Хайдушко село

Имало едно време едно село с много чудно име. Казвало се Хайдушкото село и било насред планината. Отвред го обграждали високи планини, покрити със зелени дъбови гори. Старите хора разказвали, че навремето го заселили хайдути. Там им било сборището. Изплели си най-напред колиби, подире съзидали къщи. Откраднали от околните села девойки за жени. Така полека-лека оставили страшния си занаят. Едни завъдили овце, други се заловили да работят земята и да се прехранват.

Ала името останало – Хайдушкото село. Пък и хората му не се променили много. Все към кривина клонели нечестивите им сърца. В село си нямали църква и свещеник, Господа не тачели, нито спазвали Божиите наредби – пост да постят и да празнуват черковните празници.

Хората от околните села отбягвали да минават през тяхното село, камо ли пък някой да замръкне и там да нощува!

Но една вечер се случило нещо, което зачудило и самите хора на Хайдушкото село. Било късна вечер, на пролет през Велики пости. Хората се прибирали вече да спят. Светело само в кръчмата насред село. Пищяла гайда, чували се викове и гърмежи от пищови. Вътре били събрани много мъже, хапвали печено агне и весело се черпели.

Изневиделица на прага на кръчмата застанал старец-божек, с дълга бяла брада, с торба през рамо и яка дрянова патерица в ръка. Човекът спрял на вратата и кротко поздравил:
– Добра вечер, весели хора! – рекъл той.
Ала никой не отвърнал на поздрава му. Всички го гледали сърдито под вежди. Неколцина се изсмели на думите му. Посрещнал го само кръчмарят.
– Ей, кой си ти и що дириш по това време в наше село? – викнал му той, като го раздрусал за рамото.
– Пътник, господарю! – отвърнал още по-кротко божекът. – 3акъснях, синко. Търся място да пренощувам. Дали не ви се намира тука…
– Върви си по пътя, старче! – пресякъл го кръчмарят. – Тука не е хан. Нямам място за такива като тебе. Не виждаш ли, че си имаме работа!…
Всички се изсмели. А някой на подбив подвикнал:
– Какво? Място за нощуване ли търси този? Тъкмо днес заклах свинята. Кочината е празна. Кажи му, нека иде там да спи. Пари не му искам…
И пияните пак се изсмели.
– Благодаря за добрината! – отвърнал старецът и си тръгнал. – Лека нощ и приятно веселие, само не забравяйте, че много пъти подир смеха и веселбите идват плачове!…
– Какво! Какво брътви този! – развикали се пияните и погнали стареца.
Но докато изскочат, старецът се изгубил от очите им.

В това време от гората се прибирала бедна жена, вдовица. Тя водела за ръка невръстното си момиченце, а на връв – една дойна коза. Жената срещнала стареца накрай село, поздравила го и попитала къде отива в тая тъмница. Старецът ѝ разказал за хората в кръчмата.
– Ех, такива са нашите хора! – въздъхнала жената. – Пият, грешат, карат се помежду си и нито хората, нито Бога тачат… Ела, ако искаш да преспиш вкъщи!
Старецът поблагодарил и отишъл с жената в дома ѝ.

Добрата жена го нагостила и му постлала да си легне и поспи.

На утрото старецът станал по-рано, стегнал се и казал на жената:
– Добра жено, стани, вземи каквото имаш най-мило и бягай от това село, защото до довечера него няма да го има на света!
Жената много се изплашила и послушала стареца. Нямала нищо друго, освен момиченцето и козата. Извела ги и побягнала към гората.

Старецът постоял, почакал и тръгнал назад към селото. Рано-рано насред село, пред кръчмата се люшкало лудо хоро. Снощните весели пиячи били осъмнали и излезли да си отиграят. Наловили се и други. Дошли моми и момци.

Старецът стоял настрана и гледал веселбата. Приближил го някой човек.
– Защо играят хоро тези хора? Нали е Велики пости? – попитал старецът човека.
Но човекът се изсмял:
– Не знам, старче! – отвърнал той весело. – Нямаме си поп да ни поучи. Ти скланяш ли да ни станеш поп? На, тъкмо си имаш и бяла брада… Я, ела да видим, знаеш ли ти попско хоро да играеш? – и дръпнал стареца, заловили го на хорото, повлекли го насам-натам.

Ето ти го иде и кръчмарят. Пиян още от вечерта.
– Аха-а! Жив ли бил още старецът! Я дайте ми го да се поборим с него! – викнал той, като дръпнал божека от хорото.
Но старецът го погледнал, усмихнал се и рекъл:
– Слаб си! Слаб си, синко, с мене да се бориш!
– Кой? Аз ли!? – изсмял се кръчмарят.
– Ти, синко! Я ела!
– Не! Почакай! – спрял го божекът. Нека опитате по-напред. Ето, ще побия патерицата си в мократа земя. Ако можеш да я изтръгнеш, ще се борим – и побил патерицата си посред хорото.
– Ехе, това ли е то! – засмял се пияният кръчмар. – Само с два пръста ще я измъкна! Гледай!

Дръпнал пияният с два пръста, но тоягата не помръднала! Опитал с две ръце – стои като закована! Бре! Разтурило се хорото, изредили се всички мъже – тоягата си стои все на мястото!

Засмял се тогава старецът, дръпнал с два пръста тоягата, извадил я. Но на мястото ѝ от дупката бликнала буйна вода.

Хората се отдръпнали смаяни. Погледнали за стареца – няма го, изчезнал! А в това време водата взела да кърти земята, дупката ставала все по-широка и през селото забучала вода. Разбягали се хората, а водата подире им – надига се, мята се, понася къщи и дворове…

Вдовицата едва стигнала планината, извръща се и що да види: изгубило се селото, а на мястото му лъщи широко, синьо езеро!

Там си е то и до ден днешен.

Добрата жена избрала широка поляна, изплела си колиба и заживели там тримата. Момиченцето пасло козата в гората, доили я и се прехранвали майка и дъщеря.

След време момичето израсло лична хубавица. Идвали хора нарочно да я гледат и да ѝ се радват. Заредили се и сватовници – от лични по-лични. Но тя си избрала млад овчар от близките кошари. Задомили се и заселили село на тяхната поляна, на брега на езерото. Нарекли хората това село Момина поляна. И до днес е там. А от Хайдушкото село останал само черният спомен.