Злини ненаситни

Живял един баща, който имал две момчета. Човекът усърдно се трудел в своето стопанство, ала не бил ни богат, ни беден. Доживял дълбока старост и когато легнал на своя смъртен одър, разделил всичко по равно на синовете си.

Братята си вдигнали по една къща и заживели отделно. Уж получили всичко по равно, но животът им тръгнал в различни посоки. Година след година големият брат богатеел, пък малкият обеднявал все повече. И двамата прилежно засявали своите ниви, но житото на големия брат изкласявало гъсто като косми на четка, а житото на малкия брат никнело тук-там, рядко като косми по старческо теме. Не стига това, ами ту чума изтреби овцете му, ту пор затрие кокошките. Накрая малкият брат съвсем обеднял. Често с жена му си лягали гладни, понякога нямали храна дори за децата. А те били цяла купчина, на всичко отгоре – невръстни. Добре, че младият стопанин имал леко сърце и не унивал лесно. Намирал утеха в песнопойната си цигулка с игрив, пъргав лък. Засвири и му олекне, жена му забрави теглото, децата и не помислят за ядене.

В дома на по-големия брат имало всичко, само деца нямало. Веднъж двамата братя се срещнали и богатият въздъхнал:
– Добре си живееш. Я, колко помощници ще отгледаш. Пък аз, да имах поне един син или дъщеричка.
– Не тъгувай – утешил го малкият брат. – И на тебе скоро Господ ще прати деца.
– Ех, ако стане така – въздъхнал богатият, – ти ще си моят пръв най-почетен гост.

Та, какво мислите, станало?! Не минала година и на богаташа се родило момченце. Беднякът заръчал на жена си:
– Я, опери ми рубашката, че брат ми ще ме извика на кръщенето. Че ризата не е нова, не е, но поне да е чиста.
Чакал, чакал, не го канел никой. Разчуло се, че кръщенето е насрочено за осмия ден.
– Трябва да ида при брат ми – казал беднякът на жена си.
– Че той не те е поканил! – ахнала тя.
– Как да не ме е поканил? Покани ме още преди година, когато го нарекох да се сдобие с дете. Не съм настоявал, не съм се натрапвал. Сам ме покани.
И отишъл.

Макар и не много радостен да го види, богаташът посрещнал брат си и го настанил на трапезата. Поседнали, поприказвали. На вратата потропал първият гост – голям богаташ. Щастливият татко подканил бедняка:
– Братко, я се дръпни. Това е моят най-почетен гост, трябва да седне в червения ъгъл.
Беднякът се дръпнал. На портата вече чукал вторият гост, пак богаташ. Пак трябвало да се премести. Гостите идвали един подир друг. Пак и пак беднякът се местел. Накрая на масата не останало място, та беднякът седнал на едно пънче до портата.

Гостите хапвали и пийвали до насита. Масата се огъвала под тежестта гозбите – печени прасенца, варени гъски и пилета, желирано месце, лъснало от мазнинката… Но горкият бедняк не можел да стигне ни до чаша, ни до чиния.

Надигнал се и отишъл да пийне вън кладенчова вода, върнал се и разровил джобове – дано вътре намери поне залък сух хляб. Напипал печени семки. Бре, че късмет – май децата са ги сипали вътре. Седял, люпел слънчогледово семе, сякаш похапва след добра глътка. Видял го един богаташ и протегнал ръка:
– Семки ли имаш? Я дай и на мене!
И другите протегнали шепи:
– И на мен! И на мен!
Изграбили всичко – за бедняка не останала една семка. Постоял, повъртял се и си тръгнал с празен стомах. По пътя пеел с цяло гърло и преплитал крака, сякаш бая си бил пийнал. Ако не друго, поне хората да си кажат, че брат му го е посрещнал-изпратил богато.

