Клетва господня

През нощта срещу Нова година дядо Господ повика най-обичния си ангел и му рече:
– Иди долу и виж как поминуват там долу любимите ми създания, птиците. Послушай какво си говорят и коя птица за какво се моли да ѝ дам.

Ангелът разтвори широко криле и полетя към земята. Когато слезе долу, видя, че бурна мразовита нощ обгръщаше земята. Валеше сняг, духаше бурен вятър и кървав студ беше сковал дърво и камък.

Ангелът полетя над заспалите градове и села и се ширна по гори и поля. До един храст се бяха сврели ято яребички. Притискаха се една о друга, зъзнеха от студ и от време на време чуруликаха помежду си.
– Ах – каза една стара яребица. – Да беше сега тук, да ни чуе Господ, като го молим да даде по-скоро да повее топлият южен вятър, да стопи снеговете, да грейне слънчицето и да поникне зелена тревица…
– Ох, ох, ох! Как ще си хапна тогава, как ще си натъпча гушката със сладка тревица… – изчурулика една млада яребичка.
– Подире ще отидем на барата и ще се напием с бистра водица… – обади се трета.
– Ами лятото! Топлото лято! – изписука четвърта. – Когато узреят пшеницата и просото.
– Стига! Стига! – скара им се старата яребица. – Не гневете Бога! Не го учете на ум. Той си знае работата. Всичко ще ви даде, когато му дойде времето. Спете сега, спете, докато не ни е надушила Кума Лиса…

Ангелът отмина нататък. Дочу птиче цвърчене в хралупата на стар дъб и cпря да види кои са там. Вижте бяха се скрили на завет цяло ято врабчета.
– Бррр! Студено! – каза един стар врабец.
– Студено я! – сърдито го пресече друг. – Студено, защото утре е Нова година, а не Великден!
– Ах, Великден! Колко го обичам! – изчурулика едно младо врабче. – Да е тук добрият дядо Господ, ще го помоля по-скоро да докара Великден, че да запеем в цъфналите салкъми, да бръмнат пчелиците, да литнат пеперудки по цветята…

Ангелът се усмихна радостно и отмина по-нататък. В клоните на един бряст той забеляза как се гушат две бъбриви свраки.
– Я чакай да видя какво ли си шушнат тези пакостливи бъбрици. Сигурно обмислят какво да отмъкнат утре от някой чужд двор. 3нам ги каква са стока…

Скри се ангелът зад клона и наостри уши.
– Гра! Гра! Гра! – изкряка едната, като се свря до другата. – Студено, сестро, кокалите ми замръзнаха от студ! Утре няма да мога да мръдна… Проклето време!
– Стига! Не проклинай: и студът е от Бога даден! – изкряка ѝ другата.
– Не от Бога: дяволът ще е измислил този проклет студ, за да ни мъчи. Господ е добър. Той праща топлото време и кокошите яйца… Дано по-скоро дойде пролетта!
– Вярно, сестро, така ще е! Да е тук Господ да ме чуе, ще му се закълна, че ако докара по-скоро лятото, вече никога няма да крада яйца от полозите на кокошките!
– Ах, аз пък ще му се врека цял живот ни едно пиленце да не отвличам вече! 3ащо ми са пилета – малко ли са мухи и бръмбари в полето!..

Ангелът се засмя, като ги чу:
– Лъжат! – рече си той, но пък си помисли: – Ето, това е добро – вместо да проклинат, всички благославят Господа и за добро му се молят.

Той простря криле и се приготви да отлети на небето, за да обади какво е чул. Но забеляза, че върху клона на едно сухо дърво се движат три черни сенки.
– Това пък какво е? – учуди се ангелът. – Я чакай да видя дали не са някои птици.

Наистина, на клона бяха кацнали три големи птици. И трите имаха големи страшни глави. Над главите им стърчаха рога, а големите им кръгли очи светеха като котешки…
– Дали не са пък някои дяволи! – помисли си ангелът, като се взря в трите чудовища. – Аха! – изсмя се той. – Познах ги: един дърт бухал, кукумявката и горската сова! Добра дружина ! Какво ли мъдруват тук на това сухо дърво? Весели ми изглеждат…

В същия миг радостен смях процепи въздуха.
– Ке-ке-ке-ке! – изкиска се кукумявката. – Славно време! Чудесно време! Ама съм поогладняла – ще ида да пипна някой врабец от хе там онази хралупа… Кой идва с мене ?
– Бух-ху! Бух-ху! – прекъсна я бухалът. – Стой, кресливке, не бързай толкова да се радваш! След мрака и студовете идат дългите горещи дни – тогава ще те питам как си, когато се превиваш от глад цял ден в някоя дупка!
– Ууу! Ууу! Ууу! – зави жално горската сова. – Защо ли Господ не направи да царува вечен мрак над земята, та никоя птичка да не може да избяга от яките ни нокти и човки!
– Бух-ху! Права си! Защо ни е слънце? Защо ни са треви и цветя? – изгърмя бухалът.
– Ке! Ке! Ке! – закиска се и кукумявката. – Не ги щаа! Не ги щаа! Не ги щаа!

– Аха! – помисли си ангелът. – Разбрах ви: само вие, лакомци, не искате ни слънце, ни цветя, ни радост…
И като разпери криле, той се изгуби в мрака.

– Е, обходи ли земята? – попита го дядо Господ. – Намери ли всички птици? Разбра ли какво искат? Казвай!
Ангелът беше коленичил пред Господа. Той вдигна глава и по ред му разказа за яребичките, за врабците и враните как всички го благославят и молят за топли дни и слънце. Накрая обади и какво беше чул от бухала, кукумявката и совата.
– Какво-о! Те пък вечен мрак ли искат! – викна Господ сърдито. – Е, щом искат, ще им изпълня молбата: нека от днес и довеки нивга да не видят ни слънце, ни цветя и китни полета! Проклевам ги: слепи да са денем и само нощем да виждат, когато всичко спи и над земята мрак царува!

И както каза Господ, така и стана: оттогава бухалът, горската сова и кукумявката денем са слепи, крият се из тъмните хралупи и чак когато слънцето залезе, отлитат да плашат заспалите птици в мрака.