Старият магьосник

Имало едно време стар, престар магьосник, прочут из целия хаганат със своите вълшебства. Веднъж тогавашният хан, който бил невиждано безмилостен и свиреп, го извикал при себе си.

Изправил се побелелият старец пред трона и се спуснал почтително на колене:
– Магьоснико, покажи ми своето изкуство! – заповядал ханът.
– Какво искаш да видиш, Ювиги?
– Все едно! – отсякъл Негово Величество припряно.
– Така да е – промълвил старецът. – Сипи горещ чай в една чаша, остави я на масата до трона и излез на двора.

Речено-сторено. Излязъл ханът навън и що да види – пред него потропва най-разкошният жребец на земята. С един скок господарят се метнал на коня и се понесъл напред – бързо, бързо, по-бързо от стрела, по-бързо от вятър. Ханът не бил на себе си от възторг – сякаш не препускал, а летял. Скоро навлязъл дълбоко в безлюдната пустош. Внезапно конят подскочил, метнал ездача на земята и в миг се изгубил в далечината.

Ханът останал съвсем сам. Изправил се, изтупал се от прахоляка и тръгнал пеша през пущинака. Накъдето погледнел, виждал само безкрайната степ. Дни наред вървял, без да срещне жива душа. Влачел се жаден и гладен, едва жив от умора. Наложило се да пие от локвите кална вода и да яде скакалци. Скитал из необятната пустош и все се оглеждал дали няма да мерне нещо, което става за храна.

Един ден срещнал самотна старица с две малки момчета. Децата били кожа и кости, с подути кореми от глад. Жената казала, че каквото имало, ханските бирници го отнели и сега нямали какво да ядат. Ханът останал да зимува при тях. Напролет едното момченце се разболяло и в невиждани мъки умряло. Смазан от жал, ханът седнал на един камък и горко заплакал.

Когато най-сетне притихнал и се огледал – що да види?! Все още седял на златния си трон под балдахина и чаят до него все още димял.
– Насити ли се на хорската мъка, Ювиги? – промълвил прочутият магьосник. – Сега с очите си видя как живее народът ти – добавил старецът и си тръгнал.