Отзвук от Змейовския проходили приказка за божура

По посока на изгряващото слънце, недалеч от Змейовския проход има няколко пещери, край които цъфтят чудни цветя.

В миналото никой не смеел да приближава до тези пещери. В най голямата живеел Змей…

Случило се така, че една нощ Змея не можел да заспи. Носел се тътен от гръмотевици, които бушували навън. Всеки миг в тъмната бездна можел да се изсипе каменен водопад върху Змея. Той не бил страхлив, но самотата страшно го измъчвала и едва дочакал стихването на бурята.

На сутринта излязъл рано-рано от пещерата. Всичко наоколо било спокойно, пресякъл гората и стигнал до поляната. В единия ѝ край растели храсти, къпинак, коприва… Там момичета от близкото село събирали охлюви. Змеят ги видял, огледал се и изведнъж се стрелнал към тях. Грабнал едно и го отнесъл в своята пещера – другарче да си има.

Девойката не могла да се примири със съдбата си, но пък и какво можела да стори? Останала със Змея в пещерата.

Не минало много време и една нощ, докато Змея спял дълбоко, момичето решило да излезе от пещерата и да огледа къде се намира. Може ли по някакъв начин да избяга. Промушило се през тайнствения процеп, повървяло, повървяло и не повярвало на очите си – уж било нощ, а чудно сияние очертавало пътя му.

Поспряло и едва сега разбрало, че цветята наоколо излъчват странна светлина. Те били високи до коляно, разклонени, с красиви, едри цветове – чудесни… Девойката откъснала един стрък от пленителното цвете, докоснала го с устни и притворила очи.

Замислила се и се върнала в пещерата. Сложила голямото червено цвете в един кух цевичен сталактит – като във ваза. Приседнала до каменната драперия и заспала…

По едно време Змея се пробудил. Огледал се и не повярвал на очите си. Светлина в подземното му царство! Съзрял голямото красиво цвете, излъчващо светлина, погледнал девойката и се усмихнал. За първи път виждал подземното си царство в цялата му прелест благодарение на девойката. Сталактити, сталагмити, сталактони, кристално чисто синтрово езерце, пълно с пещерни бисери…

– помислил си Змея… – Тя заслужава това. Нима излязла вече от пещерата, не можеше да си тръгне към къщи? Не! Може би цветето така я е пленило, че е решила да сподели радостта си с мен, нали заради мене тя видя за пръв път тези прекрасни цветя.

А споделената радост е двойна радост.

Девойката все още спяла край розовеещата мраморна драперия. Змеят я прегърнал, изнесъл я от пещерата, проврял се между каменните морени и спрял малко да почине.

Внимавал много да не би момичето да се събуди и да се изплаши. Крачел между току-що разтворилите се от зората едри алени цветове – сега още по-красиви отколкото през нощта. В цветните им чашки проблясвали многобройни тичинки с жълт прашец. Пчели жужали сред тях.
– Жу-жу-жу – носело се в съня на девойката, жуженето.
– Бо-бо-бо – шушнели тревите под стъпките на Змея.

Той набрал голям букет от красивото червено цвете и когато стигнал до вековното дърво над селото, оставил девойката на тревата, помилвал я и сложил в скута ѝ чудните цветя. Взрял се в хубавото ѝ лице и прошепнал:

В просъница девойката чувала откъслечни думи. Когато се събудила, Змея вече не бил при нея и никой никога повече не го видял. Тя опитала да си спомни думите от съня си, но не могла.

В главата ѝ били останали само два звука:
– Бо – жур…
Девойката взела букета и тръгнала към къщи. По пътя си повтаряла тайнствените звуци. Вместо поздрав, още от прага тя размахала цветята и извикала радостно:
– Бо-жур, божур…

От тогава хората в този край, наричат това голямо, красиво, червено цвете божур.