Върнал се у дома и жена му го попитала:
– Е, как мина? Брат ти как те посрещна, как те изпрати?
– От това нямаше как по-добре! – отвърнал той. – Ядох, пях и играх до насита. А вие, горките, откога не сте се веселили. Най-добре сега пък аз да ви порадвам.
Свалил от стената песнопойната си цигулка и прекарал по струните игривия лък. Засвирил тъй весело и изкусно, че да беше го чул и тебе щеше да разиграе. Жена му сложила ръце на кръста и се понесла, също като паун. Затропали с крачета децата, запляскали и заиграли. Разтресла се цялата къща, задрънчали строшените прозорци, заронила се варта от стените. Свирел беднякът в захлас и се чудел:
– Мили Боже, колко дечица си имам! Я, чакай, чакай… Химка и Хомка, Ненилка и Гаврилко, Параска и Стаска, Иванко и Степанко. Ето ги всичките. Хм, я да ги изброя: това е мое… това е мое… Ами това? Уф, чак сега ми се отвориха очите! Гръм да ме порази, онова не е мое. Ето ги моите, а ония там не са мои. Отде са се взели?
Беднякът протегнал ръка и сграбчил едното. А то се задърпало – кльощаво, дребно, зъбато.
– Вие кои сте?
– Твойте злини и поразии – изпискало то.
„Ааа, това било, значи – рекъл си беднякът. – Значи тия злини ненаситни са излапали цялото ни имане. Май скоро ще стигнат и до стопаните!“
– Къде живеете вие? – попитал беднякът.
– Как къде? На топло до печката.
– Добре ли е там?
– Какво да му е доброто – тясно, мизерно! Я виж колко сме много!
– А не щете ли да ви настаня на широко?
– Искаме, искаме – разпищели поразиите и злините се от всеки ъгъл и всяко кътче.
Дотъркалял беднякът една празна бъчва, която стояла под стрехата да събира дъждовна вода и се провикнал:
– Ето ви къща!
Видели злините празната бъчва и се втурнали вътре. Заблъскали се, забутали се за по-добро място. Избухнала свада. Изчакал беднякът и последната поразия да се навре вътре, задънил бъчвата и затегнал обръча здраво. После изтърколил бъчвата и я бутнал в дерето.

Оттогава в стопанството на малкия брат всичко тръгнало по вода. Единствената му кльощава крава родила две чудни юнички. Овцете близнили и тризнили. Птичият двор се препълнил с пилета. А реколтата – за чудо и приказ – и в нивите, и в градините.

От завист по-големият брат място не можел да си намери и все си нареждал: „Тоя за какъв се взема!? Беше свикнал с мизерията, добре си живееше, веселеше се. Как стана така, че сега по богатство с мене се равнява?! А за мен не помисли ли? Срам ме хваща от хората!“ Стискал колкото стискал, накрая се вдигнал и отишъл право при брат си, ужким случайно, ужким само минавал. С мил гласец поздравил и взел да подпитва:
– Много ме зарадва ти, мили братко! Я ми кажи как те споходи това щастие?
Малкият брат отвърнал открито:
– Разбрах, че вкъщи живеят злини ненаситни. Затулих ги в една бъчва и животът най-сетне потръгна.
– И къде сложи бъчвата?
– Изтърколих я в дерето.
– Е, добре си направил. Живей и богатей – засмял се големият брат под мустак.

Едва се разделили и завистникът хукнал към дерето. Поогледал се – ха, ето я бъчвата. Вътре нещо тупуркало, тракало, трополяло – злините се мъчели да избягат. Богаташът изритал здраво капака на бъчвата. Наизскачали злини ненаситни и проклетите поразии, гърчави и гладни, а той им извикал:
– Бягайте по-скоро при брат ми!
– Не, не – разкрякали се злините. – Измъчихме се при него. Все бяхме гладни, все ни беше студено.
– Той сега има толкова, че да сте десет пъти повече, пак ще има за всички.
– И тъй да е, пак няма да идем. Хитър е той, подмами ни в бъчвата. Ще дойдем при тебе. У вас е широко и имаш топло огнище.
Стреснал се богаташът, хукнал да запре портите. Ала кой може злина да надбяга?! Налепили се по одеждите му като репеи, натъпкали се в ботушите му, насядали по раменете му, наврели се в пазвата му.

Колкото и да се мъчел да ги прогони, те се заселили в къщата му. Де какво хубаво имало, всичко изгълтали. В стопанството не останало нищо – само ненаситните злини били в изобилие.

Често големият брат си припомнял хорските думи: „Недей да искаш за другаря си нещо, което не искаш за себе си!“ Ех, спомнял си той, ама късно.