореца, заобиколен от най-прекрасните овощни градини, където живеел краля със синовете си.

Принцесата заповядала да спрат и да застелят останалия път до кралския палат с алена пътека. Изпратила вест на стария крал, че тя е принцеса от далечна страна и идва да избере един от синовете му за съпруг.

Най-големият кралски син яхнал коня си и препуснал по алената пътека към стана на принцесата и нейната свита. Докато препускал, малкият принц попитал майка си:
– Това ли е баща ми?
– Не – отвърнала принцесата и отпратила най-големия брат.
След него по алената пътека пристигнал и средният брат, но и той бил отпратен.

Пременил се тогава най-малкият брат, яхнал коня си и препуснал тъй вихрено, че под конските копита захвърчали искри. Спрял пред принцесата, а тя пристъпила напред да го посрещне.
– Моя едничка любов – рекла тя, – дори само по твоя лудешки галоп бих те познала.
Майка, син и баща се спуснали един към друг и крепко се прегърнали.

Принцът и принцесата не останали дълго в двореца с най-прекрасните овощни градини. Почти веднага заминали за Палата с многоцветните фонтани, където царували дълги години, а може и до днес да царуват, стига да не са се споминали. Оттогава никой друг не е стигал до там, за да каже, защото Палата с многоцветните фонтани се издига далеч отвъд най-високата планина на света и само седмият, най-бесният от всички ветрове на земята, знае пътя до там.