Едно време в Йерусалим за празника на Пасхата идвали гости от цяла Палестина. Три дни и три нощи се веселили под стените на златния Давидов храм. На четвъртия ден се завръщали по домовете си, на дълги кервани.
Така било всяка година. Така станало и през онова време, когато малкият Исус бил още на дванадесет години. Потеглили назаретчани за Йерусалим. Поклонили се, веселили се и на третия ден поели пътя към своята страна. С тях се завърнали и Йосиф и Дева Мария с малкия Исус.
Исус бил слабо, тънко, високо момче, с бледо лице, със златни къдрици и сини големи очи, всякога тъжни и замислени.
И през трите дни той бил все около храма, гледал позлатения олтар и слушал думите на първосвещениците. Когато и да го потърсела майка му, все там го намирала. Така било и последния ден – от храма Господен го повела за дома.
По пътя керванът им замръкнал в планината. Легнали всички. Йосиф и Мария също опънали шатра и прибрали малкия Исус при себе си. Легнали и заспали. В съня си Светата майка чула глас да я зове:
– Марийо, Марийо, къде е детето ти?
Скочила майката Господня и подирила Исус. Празно било леглото на момчето. Опитала да събуди Йосиф и другите мъже, но гърлото ѝ било схванато. А гласът пак извикал:
– Стани, Марийо, и търси детето докле е време!
– Страх ме е, Господи! Къде да го търся? Как да го намеря? – попитала през сълзи Света Мария.
– Защо се боиш, когато глас Господен те вика?
– Тъмна е нощта, Господи, незнаен пътят…
– Не бой се, излез и върви: аз ще те водя!
Излязла от шатрата Божата майка, спряла се, погледнала в нощта и живи искрици замрежили очите ѝ. Искриците ту прелитали над главата ѝ, ту се вдигали и летели пред нея в дълга, светла струя. Разбрала Дева Мария поличбата и тръгнала подир искриците.
В полунощ стигнала до висок хълм и разбрала, че отново е пред Йерусалим. Отвели я искриците до храма Давидов. Пристъпила, влязла Божата майка и що да види: посред храма седят първосвещеници и книжници и смаяни слушат малкия Исус да разчита свещените книги и тълкува премъдростта Господня!
Завтекла се майката, извела детето си. Тръгнали назад. Вървят, а пред тях пак същата жива, светла струя. В зори достигат кервана. Спират там, спират и искриците и като златен дъжд се сипват по русите коси на детето. Гледа майката. Гледат смаяни назаретчани. Не са искрици, а ситни мушици с твърди крилца, с пухкави коремчета – сините кротки светулки.
Оттогава и до днес в тихите летни нощи трептят Божите искрици, блестят кротките сини светулки.
КРЕДИТ: „Свѣтулки“ – Георги Райчевъ, из сборника с легенди „Небесниятъ воинъ“, изд. „Хемусъ“; ИЛЮСТРАЦИИ: В. Лазаркевич;
