Правда и кривда

Имало едно време двама братя – колкото единият беден, толкова другият богат. Срещнали се веднъж двамата и заговорили за живота:
– Макар че не е лесно, е по-добре да се живее честно, според правдата.
– Каква ти правда? Няма никаква правда, на този свят едничка кривдата властва. Според нея трябва да се живее.
– Не, братко, важна е правдата – настоявал беднякът.
– Е, щом така мислиш, дай да се обзаложим – подхвърлил богатият. – Да питаме първите трима, които срещнем по пътя. Ако са съгласни с тебе, ще ти дам цялото си имане. Ако не – ще взема и малкото, което ти е останало.
– Добре! – приел беднякът.

Вървели, вървели, по пътя срещнали един селянин. Човекът тъкмо бил взел своята надница.
– Сполай ти, човече!
– Сполай ви, добри хора!
– Искаме да те попитаме нещо…
– Ами питайте.
– Как е по-добре да се живее – в правда или неправда?
– Ох, добри хора – отвърнал човекът, – къде ще намерите правда? Ей ме на, колко работих, колко се трепах, а спечелих нищо и никакво. Господарят ми отмъкна част от заплатата. Как да живея с тази истина? По-добре е да лъжеш, отколкото да си честен.
– Е, братко – засмял се богаташът, – видя ли, че излязох прав от първия път.
Беднякът въздъхнал и двамата продължили нататък.

Насреща им се задал един търговец.
– Добра среща, Ваша милост!
– Добра да е за всички!
– Искаме да питаме нещо.
– Казвайте!
– Как е по-добре да се живее – според правдата или неправдата?
– Ех, добри хора, докъде ще я докарате с голата правда? Ако не излъжа сто пъти някой купувач, няма да продам нищичко – рекъл той и продължил пътя си.
– За втори път излязох прав, братко – засмял се богаташът.
Беднякът помръкнал още повече.

Вървели, вървели, срещнали един пан.
– Здравей, почитаеми пане!
– Здравейте!
– Искаме да питаме нещо.
– Питайте – отвърнал господарят.
– Как е по-добре човек да живее – в правда или неправда?
– Ех, добри хора, къде има правда в нашия свят?! С нея не може да се живее. Ако бях карал с правдата, то…
И без да довърши, отпрашил по пътя.
– Е, братко – засмял се богаташът, – хайде сега да се връщаме и да прибера каквото ти е останало.

Прибрал се беднякът още по-беден…. Брат му взел всичко, оставил само сиромашката къщурка.
– Живейте си там – бил рекъл. – Тая съборетина засега не ми трябва, по-нататък ще си намерите друга.

Останало бедняшкото семейство без залък хляб, без брашно, без жито. По цял ден децата плачели от глад. Клетият баща не издържал, взел една крина и отишъл при брат си да моли за жито.
– Братко – промълвил се той, – сипи ми една крина брашно или жито. Няма какво да ядем, децата умират от глад.
А богаташът отвърнал:
– Ще ти дам крина брашно, ако дадеш да ти избода едното око.
Мислил, мислил сиромахът, накрая приел:
– Така да е. Да пази Бог, избоди го, само дай ми нещо за ядене.
И богаташът избол окото на брат си за крина брашно. Беднякът го занесъл вкъщи. Щом жена му го погледнала, се разплакала:
– Мили Боже, какво се е случило? Къде ти е окото?
– Ох – въздъхнал човекът, – брат ми го взе – и после разказал всичко от игла до конец.
Поплакали си двамата, поговорили, но поне имали хляб цяла седмица.

Щом свършил хлябът, беднякът взел пак крината и отишъл при брат си.
– Братко, дай ми още една крина брашно или жито! Каквото ми даде, свърши.
– Дай да ти извадя другото око и ще ти сипя.
– Как ще живея без очи, братко? – ахнал човекът. – Нали ми извади едното, имай милост, дай ми една крина жито.
– Не – опънал се богаташът. – Даром нищо не давам. Ако ти извадя окото, ще ти дам крина брашно.
Нямало как, беднякът приел.
– Хайде – промълвил той, – да пази Бог, извади го.
Богаташът взел един нож, извадил второто око на брат си и му дал крина брашно. Слепецът го взел и поел към дома. По пътя се държал за хорските огради да не сбърка пътя. Прибрал се у дома с брашното. Жена му го погледнала ужасена:
– Как ще живееш на този свят без очи?! Все някак можеше да се оправим, ами сега, ами сега… – и заплакала горко, безсилна каже и думичка повече.
– Не плачи, жено! Ще живеем по волята Божия. Не съм единственият сляп на света – колко много има още и все някак хората преживяват.

Минала седмица и хлябът пак свършил. Колко е една крина брашно за цяло семейство.
– Е, жено – рекъл беднякът. – Няма смисъл вече да ходя при брат си. – Заведи ми край село до голямата топола на кръстопътя. Остави ме там и се прибери. Може някой друг пътник да ми даде парче хляб.

Речено-сторено. Завела го жена му, настанила го под тополата и се прибрала у дома.

Беднякът седял там и чакал някой да му даде милостиня… Свечерило се, жена му още я нямало, затова станал и тръгнал сам към дома. Ала нали не виждал нищо, сбъркал пътя. Вървял, колкото вървял, по едно време, по шума на листата, усетил, че е навлязъл в гора. Решил да спре и да пренощува там, но понеже се страхувал от горските хищници, покатерил се на едно голямо дърво.

Не щеш ли, точно в полунощ, под дъба, на който бил сиромахът, се събрали нечестиви демони. Старейшината им започнал да ги разпитва кой каква злина е сторил.

Първият заговорил:
– Аз успях да накарам за две крини брашно брат да извади очите на брат си.
– Хубаво си направил, ама не си изпипал злината докрай!
– Защо?
– Защото ако слепецът утре си измие очите с росата под това дърво, ще прогледне.
– Ха, че кой знае това и как може да го научи!

– Ами ти какво стори – попитал старейшината втория демон.
– Аз пресуших водата на отсрещното село. Сега нямат и капка. Трябва да ходят на трийсетина версти за вода. Докато стигнат и се върнат, ще изпукат от жажда.
– Хубаво си направил, ама не си изпипал злината докрай!
– Защо?
– Защото ако някой отмести грамадния камък в последната градина, отдолу ще бликне вода, достатъчна за цялото село.
– Ех, че кой ще знае това, та да го направи.

– Ами ти, ти какво стори? – попитал старейшината третият.
– Царят на съседното царство има една-едничка дъщеря. Аз така я ослепих, че няма доктор, който да ѝ помогне.
– Хубаво си направил, ама не си изпипал злината докрай.
– Защо?
– Защото ако някой ѝ намаже очите с росата под това дърво, в миг ще прогледне.
– Ех, ама кой знае това, че да ѝ помогне!

Горе на дървото беднякът чул всяка дума. Щом нечестивците отлетели, той слязъл на земята, измил очите си с росата и в миг прогледнал. Тогава си рекъл: „Бог ми помогна и аз ще помогна на хората.“

Събрал роса в една стъкленица и тръгнал към селото без вода. По пътя срещнал побеляла старица, която едвам кретала под тежестта на кобилица с две кофи вода. Поздравил я беднякът и рекъл:
– Дай ми да пийна малко вода, бабо!
– Ох, сине – въздъхнала тя. – Нося водата от трийсет версти. Докато стигна вкъщи, половината ще се разлее, а домочадието ми е голямо. Ще изгинат без вода.
– Щом стигна във вашето село, ще дам на всички вода – рекъл човекът.
Жената му дала да пийне и хукнала към село да занесе радостната вест…

Едни повярвали, други се усъмнили, но всички излезли да посрещнат бедняка:
– Добри човече, спаси ни от сигурна смърт!
– Затова съм дошъл, но трябва да ми помогнете. Заведете ме до най-крайната градина.
Хората го завели. Сиромахът открил големия камък. Събрали се всички, подместили го. Трудно било, но успели! Щом го повдигнали, отдолу бликнала кристална вода – текла, текла и скоро напълнила всички кладенци, езерца и реки. Хората толкова се зарадвали, че благодарили на селянина и го дарили богато с добитък и стока.

Човекът продължил към царството със сляпата царкиня. Колко пътувал, колко се лутал, не зная, но когато пристигнал, отишъл право в царския двор и рекъл:
– Чух, че царкинята е болна и ни един доктор не е могъл да ѝ помогне. Може пък аз да я излекувам?!
– Ех, човече, къде ти! Какви доктори идваха само, та ти ли?
– Все пак вие кажете на царя!
Колкото повече не искали, толкова повече човекът настоявал. Е, какво да се прави – накрая слугите занесли новината на царя.

Поканили селянина в палата.
– Можеш ли да излекуваш дъщеря ми? – попитал го царят.
– Мога – заявил той.
– Ако успееш, ще ти дам каквото поискаш.
Завели селянина в покоите на царкинята. Той поръсил с вълшебната роса очите ѝ и тя прогледнала на мига.

Царят неописуемо се зарадвал и отрупал селянина с толкова злато, че трябвало да го натоварят на кон да го носи.

През това време съпругата на бедняка едва свързвала двата края. Чудела се къде ли е мъжът ѝ и дали не е загинал. Не щеш ли, една вечер някой потропал на прозорчето.
– Отвори, жено!
В миг тя познала гласа му. Ах, как се зарадвала! Скочила, отворила портата и го хванала за ръка да го въведе вътре – мислела, че е сляп.
– Е, жено, пали лампата – рекъл съпругът.
Тя я запалила и щом го погледнала, плеснала с ръце от радост – съпругът ѝ виждал.
– Слава Богу! Но как стана това, мили съпруже? Бързо ми разкажи!
– Почакай да приберем първо стоката – засмял се човекът.
Започнали да внасят подаръците – богатството било стократно по-голямо от братовото.

Та, забогатели и заживели радостно и честито.

Чул големият брат и бързо дотичал:
– Как стана така, мили братко, че хем успя да прогледнеш, хем забогатя?
Малкият брат разказал съвсем честно всичко.

Завидял големият брат, не му стигало неговото – повече искал. Щом се стъмнило, отишъл в гората. Пообиколил малко и открил вековния дъб, качил се горе и зачакал. Към полунощ нечестивците и старейшината им се събрали и започнали да си приказват.
– Не знам как е станало, но слепият брат е прогледнал, водата бликнала изпод камъка и сляпата царкиня прогледнала. Може някой да е подслушвал. Я да претърсим наоколо!
Погледнали демоните нагоре и съзрели богатия брат. Сграбчили го и го разкъсали на парчета.